Определение № 4393 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4778/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 26419 от 28.08.2023 г., подадена от Л. В. Г. чрез адвокат И. П. от АК – П. срещу въззивно Решение № 978 от 06.07.2023 г. по в.гр.д.№ 3149/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Ответниците по касация А. П. М. и А. П. Т. са депозирали отговор чрез адвокат И. И. от АК – П.. Излагат аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендират разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 260042 от 18.04.2022 г. по гр.д.№ 1197/2020 г. на Районен съд - Асеновград, с което е признато за установено по отношение на Л. В. Г., че А. П. М. и А. П. Т. са собственици на 1/2 идеална част от ПИ *, с площ 486 кв.м., находящ се в [населено място], [община], при граници: улица, ПИ № *, земеделска земя и общинско придаваемо място по регулация, с която площ от 486 кв.м. ПИ № * участва в УПИ *-* в кв. 126 по ПУП на [населено място], [община], находящ се в [населено място], [община], незастроен с площ от 570 кв.м., при граници на УПИ *-*: улица, УПИ *-*, земеделска земя и улица, като Община Садово участва в УПИ *-* с 84 кв.м. придаваемо място по регулация, съставляващо път – публична общинска собственост. Искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част – за осъждане на ответницата да предаде владението на имота.

От фактическа страна е прието за установено, че страните по делото са внучки на К. В. Т. (поч. 1984 г.), като ищците са деца на дъщеря му Н. К. Т. (поч. 15.01.2006 г.), а ответницата е единствена наследница на сина му В. К. Т. (поч. 01.10.2004 г.).

От разписните листове, приложени по делото, е установено, че съобразно плана от 1941 г. К. Т. е записан като собственик на имот *, а в разписния лист на следващия КРП на селото от 1983 г. - като собственик на имот *. Впоследствие името му е зачертано и е записано името на сина му В. Т. - въз основа на нотариален акт № 261, том ІІ, д.№ 1262/1986 г., съставен за да удостовери собствеността върху придобит по давност парцел *-* в кв. 109, състоящ се от 750 кв.м. с неуредени регулационни отношения за 150 кв.м., при граници: от две страни улица и Г. Л.. Наред с този, през 1986 г. е съставен и КНА № 260, том ІІ, д.№ 1261/1986 г., на името на майката на ищците Н. К. Т. – за собствеността на придобития по давност парцел *-* в кв. 109А, състоящ се от 663 кв.м. с неуредени регулационни отношения за 53 кв.м., при граници: улица, собствен парцел и блок на АПК.

С констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по давност № 74, том І, рег.№ 827, нот.дело № 67/2020 г., ответницата Л. В. Г. е призната за собственик на основание давностно владение и наследство по закон от родителите й В. Т. и П. Т. на процесния недвижим имот - участието на ПИ * с площ 486 кв.м. в УПИ *-* от 570 кв.м. по ПУП на [населено място], одобрен със Заповед № 15 от 1990 г. на кмета на община Садово. Изрично е посочено, че община Садово участва в УПИ *-* с 84 кв.м. придаваемо място по регулация, съставляващо път - публична общинска собственост, като дворищната и уличната регулация не е приложена и тези 84 кв.м. не са собственост на молителката Л. Г., а участието на ПИ * с площ 486 кв.м. представлява 486/570 ид.части от УПИ *-*.

В разписния лист към плана на селото от 1990 г. за имот *, кв. 109 като собственик е записан В. К. Т. на основание КНА № 261 от 1986 г., както и Решение № 187 от 27.05.1992 г. по гр.д.№ 1089/1991 г. Впоследствие името му е зачертано и на негово място е посочено това на дъщеря му - на основание КНА № 74/2020 г.

За изследване на регулационния статут на имота по делото е изслушана съдебно-техническа експертиза, от чието заключение е установено, че в разписния лист към плана от 1941 г. като собственик на имот * е записан К. Т.. При одобряване на следващия КРП на селото от 1983 г. за този имот са отредени три УПИ. При действието на плана от 1983 г. са издадени два нотариални акта за имота (описани по-горе), с които В. Т. е признат за собственик на парцел *-* в кв. 109, в северната част на имота, а Н. Т. е призната за собственик на парцел *-* в кв. 109А, в югоизточната му част. За УПИ *-* в кв. 109А не е съставен нотариален акт по този план.

С одобряване на действащия регулационен план на селото от 1990 г., на стария имот * съответстват имоти * и * и между тях е заснета ограда. Посочени са и записванията към разписната книга на плана, който е представен и в копие по делото. За имот * по плана от 1990 г. са отредени УПИ *-* и УПИ *-*. Няма пълна идентичност на регулационните граници по двата плана от 1983 г. и 1990 г. За спорната част от имота е представена комбинирана скица, от която е установено, че УПИ *-*, кв.126 по действащия план е образуван от имот * с площ от 483 кв.м. и придаваемо общинско място. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че спорният парцел е образуван от 82 кв.м. общинско място, 381 кв.м., които са част от отредения за имота в плана от 1983 г. УПИ *-* в кв. 109А, за който не е представен нотариален акт, който да е съставен при действието на плана от 1983 г.

Посочено е, че спорът между страните по делото е концентриран върху това дали ответницата е придобила собствеността върху частта от имот * от 483 кв.м., за който с действащия регулационен план е отреден УПИ *-*, кв. 126, или ищците са владели наравно тази площ от съсобствения по наследство имот, придобит от общия наследодател К. Т., съответно как е ползвана тази спорна част от имота. За доказване на твърденията си и двете страни са представили преписи от протоколи на комисия по чл. 265 ППЗТСУ, назначена със заповед на Кмета на Община Садово, за предложена оценка за обезщетяване за придаваема част от имот, като ищците представят такъв за имот, собственост на наследодателя им Н. Т., а именно № *, кв. 109, а ответницата за имот № *, кв. 109. Ответницата се позовава на вписването в представения от нея протокол, че В. К. Т. следва да отстъпи безвъзмездно собствеността пред лицето на отредените за имота му парцели *-* и *-*.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства за установяване на ползването на спорната част от имота. Свидетелят Л., доведен от ищците, незаинтересован от изхода на делото, чиито показания са възприети изцяло като непосредствени и истинни, е заявил, че ищците притежават имот в [населено място]; в имота има постройка; същият е малък - около 300-400 кв.м.; по средата му е имало ограда, която към момента е бутната; имота имат от майка им. Доведеният от ответника свидетел Т., също незаинтересована от изхода на делото, е заявила, че има два имота; в единия има постройка, а другият е празен; в празния имот, който обработвал В., вътре в имота имало ограда; имотът бил 300-400 кв.м., като В. обработвал и двете части на имота, а вляво ищците имали имот, като в момента оградата в празното място я няма. В къщата, която имало там, живяла майката на ищците. Свидетелят С., също незаинтересован, е заявил, че има впечатления от имота от 4-5 години. Знае, че имотите са наследствени и Л. Г. постоянно е идвала в имота срещу закупения от него имот – в процесния; давала му пари да пръска имота срещу плевели; не е виждал друг да полага грижи за имота, но е виждал хора да събират орехи там; в имота имало ограда зад къщичката, но вече я нямало оградата.

За да се установи къде е била изградена постройката, в която свидетелите установяват, че е живяла майката на ищците, са приети две заключения на СТЕ, които съдът е възприел изцяло. Така е установено (след геодезическо заснемане), че постройката попада в север/източната част на УПИ *-*, кв. 126 по КРП на [населено място], общ. С., като е построена на уличната граница и на дворищно-регулационната граница с УПИ *–*, кв. 126 по КРП на [населено място]. Разрешението за строеж е издадено за временен строеж в УПИ *-*, кв. 109 а по отменения план на [населено място].

Въззивният съд е приел от правна страна, че за спорната част от имота е предвиден парцел *-*, кв. 126 по КРП на [населено място], общ.С., като регулацията не е приложена, което е отразено както в представените скица и нотариален акт от 2020 г., така и в заключението на вещото лице. По тази причина, с преклудирането на възможността дворищната регулация да бъде приложена, настъпва прекратителното условие на вещното действие на дворищната регулация и правото на собственост се възстановява върху отделните имоти.

Съобразявайки разясненията, направени с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, въззивният съд е приел, че ответницата се легитимира като собственик на спорната част от имота с констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по давност и наследство, издаден през 2020 г. Съответно - в доказателствена тежест на ищците е да докажат по безспорен и несъмнен начин, че са собственици на процесната част от имота, като оборят по категоричен начин извода на нотариуса, издал акта по обстоятелствена проверка.

На първо място е обсъдено значението на градоустройствения статут на процесния имот, в която връзка е изложено, че на основание чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.) възможността да бъде придобита идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, касае само случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), тоест до 1973 г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на този закон, в разпоредбите на ЗТСУ (отм.) и в последващия действащ благоустройствен закон - действащия ЗУТ, няма правни норми, които да допускат възможност да се придобие идеална част от парцел по давност в резултат от осъществявано давностно владение върху реална част от парцела.

Въззивният съд е приел, че имотът, част от който е спорния, е бил собственост на общия наследодател на страните К. Т.. Процесната част от притежавания от дядо им имот е останала неподелена между наследниците му и е придобита по наследство и давност като част от общия имот при равни права за наследниците му В. Т. и Н. Т.. Спорната част от имота, ведно с построената върху тази именно част сграда, е ползвана от Н. Т. и нейните наследници, като изцяло в тази спорна част е разположена временната сграда, построена след снабдяването на Н. Т. с разрешението за строеж. Във връзка с установения факт, че спорната територия е ползвана от родителите на ответницата, както и от самата нея, въззивният съд е приел, че това не променя извода за оборен извода на нотариуса за придобито правото на собственост изцяло от Л. Г., доколкото всеки от съсобствениците има право да ползва имота и задължение да го поддържа. Последното обаче не е достатъчно, за да се приеме, че съсобственикът упражнява фактическа власт с намерение за своене, тъй като обикновеното ползване не изразява намерение за своене. Разсъжденията на въззивния съд сочат, че той е приел за недоказано наличието на „преобръщане на владението /interversio possessionis/“, при което съсобственикът- съ владелец би се превърнал в съсобственик-владелец.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Дали с оглед установеното безспорно по делото обстоятелство, че дворищната регулация по приетия и одобрен ПУП със заповед № 15 от 1990 г. на Кмета на Община Садово е неприложена, правилно ли Окръжен съд-Пловдив е приложил действащия Закон за устройство на територията, в частност неговите преходни и заключителни разпоредби § 6 до § 8;

2. Възможно ли е ищците в настоящото производство да бъдат признати за съсобственици на процесния имот въз основа на обстоятелството, че съгласно удостоверение изх.№ У-199 от 22.06.2020 г., издадено от Община Садово, приложено по делото, е видно, че недвижимият имот, собственост на Н. Т. (наследодателка на ищците), а именно *-* в кв. 109А по отменения план на [населено място], одобрен със Заповед № 318 от 1983 г. е идентичен с *-*, кв. 126 и с част от УПИ *-* в кв. 126 по действащия ПУП, одобрен със заповед № 15 от 1990 г., която част е с площ от 110 кв.м., при положение, че дворищната регулация не е приложена;

3. Дали ищците, в чиято тежест е, успяха ли да докажат пълно и главно заявените от тях придобивни способи, за да проведат успешно иска си по чл. 108 ЗС ?

Твърди се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 620 от 06.06.2011 г. по гр.д.№ 1164/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 388 от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 983/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 74 от 15.02.2012 г. по гр.д.№ 379/2011 г. на ВКС, І г.о., Определение № 80 от 24.02.2021 г. по гр.д.№ 3435/2020 г. на ВКС, І г.о., Решение № 252 от 07.01.2013 г. по гр.д.№ 493/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 370 от 18.09.2012 г. по гр.д.№ 1226/2010 г. на ВКС, І г.о. и др.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставените въпроси в изложението са по правилността на съдебния акт и затова не отговарят на изискванията да бъдат обща предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в мотивите на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В предварителната фаза по чл. 288 ГПК за селектиране на касационните жалби ВКС не може да проверява правилността на обжалваното въззивно решение. Затова не може да се допусне касационно обжалване по тези въпроси.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Напротив – въззивното решение е постановено в съответствие с приложимия закон и задължителната практика по приложението му, обективирана в т. 3 и т. 2 на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и произтичащата от това приложимост на постановките по Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Съобразно ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК, възможно е право на собственост върху недвижим имот да бъде придобито на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на наследниците му в съдебен процес по спор за собственост. Последиците на придобивната давност се зачитат към момента на изтичане на законовия срок, а не към момента на позоваването на давността. Обстоятелството, че в настоящия случай има разминаване между позициите на част от наследниците (ищците считат, че имотът е придобит по давност от общия наследодател, а ответницата – че давността е текла и е произвела последици само за един от неговите наследници), не отменя приложимостта на дадените разрешения в тълкувателното решение. Достатъчно е част от наследниците да се позоват на придобивна давност, изтекла приживе на наследодателя. Съдът е този, който следва да прецени дали в случая са настъпили последиците на придобивната давност по отношение на общия наследодател и той е бил собственик на процесния имот към момента на смъртта си, или обратно – общият наследодател не е придобил собствеността приживе. В първия случай давността, на която се позовава един от наследниците, започнала след смъртта на наследодателя, се явява подчинена на разрешенията на ТР № 1 от 06.08.2012 г., ОСГК – че наследникът владее своята идеална част, но държи вещта като обща и за да промени това правно положение, трябва да демонстрира на останалите наследници, че владее за себе си – т.нар. „преобръщане на владението /interversio possessionis/“. Във втория случай, когато владението на наследодателя се продължава само от един или няколко от наследниците му, се изхожда от същото разрешение, тъй като владението като фактическо отношение е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот (ТР № 1 от 06.08.2012 г. и ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК, Решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942/2015 г. на ВКС, I г.о.). Като е преценил данните по делото, въззивният съд е достигнал до правилен извод, че последиците на придобивната давност са настъпили за общия наследодател и понастоящем съсобственици на имота са всички негови наследници. Обстоятелството, че един от наследниците (касаторката), се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка (през 2020 г.) и въз основа на този документ името му е нанесено в разписния лист (към плана от 1990 г.), не може да бъде оценено по друг начин, освен през призмата на ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК, и липсата на данни за демонстриране на промяна в намерението за своене спрямо останалите наследници на К. Т.. Ищците, които са оспорили легитимиращото действие на констативния нотариален акт, са доказали оспорването си, установявайки, че родителите на касаторката и тя самата са осъществявали фактическа власт върху наследствен имот, което изключва презумпцията на чл. 69 ЗС. Така, в съответствие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, съдът правилно не е зачел констатацията по този нотариален акт.

При този изход на делото на ответниците по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1 500 лв., заплатени в брой по договор за правна защита и съдействие № 15 от 28.09.2023 г. (л.л. 26 и 27, ВКС).

По изложените съображения съдът