Определение № 60217 от 02.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 471/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. Д. А. срещу определение № 476/24.09.2020 г. по в. ч. т. д. № 409/2020 г. на Апелативен съд Варна в частта, с която е потвърдено определение № 225/04.06.2020 г. на Окръжен съд Добрич по т. д. № 138/2019 г. за отхвърляне искането на касатора с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на такса по въззивна жалба.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение. Твърди, че с частичното освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса въззивният съд не е улеснил достъпът му до правосъдие. Позовава се на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Претендират отмяна на атакуваното определение, евентуално то да бъде частично отменено и да бъде освободен от заплащане на такса над размер от 100 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира въпроси, които според него са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Релевира основание по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК за пряк достъп до касационна проверка. Отделно мотивира достъп до факултативен касационен контрол поради постановяване на въззивното определение в противоречие с практика на касационната инстанция.

Формулира въпросиу които счита обуславящи за изводите на въззивния съд. Въпросите са следните:

1. „Към кой момент следва въззивният съд да установява имотното състояние на жалбоподателите – към датата на подаване на молбата за освобождаване пред първоинстанционния съд или към датата на постановяване на въззивното определение?“

2. „Длъжен ли е съдът, при отказ за освобождаване от заплащане на държавна такса изрично да констатира в мотивите си, че молителите разполагат с достатъчно средства да заплатят таксата, и следва ли съдът да направи съпоставка между доходите на молителите и дължимата държавна такса с оглед възможността?“

3. „Допустимо ли е съдът само да констатира, че налагането на запор върху дял не е пречка дружеството да реализира търговската дейност, или следва да има доказателства, че дружеството работи и реализира доходи, които са достатъчни за заплащане на държавната такса?“

4. „Допустимо ли е преценката на съда за наличие или липса на предпоставки за освобождаване от държавна такса да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, поради обстоятелството, че е в трудоспособна възраст, както и за наличието на възможност да осъществява търговска дейност, при наличие на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава?“

5. „Налагането на обезпечителни мерки върху налично имущество, които изключват възможността за разпореждане с него може ли да бъде приравнено към липсата на доходи за определен период от време?“

6. „Длъжен ли е съдът при преценка за освобождаване от държавна такса да съобрази всички доказателства, намиращи се по делото при позоваване на тях от страна на молителя, или следва да отчете доказателствата, представени само в производството за освобождаване от държавна такса?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение Апелативен съд Варна частично е отменил определение № 225/04.06.2020 г. на Окръжен съд Добрич по т. д. № 138/2019 г. за отхвърляне искането на касатора с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на такси във връзка с подадена въззивна жалба. Апелативният съд е преценил, че направеното от жалбоподателя искане за освобождаване от заплащане на държавна такса е частично основателно и той следва да бъде освободен частично от заплащане на такса в размер на 3 000 лв. При произнасянето си съдът е взел в предвид представените писмени доказателства, сочещи, че притежаваните от Р. А. и неговата съпруга имоти са възбранени в рамките на производство по изп. дело № 1285/2018 г. на ЧСИ рег. № 737 на КЧСИ, но в същото време той притежава дялове в търговски дружества на стойност 20 000 лв., поради което не може да попадне в групата на социално слаби лица, които нямат възможност да изпълнят задължението си за плащане на държавна такса.

Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Във фазата на селекция касационната инстанция не може да се произнася по същество и да проверява правилността на атакувания пред нея съдебен акт.

В процесната хипотеза формулираните под номера едно, три, четири, пет и шест въпроси не отговарят изискването да са обусловили изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите на атакуваното определение не е коментирано налагането на запор върху притежаваните от жалбоподателя дружествени дялове, още по – малко как това обстоятелство се отразява върху осъществяваната от дружеството търговска дейност. Въззивният съд е постановил определението си след преценка на представените в предходната инстанция доказателства, тъй като с частната жалба не са представяни нови такива. Ето защо, първият въпрос се явява некоректно зададен. Ключов за частичното освобождаване от държавна такса се явява изводът, че жалбоподателят е декларирал притежавано имущество, което според съда е достатъчно, за да му позволи заплащане на държавна такса в размер на 5 028 лв.

По втори въпрос въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС. Спазени са разясненията, дадени в мотивите на т. 12 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В противовес с твърденията, изложени от касатора, въззивният съд не е изградил изводите си въз основа на предположения, а след обстоен анализ на декларираните обстоятелства и ангажираните от молителя доказателства относно неговото имуществено състояние.

Обжалваното определение не следва да бъде допуснато до разглеждане за преценка дали същото е законосъобразно постановено.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС