Определение № 260 от 28.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2155/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 270 от 16.05.2025 г. по т. д. № 139/2025 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на решение № 513 от 05.04.2024 г. по т. д. № 114/2022 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав, са отхвърлени предявените от [община] срещу „Актив Билдинг Инк” ЕООД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 90 158.17 лв., заплатена от общината на „Актив Билдинг Инк” ЕООД на отпаднало основание – развален договор от 07.08.2018г. за извършване на строително-монтажни работи по проект „Ремонт и обновяване на съществуваща сграда на общинска музейна колекция в [населено място]“, като погасен поради прихващане, и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 18 031.63 лв., представляваща неустойка по чл. 39, ал. 2 от същия договор, като е уважен предявеният от „Актив Билдинг Инк” ЕООД срещу [община] насрещен иск за сумата 12 791.85 лв., представляваща разликата между дължимата от [община] на основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД сума 102 950.02 лв. за извършени СМР, с ДДС и сумата 90 158.17 лв., заплатена от [община] на „Актив Билдинг Инк” ЕООД на отпаднало основание съгласно същия договор, който е развален. Касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо в частта за предявения насрещен иск за сумата 159 036.91 лв., с ДДС, тъй като същият е разгледан на извъндоговорно основание – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (като неоснователно обогатяване), а не на предявеното от страната основание – чл. 266, ал. 1 ЗЗД (като стойност на извършените СМР по процесния договор до развалянето му, т. е. на договорно основание), както и в частта за предявения насрещен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойка в размер на сумата 18 031.63 лв., тъй като въззивният съд е излязъл извън рамките на търсената защита, отхвърляйки претенцията с мотиви, които не кореспондират с възраженията на насрещната страна. Релевира оплаквания и за неправилност на обжалвания акт на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила: не са обсъдени всички заявени от [община] доводи и възражения; определена е различна от приетата от първата инстанцция правна квалификация на насрещния иск на „Актив Билдинг Инк” ЕООД за сумата 159 036.91 лв., без да е направен нов доклад по делото, без да е разпределена доказателствената тежест между страните и без да са им дадени указания и възможност за представяне на съответните доказателства. Според касатора, въззивният съд е допуснал нарушение и на материалния закон – на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (при определяне на правната квалификация на иска за сумата 159 036.91 лв.), както и на разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД – във връзка с претенцията на [община] за неустойка. Освен това, поддържа твърдение и за необоснованост на обжалвания акт досежно насрещния иск за сумата 11 045.18 лв., претендирана като стойност на допълнителни работи, устно възложени от [община] по време на строителството, „необходими” за извършването на уговорените СМР. Освен с оплакването за недопустимост, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. В случай че въззивният съд промени правната квалификация на иска, длъжен ли е да даде указания на страните във връзка с новата правна квалификация и разпределението на доказателствената тежест, респ. – да им предостави възможност за ангажиране на доказателства и формулиране на доказателствени искания; 2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди всички наведени от страните искания, доводи, твърдения, възражения и защитни позиции и следва ли да изложи мотиви относно приемането/неприемането на всяко от тях, както и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства и да направи самостоятелна преценка; 3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по иск, с който не е бил сезиран, ocнoвaн нa фaĸтически твърдения и искания, каквито нe ca били въвeдeни oт ищeцa и ĸaĸви ca пocлeдицитe oт тoвa зa вaлиднocттa нa cъдeбнoтo peшeниe; Налице ли е нарушение на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, ако въззивният съд преформулира или тълкува разширително в интерес на една от страните фактическите твърдения, волеизявленията и процесуалните й действия, включително – в противоречие с други нейни правни и фактически твърдения, искания и изявления; 4. При разваляне на двустранен договор, който не е с периодично или продължително изпълнение, дължи ли се неустойка за вреди от неизпълнение, ако такава е уговорена“. По отношение всички въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (за първия въпрос); решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III г. о., решение № 323 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1338/2009 г. на IV г. о.; решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. но I т. о.; решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т. о.; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II т. о.; решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г. но II г. о.; решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I г. о. (за втория въпрос); решение № 141 от 19.07.2018 г. по т. д. № 1670/2017 г. на ІІ т. о.; решение № 129 от 12.04.2011 г. по гр. д. № 925/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 23 от 13.02.2014 г. по гр. д. № 2334/2013 г. на ІІІ г. о.; решение № 97 от 08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на І т. о.; т. 10 на ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 46 от 14.01.2014г. по гр. д. № 1585/2013 г. на ІV г. о.; решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр. д. № 5673/2015 г. на III г. о. (за третия въпрос); Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. на ОСГTК на ВКС; решение № 210 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 5600/2014 г. на IV г. о., решение № 206 от 05.05.2010 г. по т. д. № 18/2009 год. на II т. о. (за четвъртия въпрос). По отношение на втория и четвъртия въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно в частта по насрещния иск за сумата 11 045.18 лв. Ответникът по касация – „Актив Билдинг Инк” ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 25.08.2025 г. Претендира присъждане на разноски. Третото лице-помагач на ответника – „Екоинвест Инженеринг“ ООД, [населено място] – не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата е процесуално недопустима обаче в частта, с която е атакувано въззивното решение досежно иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, тъй като цената на същия (18 031.63 лв.) е под установения в закона минимален праг 20 000 лв. за допустимост на касационния контрол за решенията по търговски дела, каквото е и настоящото дело. Поради това, в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на атакуваното решение (в частта му, която е предмет на касационно обжалване) въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между [община], като възложител, и „Актив Билдинг Инк” ЕООД, като изпълнител, е сключен договор от 07.08.2018 г. за извършване на строително-монтажни работи за изпълнение на проект „Ремонт и обновяване на съществуваща сграда на общинска музейна колекция в [населено място]“ срещу заплащане на възнаграждение в размер на 150 263.61 лв., без ДДС, съответно 180 316.33 лв., с ДДС; На 04.07.2019 г. [община] е заплатила на ответното дружество сумата 90 158.17 лв., с ДДС – част от уговореното възнаграждение; Срокът за изпълнение на договора е 150 календарни дни, считано от датата на подписване на протокол за откриване на строителна площадка и откриване на строителна линия и ниво на строежа, т. е. до 18.11.2019г., в който срок е следвало не само да са изпълнени всички строителни дейности за завършване на обекта, но и да е издаден констативен акт за установяване годността за приемане на строежа по чл. 176, ал. 1 ЗУТ /акт обр. 15/; Към момента на изтичането на срока част от възложените СМР не са били изпълнени, нито е бил издаден акт обр. 15; Съгласно заключението на експертизата, общата стойност на изпълнените работи, изчислена по уговорените от страните единични цени, възлиза на сумата 105 230.94 лв., без ДДС, която отговоря на 70 % от посоченото в договора. По основния спорен по делото въпрос – дали процесният договор между страните е развален поради виновно неизпълнение на задълженията на дружеството-изпълнител, въззивният съд изцяло е споделил извода на първата инстанция, като е приел, в т. ч. и чрез препращане към мотивите на постановеното от нея решение, че: Договорът е развален, тъй като в предвидения от страните срок не са били изпълнени всички СМР, необходими за завършването на обекта и за същия не е бил издаден констативен акт за установяване годността за приемането му (акт обр. 15); Развалянето е настъпило не с отправеното от общината-възложител едностранното изявление от 11.12.2019 г., тъй като към този момент все още не е възникнало потестативното му право за разваляне на договора, а с връчване на препис от исковата молба на ответника, т. е. на 27.05.2022 г.; С оглед предмета на процесния договор за изработка, същият не е за продължително изпълнение и поради това развалянето му има обратно действие, от което следва, че за всяка от страните по правоотношението възниква задължение да върне на другата страна полученото в изпълнение на сделката, съответно за изпълнителя „Актив Билдинг Инк” ЕООД е възникнало задължението да върне получената част от възнаграждението – сумата 90 158.17 лв., с ДДС, а за възложителя [община] е възникнало задължението да заплати на дружеството стойността на изпълнените от него СМР, с която то неоснователно се е обогатило – сумата 85 791.68 лв., без ДДС или 102 950.02 лв., с ДДС, формирана, като от посочената от експертизата обща стойност на извършените СМР 105 230.94 лв., без ДДС се приспадне сумата 2 257.08 лв., представляваща стойност на необходимите СМР за отстраняване на щетите от некачествени СМР, както и сумите 14 443.89 лв. и 2 738.29 лв. – стойност на извършените СМР по поставяне на външна топлоизолация на сградата, тъй като същата е поставена в нарушение на инвестиционния проект и подлежи на премахване по предписание на строителния надзор. С оглед на това, въззивният съд е приел, че предявеният от [община] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 90 158.17 лв., с ДДС е доказан и основателен изцяло, а предявеният от „Актив Билдинг Инк” ЕООД насрещен иск със същото правно основание е доказан и основателен частично – за сумата 102 950.02 лв., с ДДС. Предвид обаче заявеното от дружеството с отговора на исковата молба изявление за извършаване на прихващане при евентуалното уважаване на първоначалните и насрещните искове, искът на [община] за сумата 90 158.17 лв. е отхвърлен изцяло, като, след частична отмяна на първоинстанционното решение, общината е осъдена да заплати на „Актив билдинг инк“ ЕООД сумата 12 791.85 лв. (102 950.02 лв. - 90 158.17 лв.). За да постанови този резултат, въззивният съд не е възприел становището на първата инстанция, че насрещният иск на „Актив Билдинг Инк” ЕООД за сумата 159 036.91 лв. е с правна квалификация чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Предвид посоченото в насрещната искова молба на ответното дружество, че „е изпълнило на 95 % договорените строителни работи и същите следва да му бъдат заплатени, както по силата на договора, така и по силата на закона… Съответно, при разваляне на договора, ако такова действително е настъпило, ищецът ще се обогати с тези дейности, най-малкото защото няма да е необходимо те да се извършват от друго лице“, решаващият състав е счел, че сумата 159 036.91 лв. е претендирана от дружеството като неплатено възнаграждение по договор за изработка, но ако съдът приеме, че договорът е едностранно развален, в условията на евентуалност същата е претендирана като сума, с която [община] се е обогатила за негова сметка (в тази връзка се е позовал на решение № 406 от 14.01.2014г. по гр. д. № 1585/2013г. на ВКС, IV г. о.). Въззивният съд е преценил, че от изложеното в първоначално предявения насрещен иск се установяват както твърденията на страната, така и нейното искане до съда, поради което първоинстанционният съд не е следвало да й дава указания да ги уточнява. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност атакуваното решение да е недопустимо в частта за предявения насрещен иск за сумата 159 036.91 лв. поради разглеждането му на извъндоговорно основание – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а не на предявеното от страната договорно основание – чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Изложените в насрещната искова молба на „Актив Билдинг Инк” ЕООД обстоятелства и твърдения са достатъчно ясни и от тях несъмнено следва изводът, че насрещният ищец счита посочената сума за дължима му от общината, тъй като същата представлява стойността на изпълнените в полза на общината СМР въз основа на процесния договор. Поради заявеното от дружеството становище по предявените срещу него искове, че договорът не е развален, с насрещната искова молба сумата се претендира именно на основание сключения между страните договор, но в случай, че същият бъде приет за развален – сумата се претендира като обогатяваща общината без основание, т. е. поддържането на претенцията приоритетно като основана на договора между страните е обусловено от становището на „Актив Билдинг Инк” ЕООД, че процесният договор не е развален и поради това не се дължи връщане на престациите по него. С оглед изложеното, в случая не се касае за разглеждане на непредявен иск, т. е. за разглеждане на иска за сумата 159 036.91 лв. на непредявено основание, а за определяне на правната квалификация на спорното право съобразно изложените от страната факти и обстоятелства, което е в изключителната правораздавателна компетентност на съда, в т. ч. и на въззивния съд в качеството му на инстанция по съществото на спора. Ето защо, не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставените в изложението въпроси. Безспорно, с оглед мотивите на обжалваното решение, първият от поставените въпроси е обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК. Съгласно указанията в посочения тълкувателен акт, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. В случая, действително решаващият състав е приел за неправилна определената от първата инстанция правна квалификация на насрещния иск за сумата 159 036.91 лв. Променената правна квалификация обаче не е налагала даването на указания на страните и ново разпределяне на доказателствената тежест между тях, тъй като не се касае за различни релевантни факти, подлежащи на доказване. Както при иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на посочената сума като възнаграждение за извършени СМР по договора за изработка, така и при иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащането на същата сума като стойност на СМР, недължима на общината поради разваляне на този договор, подлежащите на доказване факти са еднакви и за тях, в изготвения по делото доклад, на страните са дадени указания и възможност да ангажират съответните доказателства. По отношение на втория въпрос не може да са счете за осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният акт трябва да съдържа произнасяне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който да отговаря на конкретни изисквания и по отношение на който да са налице допълнителните предпоставки на някое от изчерпателно предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК основания. В мотивите по т. 1 детайлно е разяснено, че въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая формулираният от касатора процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на въззивната инстанция да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи и възражения на страните, не може да бъде преценен като обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на посочените указания. По своята същност въпросът представлява оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, а не за допускането й. Независимо от това, следва да се посочи, че твърденията на страната не кореспондират с мотивите на обжалваното решение, тъй като същото съдържа достатъчно задълбочено обсъждане на заявените от страните доводи във връзка с основанието, на което се претендира сумата 159 036.91 лв. по насрещния иск, в какъвто смисъл са изложените от касатора аргументи (аргументите във връзка с насрещната претенция за сумата 11 045.18 лв. са ирелевантни, доколкото тя не е предмет на настоящото производство). Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по въпросите по т. 3. Първият от тях касае допустимостта на насрещния иск за сумата 159 036.91 лв., съображения за която са изложени по-горе, а вторият въпрос е изцяло относим към правилността на решението, доколкото е предпоставен от субективната преценка на страната, че „въззивният съд преформулира или тълкува разширително в интерес на една от страните фактическите твърдения, волеизявленията и процесуалните й действия“. С оглед отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде преценявано наличието на допълнителните предпоставки на поддържаните за въпросите по т. 2 и т. 3 основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за въпроса по т. 2 и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Що се отнася до въпрос № 4, поради това, че касае иска за неустойка, за който касационният контрол е недопустим, същият не подлежи на обсъждане. На последно място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание е аргументирано единствено с оплаквания, свързани с насрещната претенция за сумата 11 045.18 лв., която, обаче, както беше посочено вече, не е предмет на касационната жалба (не би могла и да бъде, тъй като този иск срещу [община] е отхвърлен.) С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация се дължат разноски за настоящото производство, искане за присъждане на които е заявено своевременно с отговора на касационната жалба. С допълнителна молба са представени и доказателства за извършването им, а именно – платежно нареждане от 29.08.2025 г., удостоверяващо заплащане на уговореното с договор за правна защита и съдействие от 01.08.2025 г. адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на дружеството в размер на сумата 14 400 лв., с вкл. ДДС (7 362.60 евро). Като основателно обаче следва да бъде преценено заявеното от касатора още в подадената от него жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. С оглед предмета на правния спор, по който е образувано настоящото производство, свеждащ се основно до това каква е правната квалификация на насрещната претенция за сумата 159 036.91 лв. и дължима ли е неустойка поради развалянето на процесния договор, делото не може да бъде преценено като такова с фактическа и правна сложност. Поради това и съобразно обема на осъществената от пълномощника на ответното дружество правна работа, обусловена от развитите в касационната жалба оплаквания, поставените 4 въпроса за допускане на касационното обжалване и подлежащата на анализ съдебна практика, настоящият състав намира за адекватно възнаграждение в размер на сумата 6 000 лв. (с ДДС), като при определянето му съобразява решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което националният съд не е длъжен да приложи приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения (сега Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа ), тъй като същата е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК