Определение № 5528 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5461/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 10.08.2023г. по гр.д. № 5632/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.02.2019г. по гр.д. № 38118/2016г. на Софийски районен съд. С последното е признато за установено по предявения от ищците Н. Д. И., Р. Д. И. и П. Д. И. срещу ответника Ю. Г. Л. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ответникът не е собственик на частта от имота с идентификатор № *** и с площ от 1151 кв.м. по скица № 15-507603-18.10.2016 г. /неразделна част от това решение/, която част навлиза в имота на ищците с идентификатор № ***, начертана върху одобрената с отменената заповед № РД-18-13/17.01.2012г. на АГКК скица № 15-301339-22.06.2016 г. /неразделна част от това решение/, както следва: 1,30 м. - считано от югоизточния ъгъл на имота на ищците, който ъгъл е част от общата граница с имота на ответника, и с посока на линията към уличната регулация, вървяща по черната имотна югоизточна граница; 1,20 м считано от определена точка на общата граница на имотите на страните с посока към уличната регулация на имота на ищците, но не по черната северозападна имотна граница, а в имота и по такъв начин, че линията, свързваща върховете на посочените линии от 1,30 м и 1,20 м., е с дължина 16,34 м. и с приблизителна площ от 20,50 кв. м. Касационната жалба е подадена от ответника Ю. Г. Л. чрез пълномощника адв. Т. П.. Поддържа се, че решението е неправилно поради наличие на всички пороци, обуславящи неправилност - чл.281, т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба се излагат съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи собствени мотиви по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва единствено оценка на изводите на първоинстанционния съд; 2/ имат ли ищците правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск при спор за материално право свързан с грешки на основните данни в кадастралната карта или кадастралния регистър, квалифициран като иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР; може ли искът по чл.54, ал.2 ЗКИР да бъде предявен като отрицателен установителен иск; 3/ относно възможността собственика на един от два съседни имоти да претендира реална част от съседния недвижим имот, когато тази реална част никога не е била придавана по силата на влязъл в сила дворищнорегулационен план към неговия имот. Тези въпроси касаторът счита за разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на Върховния касационен съд, която прилага. Ответниците по касационната жалба Н. Д. И., Р. Д. И. и П. Д. И. не изразяват становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 12.02.2019г. по гр.д. № 38118/2016г. на Софийски районен съд, с което е уважен иска на Н. Д. И., Р. Д. И. и П. Д. И. против Ю. Г. Л. за установяване, че последният не е собственик на реална част от поземлен имот. Посочено е във въззивния акт, че фактическата обстановка по делото е правилно и обективно изяснена от районния съд, който е изложил и обсъдил подробно всички релевантни за спора факт; правните изводи на съда, изградени въз основа на приетите за установени факти, са обосновани и съответстват на закона и на съдебната практика. Относно доводите и твърденията във въззивната жалба съдът е посочил, че в съдебния акт на първоинстанционния съд е даден подробен и адекватен отговор. Оплакванията за непълнота на доказателствата е приел за несъстоятелни, тъй като в решението на първостепенния съд са залегнали всички доказателства, надлежно събрани и неоспорени от страните, достатъчни за изясняване на фактическата обстановка. Посочил е, че същите (включително заключението на вещото лице) са правилно обследвани от първоинстанционния съд с обсъждане на твърденията и възраженията, свързани с тях. Приел е, че мотивите на районния съдия са конкретни, обстойни, правилни, въз основа на приетите доказателства по делото, като напълно съответстват на диспозитива на решението. В тази връзка е посочил, че исковете са основателни, защото са доказани освен по основание и по размер, предвид неоспорените писмени доказателства. С тези мотиви Софийски градски съд е потвърдил обжалвания първоинстанционен акт. В исковата молба е изложено, че страните са собственици на съседни поземлени имоти. Ответникът е оспорил кадастралното заснемане на общата имотна граница и постигнал промяна в кадастъра, с която границата е изместена навътре в имота на ищците. Това обуславя интереса на ищците да установят, че действителната граница е тази съществуваща още преди изграждане на сградата и установена с жив плет и нискостеблени насаждения; през 1983г. върху съществуващата имотна граница е построена ограда от циментови колове и оградна мрежа. Ищците сочат, че според регулационния план от 1977г. регулационната линия е прекарана по имотната граница, без придаваеми части и оградата не е измествана. Имотът им бил отразен правилно в кадастралната карта от 2012г., но ответникът обжалвал заповедта за одобряването й и тя била изменена с решение на административния съд, така че общата граница навлиза в имота на ищците от източната страна с 1,30м., а от западната страна с 1,20м. и с дължина 16,34м, а останалата част от 7,53м. е непроменена и съвпада с имотната граница. Тъй като ищците владеят тази реална част, представляваща правоъгълник, очертан така: от юг - имотната граница; от север - линия с дължина 16,34м., която е пусната от изток на 1,30м. от границата, а от запад на 1,20м. от границата. Поради това ищците са поискали установяване, че те са собственици на тази част. Впоследствие са конкретизирали петитума, че искат установяване, че те са собственици и че ответникът не е собственик на тази реална част (молба от 12.06.2017г.). В откритото заседание на 13.11.2018г. първоинстанционният съд им е указал да уточнят дали искът е положителен или отрицателен установителен. С молба от 27.11.2018г. те са заявили, че претендират установяване, че ответникът не е собственик. Съдът е коригирал доклада си, че се разглежда отрицателен установителен иск и съответно е разпределил доказателствената тежест. С решението на първата инстанция е прието, че ищците са съсобственици на поземлен имот, представляващ УПИ *, кв.35 по плана на [населено място], а по одобрената кадастрална карта и регистър представлява ПИ с идентификатор № *** и с площ от 1 069 кв.м. Ответникът е собственик на УПИ *, кв. 35 по плана на [населено място], който по КККР е с идентификатор№ ***. Притежаваните от страните поземлени имоти имат обща граница - тази в дъното на имотите, стояща симетрично срещу лицата им на уличната регулация, по конкретно: югозападната граница на УПИ * и североизточната граница на УПИ *. Установено е, че издадената заповед на АГКК № РД-18-13/17.01.2012г. за одобряване на кадастралната карта е била отменена от административния съд по реда на чл.49, ал.2 ЗКИР/отм./ с указания за съставяне на нова кадастрална карта и регистър за процесните имоти. В изпълнение на тези указания е била издадена заповед № РД-18-19/05.08.2014г. Тази заповед е била подложена на съдебен контрол и е потвърдена законосъобразността й. Според границите, очертани с тази заповед, имотът на ответника УПИ * е с идентификатор № *** и с площ от 1151кв.м. и навлиза в имота на ищците с идентификатор № *** по начин, начертан върху одобрената с отменената заповед № РД-18-13/17.01.2012г. на АГКК скица № 15-301339-22.06.2016г., а именно: 1,30м. - считано от югоизточния ъгъл на имота на ищците, който ъгъл е част от общата граница с имота на ответника, и с посока на линията към уличната регулация, вървяща по черната имотна югоизточна граница; 1,20 м. считано от определена точка на общата граница на имотите на страните с посока към уличната регулация на имота на ищците, но не по черната северозападна имотна граница, а в имота и по такъв начин, че линията свързваща върховете на посочените линии от 1,30 м и 1,20 м. е с дължина 16,34 м. Този четириъгълник е с приблизителна площ от 20,50 кв. м. Съдът е приел за установено, че ищците владеят посочения четириъгълник, който фактически е заграден от тях. Като спорен е приел въпросът за местоположението на общата граница между двата имота - дали горепосоченият четириъгълник е част от собствения на ищците УПИ * или част от собствения на ответника УПИ * и съответно дали не е допусната грешка при одобряването на кадастралната карта па Заповед № РД-18-19/05.08.2014г. Отчетено е от съда, че въпросът за тази спорна собственост не е разрешаван в административното производство и затова е допустимо да се реши в настоящото производство. Прието е от първоинстанционния съд, че при издаването на заповед № РД-18-19/05.08.2014г. за имота на ответника с идентификатор № *** не е била съобразена Заповед № 4200/26.07.1977г., с която са одобрени регулационен и кадастрален план за процесните имоти, според която регулационните и имотни граници съвпадат и общата граница е изцяло права линия, а не стъпаловидна крива, каквато е образувана след издаване на Заповедта от 2014г. Горното е видно от приложената към исковата молба скица, издадена именно въз основа на плана от 1977г. Регулационният и кадастрален план от 1977г. е запазил общата права линия на границата между процесните имоти /не стъпаловидна/, каквато е била границата и по предходния кадастрален и регулационен план от 1960г., което е видно също от приложена към исковата молба скица. Съдът е посочил, че липсват данни за промяна на регулационната, съответно на имотната граница, при наличие на законоустановените предпоставки, налагащи такава промяна, а именно установено различно правно положение относно правото на собственост на страните върху съседните имоти, което да обуславя законност на стъпаловидната обща граница на процесните имоти, образувана след издаването на заповед № РД-18-19/05.08.2014г. С оглед на това е направен извод, че ответникът не разполага с легитимиращ го документ като собственик на спорната част между двата имота, идентифицирана по горепосочения начин. Първоинстанционният съд е изложил съображения, че ищците имат правен интерес от завеждане на отрицателен установителен иск за собственост по реда на чл.124, ал.1 от ГПК, при установена основателност на който да бъде отречено със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ответника върху процесния имот. При проведената процедура по изготвяне на кадастрална карта и регистри съседните имоти са нанесени в кадастъра по начин, неидентичен с първоначалното им нанасяне, без да е извършена последваща промяна в правото на собственост, която е предпоставяща за определяне на общата граница между тях. Ето защо, след като не се установява годно правно основание за изместване общата граница по начин, по който се отнема част от имота на ищците, то съдът е приел, че спорната реална част (описаният четириъгълник) че е собственост на ищците. Така е уважил предявения отрицателен установителен иск. Във въззивното производство е назначена и приета техническа експертиза, която проследява регулационния статут на имотите и положението на границата помежду им по регулация и по кадастрална карта. Вещото лице установява, че действащият регулационен план е от 1977г. Имотът на ищците е парцел *, очертан със зелено на скицата на л.100 и е по т.7-8-4-5-6-7, а на ответника е * по т.1-2-3-4-8-9-1. Граничната дворищнорегулационна линия между двата парцела е по цифрите 7-8-4. По същата линия е кадастралната граница по кадастралния план от 1954г. и по първия регулационен план от 1960г. Затова не е имало нужда от уреждане на сметки по регулация. Тази граница според вещото лице не е била материализирана. По действащата кадастрална карта, одобрена 2014г., имотът на ищците ПИ * е с границите по т. 10-9-8-4-5-6-7-10, а имотът на ответника ПИ * е с очертания по т. 1-2-3-4-8-9-1, като неговите граници напълно съвпадат с парцелните. Границата между имотите по кадастрална карта е по цифрите 10-9-8-4 на скицата (тя не е права линия, а стъпаловидна и навлиза в имота на ищците). Вещото лице взема предвид и неодобрения кадастрален план, поддържан до влизане в сила на КК, в който е отразена материализирана ограда по т.10-9-3, която съществува и понастоящем. По този начин вещото лице е очертало спорната реална част по цифрите 9-3-4-8-9 с площ 20 кв.м. В устните обяснения вещото лице уточнява, че проблемът идва именно от неодобрения кадастрален план, който е съществувал към 1984г., и според който границата навлиза от юг в парцел *. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива са налице. Първият правен въпрос: длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи собствени мотиви по съществото на спора, както и да даде отговор на доводите и възражения на страните, а не да извършва единствено оценка на изводите на първоинстанционния съд. Въпросът е обоснован с множество оплаквания на касатора, а именно: че съдът изобщо не е изложил свои мотиви, а само е приел, че решението на Софийски районен съд е правилно; че въззивният съд изобщо не е обсъдил заключението на приетата пред него техническа експертиза, а е посочил че има експертиза пред районния съд, каквато не е допускана; че е счел искът за доказан не само по основание, но и по размер, което не съответства на вида на предявения иск; че е посочил, че писмените доказателства са неоспорени, а има такива, които са оспорени; че не е взел становище по наведеното възражение за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск; че след посочване законовия текст на чл. 54, ал.2 ЗКИР е направил странното съждение: “с такова вещо лице спорът за материално право е решен“. Горепосочените оплаквания сочат на извод, че правният въпрос е определящ за изхода на спора и по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за преценка съответствието на обжалваното решение с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК и с т.1 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, както и с Решение № 60134 от 08.11.2012г. по гр.д. № 1062/2021г. на І г.о., решение № 63 от 28.08.2019г. по гр.д. № 2296/2018г. на ІІ г.о. и др., които изискват мотивите на въззивното решение да са израз на решаваща, а не на контролна дейност, Вторият правен въпрос е относно наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск при спор за материално право свързан с грешки на основните данни в кадастралната карта или кадастралния регистър, квалифициран като иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Въззивният не е дал отговор на този въпрос, въпреки поддържаните такива възражения на първо място в жалбата. Въпросът е от значение за допустимостта на иска, съответно на постановеното решение, поради което следва да се извърши преценка относно основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Според разясненията, съдържащи се в т. 4 на Тълкувателно решение № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, както практиката по чл.290 ГПК след приемането му (Решение № 153 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 1221/2020г. на I го., Решение № 50138 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 1128/2022 г. на II г.о., Решение № 89 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019г. на I г.о.) искът с правна квалификация чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР /първоначална редакция, сега чл.54, ал.2 ЗКИР/ се определя като положителен установителен иск за собственост. При уважаването на иска за собственост в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка - да се посочи и в какво се състои същата; искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР не е обуславящ по отношение на отделно предявен иск за собственост на същия имот, но предметът на делата в установителната им част съвпада. В настоящия спор искът е квалифициран от двете инстанции като такъв по чл. 54, ал.2 ЗКИР във вр. с чл.124, ал.1 ГПК, но е разгледан като отрицателен установителен иск за собственост на реална част от поземлен имот, без да са направени констатации в диспозитива за допусната грешка при отразяването на имотите в кадастралната карта, т.е. реално произнасяне по иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР не е извършено. От значение за правния интерес на ищците за отричане правото на собственост на ответника са изложените в исковата молба обстоятелства: че ищците владеят спорната реална част, а ответникът оспорва правата им; по негова жалба е извършена промяна на нанесената в кадастралната карта обща граница, а при предприетото от тях обжалване на новата заповед за одобряване на кадастралната карта е прието, че е налице спор за собственост, който следва да се разреши по общия исков ред. Предвид така създадената ситуация не следва да се отрича правният интерес на ищците да предявят отрицателен установителен иск за собственост срещу ответника за владяната от тях част. Затова касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК не следва да се допуска. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.