Определение № 50508 от 18.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1950/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. срещу решение № 261407 от 27.04.2022г. по в.гр.д. № 14233/2020г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която е отменено решение № 20238509 от 29.10.2020г. по гр.д. № 57334/2019г. по описа на Софийски районен съд, 162 състав, в частта, с която е признато за установено по предявен от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. иск с правно основание чл. 422 ГПК, че Е. К. Д. - И. дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. сумата 5 200 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № PLUS-13338002/26.05.2016г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2018г., до окончателното ѝ изплащане, и вместо това е постановено друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК е отхвърлен за сумата 5 200 лв. - главница по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-13338002/26.05.2016г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон. Оспорва като неправилни изводите на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, както и за придаването на недействителността по чл. 22 ЗПК на правните последици по чл. 34 ЗЗД. Излага, че с нормата на чл. 23 ЗПК законодателят урежда специални последици за потребителя като ограничава задълженията му по обявената за недействителна на основание чл. 22 ЗПК сделка до задължението за връщане на чистата стойност на кредита, за която сума предявеният иск по чл. 422 ГПК се явява основателен. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и постановено друго, с което искът му да бъде уважен за сумата на отпуснатата в кредит главница от 5 200 лв., ведно със законните лихви върху главницата считано от 31.05.2018г. до окончателното ѝ изплащане.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следния въпрос, който сочи като значим за предмета на делото:

1. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за потребителски кредит да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК?

Поддържа, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – отговорът на въпроса е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по същия липсва практика на ВКС и въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата. Цитира съдебна практика на окръжни съдилища в подкрепа на твърденията си за противоречиво разрешаване на поставения въпрос с влезли в сила решения. Сочи, че му е известно, че по въпроса с определение № 395 от 18.05.2022г. по гр.д. № 3855/2021г. по описа на ВКС, IV ГО, е допуснато касационно обжалване на решение № 264372 от 01.07.2021г. по гр.д. 3871/2021г. по описа на СГС.

Ответникът по касация, Е. К. Д. - И., излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че в изпълнение на сключен договор за потребителски паричен кредит № PLUS-13338002/26.05.2016г. праводателят на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. е предоставил на ответника Е. К. Д. - И. кредит за потребителски цели в размер на сумата 5 200 лв., от които 182 лв. – такса „ангажимент“, срещу която кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора и която удържа от общия размер на кредита, а разликата от 5 018лв. е преведена по сметка на кредитополучателя. Счел е, че в хода на първоинстанционното производство е настъпил крайният срок за връщане на кредита – 20.06.2020г., който факт е съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК с позоваване на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд е подчертал, че отношенията между страните по договора за потребителски паричен кредит от 26.05.2016 г. са подчинени на специалния режим по Закон за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му за спора редакция към датата на сключване на договора (ДВ бр. 57/2015г.). Отчел е, че съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК в относимата му редакция, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Приел е за основателно релевираното с отговора на исковата молба от ответника възражение, че процесният договор е недействителен, тъй като същият е с размер на шрифта по-малък от 12. Посочил е, че ищецът не е оспорил това твърдение, а е развил съображения, позовавайки се по аналогия на практика на СЕС, че текстът на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е в съответствие с Директива 2008/48/ЕО, поради което не следва да се прилага. Счел е, че в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличие на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, отговарящ на изискванията на специалния закон, тъй като той черпи благоприятни последици от този факт, но че не е ангажирал доказателства в тази връзка. Допълнил е, че от самия договор е видно и без необходимост от специални знания, че размерът на шрифта му е по-малък от 12.

Въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 22 ЗПК и приел, че процесният договор е недействителен поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в частност неспазване на изискването за размер на шрифта на договора - не по-малък от 12. Изложил е, че тъй като недействителният договор не поражда права и задължения за страните, предявените установителни искове, които имат за предмет вземания за главница и лихви, основаващи се на договорно неизпълнение, са неоснователни.

Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, като е приел, че последната е неотносима към сезиралите го искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, с мотиви, че спецификата на това производство изисква да е налице пълна идентичност между основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение и това, на което се установява съществуването на вземането. Посочил е, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК като основание за претенциите е записано договорно неизпълнение - на договор за паричен кредит, съответно заповед за изпълнение е издадена на това основание, а чл. 23 ЗПК урежда различно основание, аналогично на чл. 34 ЗЗД, и се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Подчертал е, че съгласно последната разпоредба при установяване недействителност на договора, т.е. в случаите, когато договорно правоотношение не съществува, потребителят трябва да върне само полученото по недействителния договор, с което е обосновал извод, че съдът не може да признае дължимостта на главницата както поради липсата на издадена заповед за изпълнение за същата сума на извъндоговорно основание, така и защото ищецът претендира сумата на договорно основание, а признаването на главницата за дължима на извъндоговорното основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт. По тези доводи е намерил предявените установителни искове за неоснователни и след отмяна на първоинстанционното решение е постановил да отхвърля същите.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната му част по поставения от касатора въпрос, който изпълнява изискването да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда.

След подаване на касационната жалба по релевирания от касатора правен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 50174 от 26.10.2022г. по т.д. 3855/2021г. по описа на ВКС, ГК, IV ГO, решение № 60186 от 28.11.2022г. по т.д. 1023/2020г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр.д. 3620/2021г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 50056 от 29.05.2023г. по т.д. 2024/2022г. по описа на ВКС, ТК, I TO, служебно известни на настоящия състав на съда, с които съдебната практика е уеднаквена.

Съобразно приетото с постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения при недействителност на договора за потребителски кредит, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство - по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва допускането до касация по сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с утвърдената горецитираната практика на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение