Определение № 3220 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 167/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Я. Г. И. в качеството му на ЕТ „ЗААРА – Я. И.“, ЕИК[ЕИК], действащ чрез процесуалния си пълномощник адвокат В. М. Д., срещу решение № 379 от 09.11.2023 г. по т. дело № 224/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, II търговски състав, с което е потвърдено решение № 375 от 19.12.2022 г. по т. дело № 1516/2021 г. на Окръжен съд - Стара Загора и ответникът /въззивник във въззивното производство/ е осъден да заплати на „Агриафер“ ЕООД /понастоящем в несъстоятелност/ направените разноски във въззивното производство в размер 5 000 лв.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът Я. Г. И. в качеството му на ЕТ „ЗААРА – Я. И.” е осъден да заплати на ищеца „Агриафер“ ЕООД /понастоящем в несъстоятелност/ следните суми: сумата 19 905 лв. – частично предявена главница, представляваща виновно причинени вреди от ожъната продукция оризова арпа от 700 дка земеделски земи, находящи се в [населено място], област Стара Загора, отдадени под наем с договори за наем № 313 и № 314, двата от 24.07.2017 г.; законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 31.12.2021 г., до окончателното изплащане; сумата 6 065 лв. – частично предявена законна лихва за периода от 01.11.2018 г. до 01.11.2021 г.; сумата 5 239 лв. - разноски по делото за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради лишаване на ищеца „Агриафер“ ЕООД /н./ от участие във въззивното производство, тъй като съдебният състав е допуснал до участие лице без надлежно представителство – приел е отговора на въззивната жалба и е допуснал процесуалния представител на ищеца в проведените открити заседания, упълномощен от управителя на дружеството, въпреки че последният е с прекратени правомощия поради обявяване на ищцовото дружество в несъстоятелност в хода на въззивното производство с решение № 102/23.03.2023 г.

Касаторът излага евентуално становище за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е извършил непълен анализ на събраните доказателства, достигнал е до грешни изводи и неправилно е приложил закона. Счита, че съдебният състав не е съобразил заключенията на експертизите, свидетелските показания, счетоводството на ответника /настоящ касатор/, в което изрично е посочено и бонифицираното количество ориз в размер на 147 030 кг, тъй като оризът е бил с много лошо качество, нито е отчел, че стойността на ожънатото количество не надвишава по никакъв начин дължимите наемни вноски. Касаторът твърди, че въззивният съд е приел за доказан иск за вреда не само в абсолютни стойности, но и без доказателства относно размера на вредата към нейното настъпване – според касатора събраните доказателства са за стопанската 2018/2019 г., а видно от датите на сключване на процесиите договори за наем се касае за стопанската 2017/2018 г. Счита за неправилни и в противоречие с доказателствата изводът, че процесните два договора за наем на земеделски земи не били развалени, тъй като било налице нередовно връчване на уведомлението – покана, както и изводът, че между страните не са извършени прихващания.

В приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Допустимо ли е въззивното решение в хипотезата, че страна в процеса е юридическо лице, което е обявено в несъстоятелност след постановяването на първоинстанционното решение и във въззивна инстанция се представлява и управлява от неговия управител, а не назначения синдик? – противоречие с определение № 112/27.04.2018 г. по т. д. № 2636/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 124/19.10.2010 г. по т. д. № 1173/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 70/19.06.2020 г. по т. д. № 2414/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Причинените вреди трябва ли да бъдат доказвани със сигурност в техните реални стойности или е достатъчно да бъдат доказани в предполагаеми и хипотетични стойности? - противоречие с Тълкувателно решение № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. по тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да основава своето решение въз основа на всички доказателства по делото или може да приема за доказани обстоятелства, за които няма доказателства? – противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, I г. о.

4. При иск по чл. 45 ЗЗД към кой момент се определя размерът на вредата? - противоречие с решение № 18/28.01.1997 г. по гр. д. № 3511/1995 г. на ВС, IV г. о.

5. Противоправно ли е действие, което макар и формално да е вредоносно, ако в по-късен етап се изрази съгласие за това действие от потърпевшия?

Ответникът „Агриафер“ ЕООД /н./ - ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител адвокат Р. З. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото не е в противоречие с практика на ВКС, петте въпроса са формулирани по начин, касаещ факти и обстоятелства от значение единствено за конкретния правен спор и неговото правилно решаване, поради което не са покрити селективните критерии в ГПК за допускане на касационната жалба. По отношение на първия въпрос сочи, че с решението по чл. 711 ТЗ съдът не е назначил временен синдик, не е десезирал органа на управление на търговеца, поради което управителят е с правомощия на законен представител и може да представлява дружеството пред трети лица и институции, а цитираната съдебна практика е неотносима, тъй като касае случаи, в които съдът е назначил синдик на длъжника и органите му на управление са били десезирани. Според ответника поставените втори, трети, четвърти и пети въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа становище, че въззивното решение е допустимо, законосъобразно и обосновано, като при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения. Претендира присъждане на направените разноски.

Третото лице помагач „Маса“ ЕООД чрез процесуален представител адвокат Р. З. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въззивният съд коректно е възприел фактическата обстановка, правилно е приложил закона, обосновано е приел, че фактическият състав на деликтната отговорност е реализиран. Прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото не е в противоречие с практика на ВКС, въпросите са формулирани по начин, касаещ факти и обстоятелства от значение единствено за конкретния правен спор и неговото правилно решаване, като това не води до покриване на селективните критерии в ГПК за допускане на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, в нея са изложени касационни основания, а в изложението - основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди направените доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договори № 313 и № 314 от 24.07.2017 г. за наем за стопанската 2017/2018 г., по силата на които ответникът /настоящ касатор/ е отдал под наем на ищеца земеделски земи с начин на трайно ползване - оризища, срещу заплащането на годишна наемна цена, уговорена в чл. 4, ал. 1 от договорите в размер на 120 кг на декар зърно /пшеница или ечемик/, която е следвало да бъде заплатена в зърно /пшеница или ечемик/ или в левовата му равностойност по пазарна цена към деня на плащането, с падеж на задължението до 15 август на съответната година. Съдебният състав е констатирал, че отдадените под наем земи били засети с ориз съобразно предназначението им и че част от реколтата /700 дка/ е била ожъната и прибрана от ответника – наемодател /настоящ касатор/ през м. октомври и на 02.11.2018 г.

Твърдението на ответника – наемодател за прекратяване на процесните договори за наем поради неизпълнение на задължението на ищеца – наемател да заплати уговорената наемна цена е прието за неоснователно по съображения, че по делото не е установено уведомлението - покана да е достигнало до неговия адресат – не е установено надлежно връчване, тъй като липсва разписка за връчването, удостоверяваща кое е лицето, получило уведомлението, както и удостоверяване приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК съобразно твърдението на ответника в отговора на исковата молба. Във въззивното решение е направен извод, че действието на договорите за наем е изтекло с приключване на съответната стопанска година, а именно на 31.10.2018 г. съгласно чл. 60 ЗС, предвид обстоятелството, че същите се отнасят за стопанската 2017/2018 г.

Въз основа на разпитаните свидетели И. Я. Г. – син на ответника /настоящ касатор/, М. С. Г. - тракторист през 2018 г. при ищеца, и В. М. П. - счетоводител при ответника, и представените писмени доказателства - фактури за закупуване на торове и препарати за растителна защита през 2018 г., приемо-предавателни протоколи за предадена продукция на „Агриндо“ ЕООД от 12.10.2018 г., 24.10.2018 г., 26.10.2018 г., 28.10.2018 г., 29.10.2018 г., 31.10.2018 г., 02.11.2018 г., кантарни бележки към протоколите съответно № 3639, № 3909, № 3920, № 3962, № 3978, № 4001, въззивната инстанция е установила следните факти: операциите по обработка на земята - оране, мулчиране, изравняване, сеитба, торене и пръскане, са извършени от ищеца през 2018 г.; в края на жътвата през 2018 г. между страните възникнали проблеми; ответникът /касатор/ без разрешение от ищеца ожънал част от реколтата на ищеца – общо 700 дка. Относно ожънатите площи от ответника съдебният състав се е позовал и на признатото от ответника в досъдебното производство пред официален орган обстоятелство, поради което го е зачел по смисъла на чл. 175 ГПК.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за извършено извънсъдебно прихващане на ожънатото от него количество ориз със задължението на ищеца – наемател за заплащане на наемната цена, въззивният съд се е позовал на липсата на писмено споразумение между страните за твърдените от ответника /настоящ касатор/ уговорки, което е необходимо с оглед размера на наемната цена, както и на показанията на разпитаните в двете инстанционни производства свидетели. Съдебният състав е изложил и съображения, че отразяването на твърдяното прихващане в счетоводството на ответника /касатор/ не е достатъчно, за да настъпи ефектът на прихващането, тъй като към момента на твърдяното споразумение не е имало две ликвидни и изискуеми вземания, годни за компенсиране съгласно чл. 103 ЗЗД.

За да направи извод за основателност на иска, въззивният съд е приел, че са осъществени елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, предвиден в чл. 45 ЗЗД:

1/ Действията на ответника - жънене, прибиране и продаване на реколта от отдадените под наем земеделски земи са неправомерни. С отдаването под наем той е предал на ищеца ползването на имотите, което включва правото на ищеца да използва вещта съобразно предназначението и правото да получи добивите от нея съгласно чл. 56 ЗС. Съгласно чл. 2 от договорите за наем наемателят има право да получи собствеността върху плодовете, добити от ползването на наетите имоти, предмет на договорите, т. е. той се явява собственик на добитата реколта през стопанската 2017/2018 г. Ответникът е нарушил не само задължение, произтичащо от договорите за наем, но се е разпоредил с чужди вещи, съзнавайки, че прави това, като е нарушил субективното право на собственост, принадлежащо на ищеца върху реколтата и правото му да получи добивите от нея, т. е. извършил е противоправни действия.

2/ С прибирането на част от реколтата на ищеца е нанесена вреда - ищецът е претърпял загуби, тъй като не е реализирал произведената от него, но прибрана от ответника по иска реколта и не е получил доходи от нея.

3/ Между противоправното деяние и вредата е налице причинна връзка.

4/ Презумпцията за вина на ответника по иска не е опровергана.

По отношение на размера на вредата въззивната инстанция е възприела заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза, изготвено от вещи лица Бинка И. и Д. Д. – Г., и представените официални документи - статистически справки за среден добив и цена в страната и област Стара Загора. Въз основа на посочените доказателства съдебният състав е определил, че вредата е в размер 195 139,56 лв. – при средна стойност на добив оризова арпа 539 кг/дка, ожънати 700 дка и средна пазарна цена 517,20 лв./тон

Възражението на ответника по иска за нисък добив и некачествена реколта е прието за неоснователно по съображения, че ответникът не е установил качеството на ожънатата реколта. Изложени са съображения, че продажната цена, на която ответникът е продал ожънатата реколта, е без правно значение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от визираните в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК основания. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос е свързан с оплакването за недопустимост на въззивното решение. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради неговата недопустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, вкл. по първия процесуалноправен въпрос е неоснователен. Съобразно константната практика на ВКС /т. 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и различни решения на ВКС/ едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно: когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск; когато решението е постановено при ненадлежно упражняване на правото на иск; когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните; когато съдът е бил десезиран /оттегляне или отказ от иск/; когато липсва положителна процесуална предпоставка – напр. когато съдът се е произнесъл по непредявен иск; когато е налице отрицателна процесуална предпоставка; когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба или извън предмета на жалбата. В конкретния случай въззивното решение е постановено по допустима въззивна жалба, допустим иск, предявен от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, съдът не е бил десезирана, поради което обжалваният съдебен акт е допустим.

Цитираните от касатора определение и две решения на ВКС са неотносими към настоящия слечай. По отношение на определение № 112/27.04.2018 г. по т. д. № 2636/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. – касационната жалба е подадена от дружество в несъстоятелност чрез процесуални представители, които не са упълномощени от синдика, поради което е прието, че са действали без представителна власт. Относно решение № 124/19.10.2010 г. по т. д. № 1173/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. - въззивната жалба е подадена от дружество в несъстоятелност чрез адвокат, за който не е представено надлежно разрешение на съда по чл. 660, ал. 2 ТЗ, поради което е прието, че учреденото му от синдика процесуално представителство на дружеството по пълномощно е с недовършен фактически състав и при подаване на въззивната жалба адвокатът е действал като лице без представителна власт. При решение № 70/19.06.2020 г. по т. д. № 2414/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о. се касае до иск за отмяна по чл. 74, ал. 1 ТЗ на решения на Общо събрание на акционерно дружество, предявен от акционер – дружество в несъстоятелност чрез синдика. В конкретния случай не е налице нито една от трите хипотези по посочените съдебни актове. Искът е предявен от „Агриафер“ ЕООД, представлявано от управителя С. Г. чрез адвокат Р. З., който е надлежно упълномощен от управителя на дружеството на 29.12.2021 г.; въззивната жалба е подадена от ответника по иска Я. Г. И. в качеството му на ЕТ „ЗААРА – Я. И.“ чрез надлежно упълномощено лице - адвокат В. М. Д.; по отношение на ищеца е открито производство по несъстоятелност с решение № 102/23.03.2023 г. по дело № 255/2022 г. на Окръжен съд - Стара Загора, т. е. в хода на въззивното производство; касационната жалба е подадена от ответника по иска /въззивник във въззивното производство/, от лице с надлежна представителна власт - адвокат В. М. Д.. Ищецът /въззиваем в производството пред Апелативен съд - Пловдив/ не е могъл да бъде представляван във въззивното производство от синдик, тъй като към него момент не е имало назначен синдик. Следва да се отбележи също, че касаторът /ответник по иска и въззивник във въззивното производство/ няма право да се позовава на представителството на ответника /ищец и въззиваем/ във въззивното производство, тъй като предявяването на чужди права пред съд е недопустимо, освен в предвидените в закона случаи, какъвто не е настоящият случай.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция по формулирания от касатора в т. 2 от изложението материалноправен въпрос, тъй като не е осъществена твърдяната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираното Тълкувателно решение № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. по тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно чл. 51, ал. 1 ЗЗД деликвентът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението обхваща както претърпяната загуба, така и пропуснатата полза; на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване; при иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат по силата на закона, а деликвентът следва да установи обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността му или до ограничаване на обема й; причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. В конкретния случай въззивният съд въз основа на събраните доказателства е направил извод за наличие на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, включително нанесената вреда на ищеца с прибирането на част от реколтата от ответника по иска - ищецът е претърпял загуби, тъй като не е реализирал произведената от него, но прибрана от ответника по иска реколта и не е получил доходи от нея. Размерът на вредата е установен въз основа на събраните по делото доказателства.

По отношение на поставените в т. 3 и т. 4 от изложението процесуалноправен и материалноправен въпроси настоящият съдебен състав счита, че не е осъществен твърденият по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК критерий. Въпросите са поставени от касатора във връзка с оплакването му, че въззивният съд неправилно е приел за доказан иск за вреда не само в абсолютни стойности, но и без нито едно доказателство по делото относно размера на вредата, към нейното настъпване, като не е съобразил, че заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза дава абсолютните статистически добиви на оризова арпа за стопанската 2018/2019 г., всички представени доказателства са за стопанската 2018/2019 г., но не и за процесната стопанска 2017/2018 г. Въпросите не са разрешени в противоречие с константната практика на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателства, както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които е направил извод за настъпилите вреди от нереализираната произведена от него, но прибрана от ответника по иска реколта и неполучаването на доходи от нея. Следва да се отбележи също, че заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза се отнася за процесната стопанска 2017/2018 г. и вредите са остойностени към момента на тяхното причиняване съобразно константната практика на ВКС - средната пазарна цена на оризова арпа в страната и област Стара Загора през 2018 г., а не през 2019 г.

Формулираният от касатора в т. 5 от изложението материалноправен въпрос не съответства на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт – съдебният състав не е приел за установено, че ищецът е изразил съгласие за получаване на ожънатата реколта от ответника по иска и задържане на получената покупко-продажна цена, нито за направено извънсъдебно прихващане на насрещните задължения на страните. Направил е извод, че с оглед размера на наемната цена, за установяване на извършено между страните извънсъдебно прихващане на ожънатото от ответника по иска /касатор/ количество ориз със задължението на ищеца – наемател за заплащане на наемната цена, е необходимо писмено споразумение, каквото не е представено в инстанционните производства.

Предвид липса на твърдените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Пловдив. С оглед изхода на делото направените от касатора разноски за производството по касационната жалба остават в негова тежест. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените разноски за касационното производство в размер 2 500 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение