Определение № 5628 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3454/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на В. В. М., чрез адвокат И. Б. от АК – Хасково, срещу решение № 96/28.05.2025 г. по гр.д.№ 178/2025 г. на Апелативен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 10/15.01.2025 г. по гр.д.№ 241/2024 г. на Окръжен съд Кърджали и е уважен иск на Д. Р. В. против В. В. М., за сумата от 45 219,31 лева, като обезщетение на пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата 101 000 лева, за периода от 03.02.2020 г. до 13.03.2024 г., на основание чл.403, ал.1 ГПК, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 01.04.2024 г., до изплащането й. В касационна жалба се твърди, че решението е недопустимо, неправилно и необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК по въпросите: 1. „Допустим ли е иск с правно основание чл.403, ал.1 от ГПК, ако претендираните вреди не са резултат от процесуалните действия на ответника, а се дължат на процесуални действия на ищеца в предходен процес?“ 2. „Допустимо ли е разглеждане на искова молба при явно противоречие на обстоятелствена част и петитум относно вида на търсената защита и следва ли въззивната инстанция при констатиране на подобно противоречие да упражни правомощията по чл.129 от ГПК?“ 3. „Допустимо ли е присъждане на законна лихва върху присъдено обезщетение под формата на законна лихва?“ Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС. От Д. Р. В., чрез адвокат С. Ж. от АК-Пловдив е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора, като счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК и претендира разноски за адвокатско възнаграждение в касационната инстанция. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съдът е сезиран с иск за обезщетение по чл.403, ал.1 ГПК в размер на законната лихва върху сумата 101 000 лева, за периода от 03.02.2020 г. до 13.03.2024 г., която е била внесена като залог от В. В. М. по допуснато обезпечение на бъдещ иск от съда. На 06.02.2020 г., по молба на Д. Р. В., съдът е допуснал замяна на обезпечителната мярка със залог в пари, а след отхвърляне на иска срещу него, с определение от 17.01.2024 г. е отменено и наложеното обезпечение, като сумата е преведена по банковата му сметка на 13.03.2024 г. Съобразявайки заключението на вещо лице, въззивният съд е потвърдил решението за присъждане на обезщетение от пропуснати ползи вследствие на обезпечението, на основание чл.403, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените процесуалноправни въпроси, тъй като същите не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд – напр.решение № 388/02.12.2013 г., по гр.д.№ 1030/2012 г., IV г.о., в което се приема, че съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран (очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен, след надлежно заявени искания), но сам подвежда под приложимата правна норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. В същия смисъл е решение № 196 от 15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г. на ВКС, III г.о., според което предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Само ако в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая, въззивният съд е съобразил, че при твърдения за причинени вреди от наложената обезпечителна мярка, извършената впоследствие замяна със залог в пари до отмяна на обезпечението и възстановяване на сумата, не прекъсва причинно-следствената връзка с настъпилите вреди, с оглед на което претенцията на ищеца за пропуснати ползи спрямо лицето, по чието искане е допуснато обезпечение, е в хипотезата на чл.403, ал.1 ГПК. Правото на обезщетение за причинени на ответника вреди от обезпечение на отхвърлен спрямо него иск предполага засегнато имуществено благо, което при парично вземане е съизмеримо със законната лихва. Вземането е на плоскостта на непозволено увреждане, поради което при доказване на всички елементи от фактическия състав предявеният иск е основателен. След като се е произнесъл по фактическите обстоятелства в исковата молба, решението на съда е в рамките на заявения от ищеца предмет и не е налице нарушаване на принципа на диспозитивното начало, поради което поставените въпроси по т.1 и 2 не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отговор на третия въпрос се дава в практиката на ВКС – напр. решение № 432/27.12.2011 г. по гр.д.№ 1380/2011 г., ІІІ г.о., решение № 156/18.12.2017 г. по т.д.№ 449/2017 г., ІІ т.о. и решение № 216/03.04.2024 г. по гр.д.№ 1536/2023 г., ІІІ г.о., в които се приема, че пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата. Когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва - чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже. мярката за неотклонение "парична гаранция" се явява незаконна при последвало оправдаване на лицето, и задържането на внесената въз основа на нея сума е без правно основание. през периода на нейното задържане ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. В случая, въззивнияг съд е достигнал до същия извод, а въпросът на касатора не може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. От Д. Р. В., чрез адвокат С. Ж. от АК-Пловдив са поискани разноски, които с оглед изхода на спора, следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 01.08.2025 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение