Определение № 191 от 16.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3442/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище гр.София чрез юрк. Колипатков срещу решение № 10200/01.03.2021 г. по гр. д. № 1259/2020 г. на Апелативен съд – София, 4 - ти граждански състав. Ответникът Й. И. У. чрез адв. Ю. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Неин предмет е цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 779/20.01.2020 г. по гр. д. № 4352/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, 23 състав и е уважен предявения от Й. И. У. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439 ГПК като е признато за установено несъществуването на вземане на дружеството срещу ищцата в размер на 34 646. 82 лв., предмет на принудително изпълнение по изп. дело 290/2010 г. на ЧСИ В. Т. с рег. № 795 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Благоевград, както и е ангажирана отговорността на ответника за разноски. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че изпълнителното дело е образувано по молба на „ОББ“ АД за събиране на парично вземане (с източник договор за кредит) по издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу трима длъжници, от които ищцата У. като кредитополучател и други две лица като поръчители, чието задължение е възникнало в условията на солидарност. Посочил е, че с постановление от 08.04.2011 г. изпълнителното производство е спряно на основание чл. 432, т. 2 ГПК – по искане на взискателя (въз основа на сключено споразумение между кредитор и кредитополучател за разсрочено плащане на задължението). С молба на взискателя от 16.03.2012 г. е поискано възобновяване на изпълнителното производство и налагане на запор върху трудовите възнаграждения на длъжниците. С постановление от 27.03.2012 г. производството по принудителното изпълнение е възобновено от ЧСИ и е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Р. М.. На 02.11.2015 г. взискателят е поискал налагане на запор върху възнаграждението на длъжника У. и такъв е бил наложен. Въз основа на наложения запор по сметката на ЧСИ са превеждани суми от запорираното възнаграждение за времето от 19.11.2015 г. до 04.04.2019 г. Установено е също, че с молба от 29.03.2017 г. взискателят е поискал изпълнението да се насочи върху движимите вещи на длъжниците и да се наложи запор на сметките им, която молба е оставена без движение до плащане на авансови такси. Съдът е приел, че вземането, за удовлетворяване на което е образувано изпълнението, е било прехвърлено с цесия на ответното търговско дружество, което на 25.09.2018 г. е конституирано (по негова молба) като взискател. При тези факти инстанцията по същество е приела, че двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК започва да тече от 27.03.2012 г., когато е възобновено производството по изп. дело, доколкото в релевантния период не е поискано и не извършено изпълнително действие срещу длъжницата У.. След изтичането на двугодишния срок изпълнителното производство по отношение на последната следва да се счита прекратено по силата на закона. Развити са съображения, че предприетите по прекратеното изпълнително дело изпълнителни действия не могат да имат за последица прекъсване на давността, тъй като е недопустимо извършването им. Според второинстанционния съд в случая не е от решаващо значение дали давността за оспореното от длъжницата - ищца вземане е започнала да тече от 27.03.2012 г. (предвид разрешението, дадено с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или от 28.03.2014 г., когато са изтекли две години на бездействие спрямо нея и изпълнението е било прекратено (за който период съгласно ППВС № 3/1980 г. – чието действие не е обявено за изгубило сила към този момент – давност на тече). Прието е, че след тези два момента не е осъществено валидно прекъсване на давността за вземането спрямо ищцата, тъй като такава правна последица не може да възникне от искането за налагане на запор от 02.11.2015 г., доколкото е направено при вече прекратено спрямо този длъжник изпълнение и от постъпването на суми в изпълнение на този запор от третото задължено лице, респ. от последващото искане за извършване на изпълнителни действия от 29.03.2017 г. Не е споделен довода на ответника по делото, че срокът по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК тече общо спрямо солидарните длъжници. Изразено е виждане, че предприемането на изпълнително действие спрямо един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не е предвидено като основание на неприлагане на срока по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК по отношение на останалите длъжници. Така срокът за прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция, като правна последици от бездействието на взискателя, тече поотделно спрямо всеки един от длъжниците въпреки, че всяко изпълнително действие по събиране на дълга от солидарен длъжник се отразява на погасяването му (чл. 123, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 141 ЗЗД). В случая по отношение на оспореното вземане с оглед на неговия характер е приложима общата петгодишна давност (чл. 110 ЗЗД), която е изтекла към датата на предявяване на исковата молба на 29.03.2019 г. без оглед на това дали началото й се свързва с датата 27.03.2012 г. или с датата 28.03.2014 г. и въпреки признаването на вземането, извършено със сключеното споразумение в предходен момент съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация по следния правен въпрос, а именно: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Твърди се, че въпросът е обусловил изхода на делото и по отношение на него е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за което е образувано и тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Искане за достъп до касация се прави и поради очевидната неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, каквото позоваване е налице в касационната жалба. Касационното обжалване не следва да се допуска. Поставеният правен въпрос (предмет на тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и със следната редакция: „Прилага ли се нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. от ОСГТК на ВКС?“) не е значим за изхода по делото и не осъществява общо основание за селектиране на касационната жалба. Ето защо, макар да попада в обхвата на висящото тълкувателно дело питането не обуславя спиране на настоящото производство до постановяване на решение по това дело. Това е така, защото правното разрешение, което ще се даде от ОСГТК на ВКС по него не е релевантно за конкретния спор, тъй като няма връзка с решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение. В случая въззивният съд е приел, че дори и да се приеме, че давността за вземането е започнала да тече от 27.03.2012 г. (когато е последното предприето изпълнително действие според т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или от 28.03.2014 г., когато е изтекъл установеният в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК двугодишен срок на бездействие на взискателя и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона (в който период според ППВС № 3/1980 г. теченето на погасителната давност е прекъснато и започва отново да тече след това), то към датата на завеждане на исковата молба – 29.03.2019 г. приложимата обща петгодишна погасителна давност (чл.110 ЗЗД) е изтекла и искът по чл. 439 ГПК е основателен. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за спора има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Липсват предпоставки и от състава по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - за достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се открива. Освен това, соченото селективно основание не следва да бъде установявано служебно от съда, а се изисква да бъде обосновано от страната. В случая касаторът аргументира наличие на очевидна неправилност с доводи за необоснованост в изводите на решаващия състав, че погасителната давност за процесното вземане е изтекла. Касае се за общо касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението, което не реализира предпоставки на заявеното основание в очертаната по – горе негова дефинитивност. В обобщение, не е обосновано приложно поле на поддържаните основания за достъп до касация, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така разясненията по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,