Определение № 3045 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1364/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, представлявана от гл.юрисконсулт М. А., срещу въззивно решение № 1459/09.12.2025 г. по възз. гр. д. № 1321/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1427/12.03.2025 г. по гр. д. № 3262/2023 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Г. Т. М. сумата 20 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от телесно увреждане, настъпило на 27.09.2022 г. в [населено място],[жк], до [жилищен адрес] със законната лихва от 27.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата; както и 1 480,20 лв. - обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за лечение, със законната лихва от 11.01.2023 г. до окончателното изплащане. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 20 000 лв. до предявения размер от 40 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) писмено изявление на страната по делото, съдържащо неизгодни за нея факти, има ли характер на извънсъдебно признание и длъжен ли е съдът, на основание чл. 175 и чл. 235, ал. 2 ГПК, да прецени това признание в съвкупност с всички обстоятелства по делото и да съобрази установения с него факт при оформяне на фактическите и правните си изводи; 2) допуска ли принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД въззивният съд да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди без да са установени нови обстоятелства, свързани с вида и степента на увреждането, интензитета и продължителността на болките и страданията или остатъчните последици; 3) длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните и да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства; 4) противоречи ли на правилата за доказване и принципа за съдийско убеждение съдебно решение, което приема за установен релевантен за спора факт въз основа на показания на свидетел, противоречащи на писмените доказателства; 5) допустимо ли е да се ангажира отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за състоянието на процесния участък, ако не е установено конкретно виновно бездействие на служител или орган на общината, а заключението се основава на обща презумпция за неизпълнение на задължения за поддръжка, без да са представени доказателства за конкретно неизпълнено задължение; 6) за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; и отговаря ли ответникът за вредите, които пострадалият е могъл да избегне, полагайки дължимата грижа и нужното внимание за собственото си здраве. По тези въпроси жалбоподателят се позовава на практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – Г. Т. М., представляван от адв. А. Г., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че касационната жалба на Столична община е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска за обезщетяване на имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени по искове с цена до 5 000 лв. В случая цената на иска за имуществени вреди е 1 480,20 лв., поради което в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата й част касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че сутринта на 27.09.2022 г. ищецът е претърпял инцидент - вървейки от лявата страна на бл. 11 в [населено място],[жк], по десния тротоар, с посока на движение от [улица]към [жилищен адрес] стъпил с левия си крак в дупка, образувана от нарушена тротоарна повърхност, загубил равновесие и паднал, в резултат на което получил травматични увреждания - счупвания на подбедрицата, закрито в ляво, открити рани на други части на подбедрицата, счупване в областта на лява глезенна става. Очевидец на инцидента бил свидетелят В. Т., според който на мястото на тротоара имало капак на шахта с разрушена цялост (като канавка) и около нея дупки и кабели. Свидетелят помогнал на ищеца да се изправи, повикал такси и заедно отишли в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“, където гипсирали крака на пострадалия и след това Т. го придружил до дома му. Същевременно, в представения от ИСУЛ лист за преглед на пациент е посочено, че на 27.09.2022 г. в 9.02 ч. ищецът посетил спешното отделение с оплаквания за болки, видим оток, хематом и затруднени движения в областта на лява глезенна става. Според снетата от лекаря анамнеза, ищецът съобщил, че преди четири дни (на 24.09) стъпил накриво в дома си и травмирал левия си глезен. След извършената рентгенография му е поставена диагноза - „счупвания на други части на подбедрицата“. В листа за преглед лекарят е отразил, че състоянието на пациента налага оперативно лечение, но последният е отказал както предложената му хоспитализация и оперативно лечение, така и гипсова имобилизация на крака. След няколко дни (на 02.10.2022 г.) ищецът постъпил в УМБАЛ „Софиямед“, където на 03.10.2022 г. му е извършена операция по открито наместване на счупването на лявата глезенна става и фиксиране на фрагментите с плака и винтове. На 21.11.2022 г. М. отново постъпил в УМБАЛ „Софиямед“ с открита рана в областта на лявата подбедрица, като е извършена хирургична обработка под анестезия. В периода 12.01.2023 г. - 26.01.2023 г. провел рехабилитация в СБПЛР „П.“ ЕООД. Според заключението на СМЕ, счупването в областта на лявата глезенна става е възможно да бъде получено от стъпване накриво, а по-късната открита рана на лявата подбедрица представлява настъпило усложнение от операцията по поставяне на плаката и винтовете. В съдебно заседание вещото лице е обяснило, че белегът е върху самата плака и често се случва отваряне на някои от винтовете, което налага вторично затваряне. Въззивният съд е приел, че увреждането на ищеца е настъпило в резултат на проявено противоправно бездействие на служители на общината по отношение изпълнението на задълженията им за изграждане, ремонт и поддържане на общинските пътища в изправно състояние, респ. – налице са предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Посочено е, че общинските пътища, в т.ч. тротоарите към тях съставляват публична общинска собственост - чл. 8, ал. 3, вр. с чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗП (Закон за пътищата), които се управляват в интерес на населението в общината, а съгласно чл. 31 ЗП, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. Почистването и поддръжката на тротоарите като част от обхвата на пътя е вменено на съответната община и с нормата на чл.48, т. 2, б. „б“ от Правилника за прилагане на закона за пътищата – общината има задължение да организира дейностите по поддържане на пътищата, в частта тротоари, подземните съоръжения, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези. За неоснователни са счетени възраженията на ответната страна, че инцидентът е битов и е настъпил по време и място, различни от описаните в исковата молба. Според съда, тези твърдения се опровергават от събраните по делото доказателства и най-вече от показанията на свидетеля - очевидец на инцидента. Освен това, посоченото в листа за преглед на пациент, издаден от УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“, за мястото и времето на настъпване на травмата, няма обвързваща доказателствена сила, доколкото тези факти били само „възпроизведени“ от лекаря. Този документ не „удостоверявал“ извънсъдебно признание на ищеца за неизгодни за него факти във връзка с инцидента, а общината не била ангажирала доказателства, установяващи битов инцидент. Не е обсъждано възражението на ответника за съпричиняване на вредите от страна на ищеца, респ. и това, че с поведението си след инцидента пострадалият не е положил дължимата грижа за ограничаване на вредите. Относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е посочил, че от значение са характера, вида и степента на получените увреждания; възрастта на пострадалия (51 г.); продължителността и интензитета на претърпените болки, страдания и неудобства; периода на лечение и възстановяване; както и последвалото усложнение вследствие на претърпяната от ищеца операция по наместване на счупването; затрудненията, които е изпитал в битов план и нарушаването на обичайния му ритъм на живот. Прието е, че за конкретно установените по вид и интензитет морални вреди обезщетение от 20 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че релевантни за допускането на касационния контрол са въпроси № 3 и № 6 в изложението, които обобщени се свеждат до въпроса - длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, включително и направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, респ. за ограничаване на вредите при полагане своевременно на дължимата грижа и внимание за собственото си здраве. Касационното обжалване се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (цитираната от касатора в изложението му и служебно известната на съдебния състав - решение № 183/08.12.2015 г. по т. д. № 2805/2014 г., II т. о., решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., решение № 97/26.05.2015 г. по гр. д. № 5783/2014 г., III г. о.). Останалите въпроси в изложението нямат претендираното от страната значение, тъй като са фактически, а не правни. Доколкото в отделни части въпросите имат за предмет анализа на доказателствата по делото и обосноваността на изводите на апелативния съд, отговор на същите следва да бъде даден в производството по чл. 290 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение