Определение № 2856 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1607/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. №1172/20.03.2025г. на А. И. К., чрез адв. К. Р., срещу определение №116/25.02.2025г. по в. ч. гр. д. №65/2025г. на Силистренския окръжен съд, с което е потвърдено определение №1/02.01.2025г. по гр. д. №1283/2024г. на Силистренския районен съд за прекратяване производството по делото, поради процесуална недопустимост на иска. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, поради което моли за неговата отмяна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК посочва, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от съществено значение за прилагането на закона и за развитие на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1."Кои действия на съда следва да се определят като служебни - всички поради самото му присъствие в съдебната зала или само тези, които са свързани с предмета на разглежданото дело и са подчинени на процесуалния закон?"; 2."Разпростира ли се функционалният имунитет по чл.132 от Конституцията на Република България върху всички действия на магистрат в съдебна зала, ако са извън предмета на делото?"; 3."Може ли да бъде търсена отговорност за извършен деликт в съдебна зала, осъществен от съдия, но извън задълженията му, като съдия, свързани с разпределеното му дело?"; 4."Може ли съдът да изразява мнение извън предмета на делото, по отношение на представени му в производството влезли в сила съдебни решения на друг съдебен район, без да е запознат с фактите и доказателствата по тях?". Жалбоподателят счита, че са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 ГПК за допускане на касационен контрол, тъй като обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - определение №3594/20.11.2023г. по ч. гр. д. №2413/2023 г. на ВКС, I г.о. и актовете на Конституционния съд на РБ - решение №17/08.11.2018 г. по к. д. №9/2018 г. на Конституционния съд на РБ, без да формулира конкретен правен въпрос. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. С писмения си отговор, ответникът С. Д. изразява становище за недопускане до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството е прекратено поради недопустимост на предявения от А. И. К. срещу С. Т. Д. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че при осъществяването на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните действия и за постановените актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Изложеното от ищеца К. твърдение, че причинените му вреди са от неправомерни действия на ответната страна извън качеството й на съдия, но в хода на съдебните производства по гр. д. № 3489/2018 г. и гр. д. № 95/2023 г. и двете по описа на Добричкия районен съд и същите са излезли извън рамките на функционалния й имунитет, е прието за неоснователно. Съдът е счел, че от изложеното в исковата молба става ясно, че се касае за изявления на съдия Д., направени в съдебни заседания при разглеждане на посочените дела, по които същата е била съдия-докладчик, т.е. за действия на конкретния съдия от Добричкия районен съд, осъществени при изпълнение на служебните му задължения. С оглед установеното, въззивният съд е приел, че искът е недопустим, тъй като е насочен срещу лице, ползващо се с функционален имунитет, съгласно чл. 132, ал. 1 от Конституцията на РБ и е потвърдил като правилно и законосъобразно определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по делото като процесуално недопустимо. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от жалбоподателя на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. При изложените в обжалваното въззивно определение решаващи мотиви, поставените от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Формулираните въпроси представляват общи и абстрактни питания, които не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са намерили отражение при постановяване на съдебния акт. Изводът за недопустимост на производството е направен при преценката за липса на надлежна пасивна процесуална легитимация по предявения иск. Функционалният имунитет на съдиите, прокламиран в чл. 132 КРБ, изключва гражданската им отговорност на деликтно основание във връзка с техните служебни действия про осъществяване на съдебната власт. Процесуалната легитимация обуславя принадлежността на правото на иск и нейната липса е основание за недопустимост на иска. Касае се за абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, и при нейната липса, съдът няма право да решава спора по същество, а следва да прекрати делото. Касаторът не обосновава и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за недопустимостта на искове за вреди, произтекли от действия в рамките на правораздавателната компетентност на магистрати, както и във връзка с процесуалната легитимация на страната -практиката е единна и непротиворечива. В този смисъл са определения № 502 от 1.10.09 г. по ч. гр. д. № 414/2009 г. на III г. о., № 100 от 5.03.09 г. по ч. гр. д. № 2308/2008 г. II г. о., № 668 от 2.12.09 г. по ч. гр. д. № 634/2009 г. III г. о., № 307 от 18.06.10 г. по ч. гр. д. № 324/2010 г. III г. о., № 348 от 6.06.2011 г. по ч. гр. д. № 433/10 г. на IV г. о. и др. В случая обжалваното определение на въззивния съд е постановено в съответствие с разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на РБ, по приложението на която е формирана трайна и еднопосочна съдебна практика, не нуждаеща се от промяна или осъвременяване, и с която обжалваното определение е съобразено, което изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въззивното определение не е и очевидно неправилно. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на определението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави акта си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Следва да се посочи, че процесуалната легитимация се определя от твърдението в исковата молба, а материалноправната - от материалното правоотношение, което се установява от събраните по делото доказателства. В настоящия случай ищецът обосновава пасивната процесуална легитимация на ответника с твърдението, че е претърпял вреди от казаното от нея по време на съдебно заседание, т.е. възприетите от ищеца за обидни и унизителни внушения и изрази са отправени от съдия докато е осъществявал правораздавателна дейност по време на открито съдебно заседание, в което ищецът е участвал лично като страна в производството. Тъй като функционалният имунитет на магистратите е установен за да се обезпечи функционалната независимост на съдебната власт, в своята трайна съдебна практика Върховният касационен съд последователно приема, че този имунитет е пречка да бъдат предявявани искове срещу съдиите в хипотези, при които правилата на функционалния имунитет намират приложение. Преценката дали такава пречка е налице по заведеното дело трябва да бъде извършвана конкретно, включително с оглед естеството на правото, което се твърди, че е нарушено с действия или актове на представителя на съдебната власт, срещу когото искът е предявен. Доколкото заявените от касатора обстоятелства съдържат твърдения за поведение на съдията при осъществяване на съдийската му функция, то разпоредбата на чл. 132 Конституцията на Р България намира приложение. Функционалният имунитет на съдиите, уреден в тази разпоредба се преодолява единствено когато извършеното от магистратите съставлява умишлено престъпление, установено по надлежния ред с влязла в сила присъда или решение по чл. 124, ал. 5 ГПК. Извън тази хипотеза, за вреди от актове на съда, деликтна отговорност носи Държавата, а не отделния съдия. В този смисъл, увредените гражданскоправни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение за вреди, но не пряко от конкретните длъжностни /физически/ лица, а от съответния държавен орган, като при наличие на конкретните предпоставки отговорността се реализира по реда на ЗОДОВ, или по общия ред на чл. 49 ЗЗД /в този смисъл определение /по чл.274, ал.3 ГПК/ по №4338/01.10.20204г. по г. гр. дело №2529/2024г. на ВКС/, или биха могли да ангажират дисциплинарната отговорност на съдията за нарушение на Кодекса за етично поведение на българските съдии. В цитираното от касатора определение №3594/20.11.2023г. по ч. гр. д. №2413/2023г. на ВКС, I г.о. касационно обжалване е допуснато по въпроса относно приложението на функционалния имунитет на магистратите по чл. 132 от Конституцията на Република България при осъществени с посредничеството на медиите извънпроцесуални изявления на прокурор, целящи защита на независимостта на съдебната власт, до лица, неучастващи в наказателния процес, които съдържат информация за висящи наказателни дела и коментар за обвиняемите /подсъдимите/ по тези дела извън това им процесуално качество. Тъй като твърдяното противоправно поведение в него се изразява в извън-процесуално публично разпространяване на информация от представител на прокуратурата, евентуално нарушаваща презумпцията за невиновност на лица, по отношение на които са били висящи наказателни дела, то предвид различната фактическа обстановка, съдържащите се в него разрешения, не могат да бъдат съобразни по настоящото дело, по което се твърди неправомерно поведение на съдията, изразяващо се в изявления, направени по време на съдебно заседание в хода на разглеждане на иск, страна, по който е бил касаторът. Доколкото разрешението на въззивния съд е в съответствие с изложената по-горе практика на ВКС и КС на РБ, то не се установява наличието на сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на определението: няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба. Предвид изложеното касационното обжалване на определението на Силистренския окръжен съд не следва да се допуска. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.