Определение № 408 от 30.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 489/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. М., К. А. М. и Т. М. М., представлявани от адв. М. М., срещу решение № 11727 от 29.07.2020г. по т.д. № 1504/2020г. на САС, 15 състав, с което е потвърдено решение № 322 от 14.01.2020г. по гр.д. № 10394/2018г. на СГС, ГО, I-22 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от А. А. М. и К. А. М. против Фонда за гарантиране на влоговете в банките искове да заплащане на неизплатената им сума до гарантирания размер от притежаваната от тях по 1/3 част, прехвърлена на всеки един от тях от Т. М. М. с договор от 09.06.2014г., от правата на вложител и вземането по левов влог, ведно с постъпления и лихви по договор № 1567 от 03.09.2003г. за преференциален безсрочен депозит в лева, както и на Т. М. М. сбора от неизплатените му суми до гарантирания размер от неговите влогове: по договор за преференциален безсрочен депозит в евро по банкова сметка № BG•• •••• •••• •••• •••• •• с аналитичен № 183 2978 27655 01 11 и по договор за преференциален безсрочен депозит в щатски долари по банкова сметка № BG•• •••• •••• •••• •••• •• с аналитичен № 1832 8400 27655 0117 при „КТБ“ АД /н./

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Поддържат, че в нарушение на чл.69, ал.2 ЗБН въззивният съд не е зачел установителното действие на влязлото в сила решение № 339 от 11.02.2019г. по т.д. № 4079/2018г. на САС, 15 състав, с което е прието, че ищците А. М. и К. М. имат качеството вложители в „КТБ“ АД, че процесният договор от 09.06.2014г. има достоверна дата, не е недействителен поради липса на форма по чл.225 ЗЗД и е надлежно съобщен на „КТБ“ АД на основание чл.99, ал.4 ЗЗД преди поставянето ѝ под специален надзор. Намират, че по този начин въззивният съд недопустимо е преразгледал въпросите, за които посоченото решение има установително действие спрямо третото лице-помагач „КТБ“ АД и ответника ФГВБ. Излагат съображения за неправилност на извода на въззивния съд за недействителност на договора от 09.06.2014г. на основание чл.225, ал.2 ЗЗД поради липса на форма и за произнасяне по този въпрос по недопустимо възражение на третото лице-помагач. Сочат, че противно на приетото от въззивния съд, ищецът Т. М. е дарил на внуците си права – 1/3 част от вземането си и правата си на вложител, а не пари, поради което правилото за форма на действителност на дарението на движими вещи не може да се приложи по аналогия към дарението на вземания. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по възражение за недействителност на договора поради неспазена форма в нарушение на принципа на състезателност и диспозитивното начало в гражданския процес и при недопустима изненада на страните, като не ги е уведомил, че ще се произнася по такова възражение. Излагат подробни съображения за неправилност и на изводите на въззивния съд, че договорът от 09.06.2014г. не е бил съобщен надлежно от цедента на длъжника „КТБ“ АД и е с недостоверна дата по отношение на ответника и подпомагащата страна. Намират за неправилен и извода, че ищците А. М. и К. М. нямали право да получат правата си по съвместния влог в гарантиран размер, тъй като ищецът Т. М. бил удовлетворен с пълния гарантиран размер. В тази връзка изтъкват, че процесният договор за цесия е сключен и съобщен на „КТБ“ АД преди 20.06.2016г., поради което всеки един от ищците е придобил качеството вложител преди поставянето на банката под особен надзор, съответно за всеки един от двамата има право на гаранция по ЗГФБ на собствено основание.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът не зачита влязло в законна сила съдебно решение, постановено в производство по реда на чл.68, ал.3 ЗБН във връзка с възражения по чл.66, ал.6 ЗБН, което решение има установително действие спрямо ищците и третото лице-помагач /банка в несъстоятелност/, на основание императивното правило на чл.69, ал.2 ЗБН? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 621 от 11.10.2019г. по ч.т.д. № 2965/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 70 от 19.02.2019г. по т.д. № 2242/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 595 от 01.11.2018г. по ч.т.д. № 1933/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 567 от 14.11.2017г. по ч.т.д. № 1757/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 164 от 03.04.2017г. по ч.г.д. № 653/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 138 от 15.03.2017г. по ч.т.д. № 2607/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът разглежда възражение, направено от трето лице-помагач /банка в несъстоятелност/ на страната на ответника, с което последната се домогва да отхвърли иска, предявен срещу подпомаганата страна /ФГВБ/, с цел да избегне неблагоприятни последици от установителното действие на решението по чл.223, ал.1 ГПК, ако това възражение е преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязло в законна сила съдебно решение, постановено между третото лице-помагач и ищците в производство по реда на чл.68, ал.3 ЗБН вр. с възражения по чл.66, ал.6 ЗБН в нарушение на императивното правило на чл.69, ал.2 ЗБН, което решение има установително действие спрямо третото лице-помагач? Касаторите твърдят, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, цитирана във връзка с първия въпрос.

3. Налице ли е съществено процесуално нарушение, когато въззивният съд, нарушавайки принципите на състезателността и диспозитивното начало в гражданския процес и при условия на недопустима изненада за страните разглежда възражение за недействителност на договора поради неспазена форма, когато: ответната страна не е въвела такова възражение в отговора на исковата молба, нито го е направила по-късно; когато такова възражение не е било включено в доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК; когато такова възражение не е било предмет на обсъждане в първоинстанционното решение, съответно – не е било предмет на обжалване във въззивното производство; когато въззивният съд не е уведомил страните, че ще се произнася по недопустимо преклудирано от силата на пресъдено нещо възражение за нищожност на договора поради неспазена форма по чл.225, ал.2 ЗЗД, направено от трето лице – помагач? Касаторите поддържат, че въпросът е решен в противоречие с решение № 145 от 01.12.2017г. по т.д. № 2587/2016г. на ВКС, ТК, I т.о.

4. Налице ли е необоснованост на решението, когато съдът неправилно възприема фактите по делото и извършва неверни фактически констатации от значение за спорното право? Твърдят противоречие с Постановление № 7 от 27.12.1965г. на ПВС и решение № 107 от 11.09.2009г. по т.д. № 557/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.

5. Договор за дарение на вземане, сключен в писмена форма без нотариално удостоверяване на подписите на страните, нищожен ли е на основание чл.225, ал.2 ЗЗД поради липса на форма и поражда ли действие, когато дареното вземане бъде съобщено на длъжника? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение 722067-I, Сб. С. 62, определение – 223 от 02.04.2012г. по т.д .№ 504/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1349 от 29.07.2016г. по т.д. № 3653/2016г. на СГС.

6. Налице ли е съществено процесуално нарушение, в нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.12 ГПК, когато съдът не обсъжда доводите и доказателствата на ищците, че договорът за дарение на вземане е надлежно съобщен на третото лице-помагач /банка в несъстоятелност/ преди поставянето на банката под особен надзор? Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички доказателства и всички, направени от страните доводи и възражения? Касаторите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота представените доказателства – решение № ЗБН 66-76 от 11.01.2016г. и отговор на възражение, подадено по реда на чл.66, ал.6 ЗБН, изх. № 886/22.02.2017г. за надлежно съобщаване на цесията преди поставянето на банката под особен надзор, с което се е произнесъл в противоречие с решение № 101 от 25.05.2010г. по гр.д .№ 4035/2008г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 219 от 03.04.2020г. по т.д. № 1472/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, ГК, II т.о., решение № 78 от 09.07.2014г. по т.д. № 2352/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 430 от 23.02.1962г. по гр.д. № 296/62г. на IV г.о., решение от 05.03.2008г. по т.д. № 889/2006г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 144 от 14.12.2018г. по гр.д. № 5100/2017г. на ВКС, решение № 77 от 06.08.2019г. по гр.д. № 2151/2018г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 06.07.2010г. по т.д. № 808/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., постановление № 8 от 27.12.1965г. на ПВС.

7. Налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът не е обсъдил всички доводи и доказателства на ищците, че процесният договор има достоверна дата на основание чл.181, ал.1, предл. последно ГПК – от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по несъмнен начин предхождащото го съставяне на документа? Твърдят противоречие с решение № 207 от 21.01.2016г. по гр.д. № 1381/2015г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 184 от 17.12.2018г. по т.д. № 2781/2017г. на ВКС, определение № 219 от 03.04.2020г. по т.д. № 1472/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 85 от 12.07.2019г. по т.д. № 1966/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., както и посочени решения на състави на окръжен и апелативен съд.

8. Възниква ли съвместен влог, когато цедентът прехвърли на двама цесионери равни части от вземането си и правата си на вложител, включващи всички постъпления и лихви от левовия влог и е запазил за себе си останалата една трета част от правата си по същия влог и договорът за цесия има достоверна дата, на основание чл.181, ал.1, предл. последно ГПК – от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по несъмнен начин предхождащото го съставяне на документа? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с определение № 219 от 03.04.2020г. по т.д. № 1472/2019г. на ВКС, I т.о.

9. Лица, които са придобили права по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога преди решението на БНБ за отнемане на лиценза на банката по чл.23, ал.1 ЗКИ, придобиват ли права на вложители с гарантиран размер на вземането, на основание чл.4, ал.3 от ЗГВБ /отм., редакция към ДВ, бр.101/28.12.2010г./? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с определение № 425 от 17.06.2020г. по т.д. № 2087/2019г. на ВКС, определение № 628 от 20.12.2017г. по т.д. № 1234/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 215 от 03.05.2019г. по т.д. № 2585/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 509 от 16.11.2018г. по т.д. № 1305/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 466 от 29.10.2018г. по т.д. № 541/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 281 от 31.05.2018г. по т.д. № 776/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 112 от 07.03.2018г. по т.д. № 2467/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 622 от 18.12.2017г. по т.д. № 1216/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 658 от 19.11.2019г. по т.д. № 471/2018г. на МКС, ТК, II т.о.

Ответникът Фонд за гарантиране на влоговете в банките, представляван от адв. Д. Л., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като поддържа, че: във връзка с поставения първи въпрос – липсва идентитет на страните и предмета на настоящото производство и т.д. № 4979/2018г. на САС, 15 състав, а от друга страна, влязлото в сила решение има установително действие в отношенията на длъжника и кредиторите в производството по несъстоятелност, но не и вън от него; вторият въпрос не е обуславящ изхода на делото, а към него се отнасят и изложените във връзка с първи въпрос аргументи; трети въпрос е предпоставен от основателност на оплакванията за произнасяне от въззивния съд по ненадлежно възражение, което не съответства на данните поделото, тъй като доводът за липса на форма е въведен от „КТБ“ ЕАД; четвърти въпрос касае правилността на въззивното решение; петият въпрос не е обуславящ и не се сочи практика, на ВКС, в противоречие с която се е произнесъл въззивният съд, като цитираните решения на СГС и определение на ВКС не са основание за допускане на касационно обжалване; по шестия въпрос липсва противоречие с практиката на ВКС; седми въпрос е относим към правилността на решението; по осми и девети въпроси липсва произнасяне от въззивния съд. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, представляван от синдиците А. Н. Д. и К. Х. М., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран със субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 23, ал.1 от ЗГВБ /отм./. Във връзка със спорния между страните въпрос дали А. М. и К. М. имат качеството „вложители“ е обсъдил дадените с разпоредбата на § 1, т. 1 и т. 2от ДР на ЗГВБ /отм./ легални дефиници на понятието „влог“ и „съвместен влог“. Намерил е за недействителен Договора от 09.06.2014 г., от който въззивниците извличат претендираните права, като е приел, че същият разкрива характеристиката на договор за дарение, поради което приложение следват да намерят разпоредбите на чл. 225 и сл. от ЗЗД. Посочил е, че в чл. 225, ал. 2 от ЗЗД е предвидена квалифицирана форма за действителност на договорите от този вид - писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните или чрез предаване, когато се касае за дарение на движими вещи, на чийто режим се подчиняват и парите като родово определени такива. Посочил е, че в конкретния случай подписите на въззивниците, положени на последната страница на договора, не са нотариално заверени, с оглед на което последният се явява недействителен поради неспазване на изискуемата от закона форма за действителност и като такъв не поражда желаното от страните действие, в какъвто смисъл според въззивния съд е направено възражение от третото лице-помагач„КТБ“ АД /н./ в становището му от 19.12.2018 г.

Въззивният съд е приел, че дори и договорът да се счете за действителен, не може да бъде прието, че същият има достоверна дата. Изложил е съображения, че с оглед направеното както от ответника, така и от третото лице – помагач оспорване достоверността на датата на договора, с доклада по делото и в изпълнение на правомощията си по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, решаващият състав на СГС е указал на ищците, че носят тежестта на доказване сключването на договора на посочената дата, а именно 09.06.2014 г., и при липсата на доказване от въззивниците по реда на чл. 181, ал. 1 от ГПК не може да бъде направен обоснован извод за достоверност на посочената дата като такава на подписване на договора, поради което същата не може да бъде противопоставена на трети лица.

Поради това въззивният съд е приел, че договорът от 09.06.2014г. не е съществувал към 19.06.2014 г. и при това положение, на 19.06.2014г. Т. М. с молба вх.№6766/19.06.2014 г. не е могъл да съобщи на „КТБ“АД извършена цесия на 09.06.2014 г.,т ъй като към 19.06.2014 г. не е съществувал представеният пред съда антидатиран договор за дарение от 09.06.2014 г. Посочил е, че според текста на молбата до „КТБ“АД вх. № 6766/19.06.2014 г. Т. М. е отправил искане до Банката да приеме неговия преференциален срочен депозит в лева по Договор № 1567 от 03.09.2003 г. да бъде третиран като съвместен между него и внуците му, като при приемане на предложението му е помолил да бъде изготвен Анекс към неговия договор с посочване като титуляри-депозанти, освен неговото име, и имената на неговите внуци, с притежавани от всеки един от тях по 1/3 част от средствата по влога. Въззивният съд е намерил за безспорно, че „КТБ“АД не е приела това негово предложение и не е бил сключен анекс между ищците, от една страна, като титуляри по договор № 1567 от 03.09.2003 г. и „КТБ“АД, от друга страна, като влогоприемател. Изхождайки и от текста на молба вх.№ 6766/19.06.2014 г., въззивният съд е намерил за неоснователни твърденията на въззивниците, че с тази молба Т. М. е уведомил Банката за прехвърляне на част от вземането му по Договор №1567 от 03.09.2003 г. на другите двама въззивници ден преди поставянето й под специален надзор, като е приел, че за такова прехвърляне въобще не се споменава. В този смисъл, въззивният съд е достигнал до извод, че дори да беше породил правно действие и да имаше достоверна дата, договорът от 09.06.2014 г. не е съобщен на „Корпоративна търговска банка“ АД на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД преди поставянето й под специален надзор.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че на А. М. и К. М. следва да бъде отречено качеството „вложители“ по Договор № 1567 от 03.09.2003 г., както и че е налице съвместен влог по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗГВБ /отм./. Поради това и с оглед факта на удовлетворяване на Т. М. от ФГВБ с пълния гарантиран размер, както и удовлетворяването на А. М. от ФГВБ в размер на 2 190,96 лв., колкото е бил пълният размер на притежавания от нея влог в банката, а К. М. изобщо не е притежавал влог в „КТБ“ АД, въззивният съд е приел предявените искове за неоснователни. Посочил е, че тези изводи не са в противоречие с влязлото в законна сила решение № 339 от 11.02.2019 г., постановено по т. д. № 4079/2018 г. на САС, ТК, 15–ти състав, поради липса на идентитет между страните и предмета на двете производства.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

Формулираните от касаторите първи, втори, трети, пети, шести и осми въпроси са свързани с изводите на въззивния съд, че сключеният между тях договор от 09.06.2014г. е недействителен поради липса на форма, че същият няма достоверна дата и не е доказано сключването му до датата на поставянето на „КТБ” АД под специален надзор и съобщаването му на банката до тази дата, с оглед на което не е възникнал съвместен влог на касаторите. Предвид изложените във въззивното решение мотиви крайният извод на въззивния съд е обусловен както от посочените съображения, така и с оглед съобразеното от него обстоятелство за удовлетворяване на Т. М. от ФГВБ с пълния размер на предвидената в закона гаранция. Следователно, макар и лаконично, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че с оглед обезщетителния характер на плащането на гаранция с извършеното дарение Т. М. е прехвърлил на внуците вземане, необезпечено с гаранция по смисъла на ЗГВБ, тъй като правото му като вложител е удовлетворено и гаранцията по влога на едно лице в една банка, независимо каква част от влога е била прехвърлена на други лица, остава една и съща в размер на 196 000 лева, във връзка с което въпрос не е поставен. Следователно, дори и да бъде зачетена силата на пресъдено нещо и установителната сила на влязлото в сила решение по т.д. 4079/2018г. на САС, 15 състав, постановено по искове по чл.68 вр. чл.66, ал.6 ЗБН, и да бъде прието, че договорът между ищците е действителен, сключен е на посочената дата и е съобщен на „КТБ“ АД, доколкото предмет на настоящото дело е съществуването на правото на гаранция на ищците по чл.4, ал.1 ЗГВБ /отм./, което е прието за удовлетворено чрез изплащането ѝ на Т. М. в пълен размер, поставените въпроси не се явяват единствено обуславящи изхода на спора и както и да се отговори на тях, това не би се отразило на крайния изход на спора. Изложеното обуславя извод за неосъществяване на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Формулираните от касаторите четвърти и седми въпрос по същество представляват твърдение за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение и за необоснованост на обжалваното решение и следователно имат характера на оплаквания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение, които не могат да обосноват допускане на касационен контрол и по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.

При съобразяване на мотивите на въззивното решение поставеният девети материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Изводът за неоснователност на исковете не е обоснован с приложението на чл.4, ал.3 ЗГВБ /отм./, във връзка с който съображения не са излагани, а с констатираното обстоятелство за изплащането в пълен размер на гаранцията по влога в полза на Т. М..

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на ответника Фонда за гарантиране на влоговете в банките следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 2979 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение