Определение № 50343 от 27.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1571/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, представляван от адв.С. М., срещу решение № 64 от 07.02.2022г. по в.т.д. № 758/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 3-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 5 от 18.06.2021г. по т.д. № 73/2020г. на Окръжен съд – Кърджали в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на Б. Р. Р., Г. И. Р., Д. К. Р. и Б. Р. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Д. К. Р., на основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ обезщетения за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на Р. Б. Р., настъпила при ПТП на 06.11.2016г., както следва: на Б. Р. Р. и Г. И. Р. – сумите от по 50 000 лева, а на Д. К. Р. и Б. Р. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Д. К. Р. – сумите от по 70 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 11.12.2019г. до окончателното изплащане на сумите.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл „свръх петитум“, присъждайки повече от претендираното от ищците. В условията на евентуалност поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че съдът неправилно е приел за неоснователно възражението за частична недопустимост на първоинстанционното решение, както и че е налице хипотезата на чл.557, ал.1, т.1 КЗ. Счита, че събраните по делото доказателства не са анализирани правилно и са ценени в нарушение на закона и съдебната практика на ВКС, както и че липсва обсъждане на релевираните възражения и доводи по спора. Поддържа, че изводите на съда относно приетия механизъм на процесното ПТП са неправилни, тъй като се основават на заключение на вещо лице, в чиято компетентност не попада въпросът за механизма на причиняване на травмите на пострадалия. В тази връзка навежда доводи, че съдът е следвало да съобрази заключението на вещото лице – съдебен лекар и приложените по делото материали от досъдебното производство. Твърди, че неправилно съдът е приел за неоснователно възражението за наличие на изключителна вина на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, респ. в нарушение на чл.45 ЗЗД е приел, че е налице виновно противоправно поведение от страна на неизвестен водач на неидентифициран автомобил, което е в причинно – следствена връзка с настъпилата смърт. Поддържа и нарушение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД поради приетото от въззивния съд наличие на съпричиняване от пострадалия. На следващо място, навежда твърдение, че съдът неправилно е приел ищците да са претърпели неимуществени вреди, доколкото е подходил безкритично към събраните в тази връзка свидетелски показания. Твърди още, че е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, тъй като съдът не е посочил критериите, които е отчел при определяне на размерите на обезщетенията, нито е посочил как точно преценката на всеки един от тези критерии обуславя приетите размери. Поддържа, че необосноваността на обжалвания акт произтича от несъответствието на фактическите изводи на съда с установеното от събраните по делото доказателства.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, поради недопустимост на въззивното решение. Твърди, че съдът се е произнесъл свръх петитум, въпреки направеното от ищците изменение на исковите претенции чрез намаление на същите и приетия размер на съпричиняване. Наред с това, прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1 от 13.08.1953г., решение № 30 от 13.04.2020г. по гр.д. № 2378/2019г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 180 от 06.02.2017г. по гр.д. № 1826/2016г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 75 от 20.06.2016г. по т.д. № 1608/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, TK, II т.о.

2. Допустимо ли е съдът да обоснове правните си изводи въз основа на предположения за осъществяването на определени факти от обективната действителност? Твърди противоречие с ППВС № 1/1953г. и решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото? Твърди противоречие с решение № 103 от 09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.

4. Длъжен ли е въззивният съд да възприеме заключението на вещото лице, дори и същото да не е оспорено от страните? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 118 от 15.05.2012г. по гр.д. № 588/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 117 от 28.10.2020г. по т.д. № 1034/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 77 от 22.06.2020г. по т.д. № 684/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

5. По въпроса за доказателствената сила на констативния протокол за ПТП с пострадали лица и съставлява ли той доказателство за обстоятелствата и причините за настъпване на ПТП – за механизма на ПТП? Твърди противоречие с решение № 71 от 16.08.2017г. по т.д. № 60343/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 25.06.2012г. по т.д. № 750/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 15 от 25.07.2014г. по т.д. № 1506/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 85 от 28.05.2019г. по т.д. № 768/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 24 от 10.03.2011г. по т.д. № 444/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 73 от 22.06.2012г. по т.д. № 423/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.

6. По въпроса дали наличието на формална родствена връзка между определени лица е достатъчно основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от едното във връзка със смъртта на другото? Твърди противоречие с ППВС № 4 от 25.05.1961г.

7. Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил, преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловил преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл.52 ЗЗД? Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 83 от 21.10.2020г. по т.д. № 1664/2019г. на ВКС, ТК, I т.о.

8. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“? Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Твърди противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г.

9. Във връзка с приложение установените в ППВС № 4/1968г. критерии длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси, когато присъжда обезщетение в по – висок от обичайния размер? Твърди противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 44 от 23.06.2020г. по т.д. № 1879/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 172 от 03.11.2017г. по т.д. № 608/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 13 от 16.05.2019г. по т.д. № 2275/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.

10. По въпроса как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл.172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания? По въпроса следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл.172 ГПК? Твърди противоречие с решение № 15 от 30.01.2015г. по гр.д. № 4604/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.

11. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие решение № 117 от 28.10.2020г. по т.д. № 1034/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 77 от 22.06.2020г. по т.д. № 684/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

12. Може ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на факти, твърдения за които не са наведени от страните в производството? Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, психиката, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или общественото положение, следва ли същите да бъдат изрично посочени в исковата молба? Твърди противоречие с решение № 133 от 19.11.2020г. по т.д. № 2306/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 480 от 23.04.2013г. по гр.д. № 85/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 9 от 02.02.2018г. по гр.д. № 1144/2017г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 38 от 07.03.2018г. по гр.д. № 2126/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о.

13. Съставлява ли възражението за съпричиняване част от възражението относно размера на иска? Допустимо ли е в гражданското производство да бъде изследвано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, ако в наказателното производство не е било установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия? Твърди противоречие с решение № 98 от 29.06.2016г. по т.д. № 1499/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 183 от 25.02.2016г. по т.д. № 2805/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 67 от 15.05.2014г. по т.д. № 1873/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 178 от 02.12.2012г. по т.д. № 1104/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.

14. Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД? При определяне степента на съпричиняването, длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? По въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП? Твърди противоречие с ППВС № 17/1963г., ППВС № 1 от 13.07.1953г., решение № 19 от 20.07.2018г. по т.д. № 1748/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96 от 29.06.2015г. по т.д. № 2461/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.

Касаторът твърди и наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържа, че е налице несъответствие на фактическите и правни изводи на въззивния съд с основните начала на гражданския процес.

Ответниците по касационната жалба Б. Р. Р., Г. И. Р., Д. К. Р. и Б. Р. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Д. К. Р., всички представлявани от адв.Я. С., оспорват жалбата. Поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответника Гаранционен фонд за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне свръх петитум. Отчел е, че след допуснато изменение чрез намаление на размера на исковите претенции, последните са предявени за сумите от по 80 000 лева за Б. Р. Р., Г. И. Р. и Д. К. Р. и за сумата от 100 000 лева за Б. Р. Б.. Отчел е още, че първоинстанционният съд е определил обезщетенията, както следва: сумите от по 100 000 лева за Б. Р. Р. и Г. И. Р. и сумите от по 140 000 лева за Д. К. Р. и Б. Р. Б., като с оглед приетото съпричиняване от 50 %, същите са редуцирани съответно на по 50 000 лева за първия и втория ищец и по 70 000 лева за третия и четвъртия ищец. Приел е, че не е налице присъждане на повече от претендираното, тъй като обезщетението, определено в мотивите в по – голям размер от петитума на иска, не се ползва със сила на пресъдено нещо, докато присъденото в диспозитива обезщетение е в рамките на предявения петитум. С оглед на това въззивният съд е заключил, че първоинстанционното решение не е недопустимо.

На следващо място, апелативният съд е приел за безспорно установено, че на 06.11.2016г. след полунощ /около 01:15 ч./ на главен път Н-84 в района на километър 78+600 метра, близо до „Баните“, в землището на [населено място] на пътното платно е намерен починалият Р. Б. Р.–син на Б. Р. Р. и Г. И. Р., съпруг на Д. К. Р. и баща на Б. Р. Б.. Приел е още за безспорно, че смъртта е настъпила в резултат на несъвместима с живота тежка черепно – мозъчна травма, със счупване на покрива на основата на черепа и размачкване и контузия на главния мозък и мозъчен ствол, довели до потискане на жизнено важни мозъчни центрове.

По първия спорен въпрос относно наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на Гаранционен фонд и по – конкретно дали смъртта е настъпила вследствие ПТП – от прегазване на неидентифицирано МПС, управлявано от неизвестен водач, напуснал местопроизшествието, въззивният съд е съобразил заключенията на вещите лице по допуснатите съдебна автотехническа, съдебна медицинска и комплексна съдебна медицинска и автотехническа експертизи. Приел е за установен следния механизъм на ПТП – пешеходецът Р. Б. Р. е лежал по гръб на пътното платно с глава в близост до осевата линия и намираща се в лявата лента за движение, на 2,60 м. от лявата ограничителна линия, като е бил прегазен от неизвестно МПС на мястото, на което е открит след ПТП. Решаващият съдебен състав е намерил, че от техническа гледна точка причините за настъпване на ПТП са резултат на попадане на пешеходеца в габаритите на автомобила поради неправилно пребиваване /лежане/ на пешеходеца на пътното платно и управление на неизвестното МПС с несъобразена скорост с конкретните пътни условия. Изтъкнал е, че водачът не е имал възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП, както и че не е било възможно пострадалият да е бил възприет като естествена или изкуствена неравност на пътното платно. Посочил е, че съществени за извода, че инцидентът е настъпил именно вследствие прегазване на пешеходеца от неизвестно МПС, а не от каруца, са разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание, според които уврежданията са нанесени от превозно средство, което развива висока скорост, каквато една каруца не може да развие. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на Гаранционен фонд, че заключението на автотехническата експертиза се базира на предположения, като е изложил съображения, че същото е компетентно изготвено, въз основа на практически и теоретични познания, не е оспорено от насрещните страни, както и се подкрепя и допълва от съдебно – медицинската експертиза. В тази връзка е изтъкнал заключението на вещото лице – съдебен лекар, според което тежката черепно-мозъчна травма е възникнала при действието на твърди тъпи предмети със сравнително висока плоскост /каквато може да бъде гума на МПС, а не на каруца/ и отговаря да е получена при прегазване от автомобил с притискане на мозъковия череп между гумата на движещия се автомобил и пътното платно. Отбелязал е, че констатациите от експертизите се потвърждават и от удостовереното в Протокола за ПТП № 2 от 06.11.2016г. относно механизма на ПТП, а именно че неизвестно МПС, движейки се с несъобразена скорост с характера на пътя, на прав участък от пътя блъска намиращия се по средата на пътното платно Р. Р., който е получил травма на главата и е починал.

По отношение на релевираното от ответника възражение за съпричиняване въззивният съд е посочил, че относими към същото са съображенията, изложени относно механизма на ПТП. Изтъкнал е, че именно неправилното пребиваване на пострадалия на пътното платно е действието, което обективно е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, като е улеснило неговото настъпване. Съпоставил е поведението на починалия с това на водача на неидентифицираното МПС, шофирал със скорост, несъобразена с пътната обстановка, и е приел, че същото е в еднаква степен – в размер на 50 %. С оглед на този извод е счел за неоснователно оплакването на ответника, че приносът на пострадалия е изключителен.

По отношение на спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение на Б. Р. Р. и Г. И. Р. апелативният съд е съобразил свидетелските показания на С. М.. Приел е за установено, че между пострадалия и родителите му е съществувала съответстващата на българския бит семейна свързаност, като смъртта на сина, който е бил едва на 25 години, е предизвикала негативни последици в психо – емоционален аспект у ищците. Намерил е, че свидетелските показания не могат да се тълкуват като показания на заинтересовано лице предвид тяхната непринуденост. Отчел е, че първоинстанционният съд е съобразил факта, че в детска възраст починалият и родителите му не са живеели заедно, тъй като последните са работели в Германия. С оглед на това е намерил за справедлив определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, възлизащ на по 100 000 лева за всеки един от ищците, като е изтъкнал, че се касае за най – тежката за всеки човек загуба – тази на дете, която е с непреодолим характер.

По отношение на спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение на Д. К. Р. и Б. Р. Б. въззивният съд е съобразил свидетелските показания на Е. С.. Отчел е, че към момента на ПТП Б. Б. е бил на 3 години; понастоящем инцидентът влияе изключително неблагоприятно на ищцата, която страда от загубата на съпруга си, явявал се нейна морална опора, приема успокояващи, а детето не възприема факта, че баща му е починал, страда от неговата липса и пита кога ще си дойде. С оглед на тези съображения решаващият съдебен състав е приел за справедлив определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, възлизащ на по 140 000 лева за всеки един от ищците.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора в изложението за недопустимост на въззивното решение е неоснователен, тъй като липсват данни за допуснато от съда нарушение на диспозитивното начало в процеса, което да води до извод за произнасяне плюс петитум. Присъдените обезщетения за неимуществени вреди са в рамките на заявените от ищците размери, като при произнасянето по въведеното с въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение апелативният съд е съобразил разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022г. по тълк.д. № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно така формираната задължителна практика, при прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. В мотивите на Тълкувателното решение е разяснено, че когато пострадалият твърди, че е претърпял вреди от непозволено увреждане в определен размер и посочва паричния им еквивалент, съдът не е длъжен да възприеме неговата оценка, тъй като законодателят е възложил именно на него задължението да определи размера на справедливото обезщетение /чл.52 ЗЗД/. Съдът, при доказан по основание иск и при установено съпричиняване, не може да обезщети само част от неимуществените вреди от деликта с мотив, че с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл.6 ГПК/ е недопустимо при прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД да се намалява обезщетение, което не е поискано. Съдът следва в своите мотиви да посочи величината /размера/, спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum.

Поставените в изложението първи, втори и трети процесуалноправни въпроси са предпоставени от оплакването на касатора за необсъждане на доводите на страните и събраните по делото доказателства, довело до присъждане на обезщетение въпреки липсата на предпоставките за ангажиране на отговорността му за заплащане на обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди. Въпросите са значими за изхода на спора, поради което отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС – решение № 388 от 17.10.2011г. по гр.д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

В случая въззивният съд в съответствие със задължителната и постоянна практика на ВКС е обсъдил наведените от насрещните страни възражения и оплаквания, анализирал е преценените като релевантни за спора допустими и относими доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Противно на твърдението на касатора, фактическите и правни изводи за осъществяване на основанието по чл.557, ал.1, т.1 КЗ за ангажиране на отговорността му за заплащането на дължимите обезщетения за неимуществени вреди не са изградени на предположения, а след преценка на конкретните събрани доказателства и установяване на фактическата обстановка. Интерпретацията на събраните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора би довела до необоснованост на въззивния акт, но тя подлежи на проверка съгласно чл.281, т.3 ГПК едва след допускане на касационното обжалване.

Четвъртият и единадесетият процесуалноправни въпроси са относими към обсъждане на заключенията на вещите лица по приетите съдебни експертизи. Същите са обусловили правните изводи на въззивния съд, но по отношение на тях също не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, сред които цитираните от касатора решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 60 от 25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 144 от 07.10.2010г. по т.д. № 806/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на съдебната експертиза, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт. В решение № 58 от 13.02.2012г. по гр.д. № 408/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 324 от 13.07.2011г. по гр.д. № 378/2009г. на ВКС, ГК, I г.о. и други е прието, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост.

В конкретния случай относно механизма на ПТП въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил заключението на съдебната автотехническа експертиза заедно с останалите, събрани по делото доказателства, поясненията, дадени от вещото лице в открито съдебно заседание, и се е аргументирал защо го кредитира. Противно на твърдението на касатора, видът и характерът на уврежданията на ищеца, както и начинът, по който са получени, са установени не само въз основа на данните от автотехническата експертиза, но и въз основа на заключението на вещото лице – съдебен лекар.

Петият процесуалноправен въпрос, касаещ доказателствената сила на протокола за ПТП, е релевантен за настоящия спор, но не обосновава допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Налице е константна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК – цитираните от касатора решение № 98 от 25.06.2012г. по т.д. № 750/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 15 от 25.07.2014г. по т.д. № 1506/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 20 от 22.03.2017г. по гр.д. № 50128/2016г. на ВКС, ГК, III г.о. и други, съгласно която протоколът за ПТП, съставен от компетентно длъжностно лице /служител в МВР/, в установените форма и ред, е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. В хипотезата, когато служителите на МВР не извършват посещение на мястото на произшествието, длъжностното лице удостоверява само факта на извършване на волеизявление от участника в ПТП и неговото съдържание, поради което доказателствената сила на документа не обхваща верността на отразеното изявление. Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил констатациите относно механизма на ПТП, направени в констативния протокол, в съвкупност с останалите доказателства и по – конкретно с приетите съдебни експертизи, и е достигнал до извода, че неизвестно МПС, движейки се с несъобразена скорост, е блъснало намиращия се по средата на пътното платно пешеходец, който е получил травма на главата и е починал.

Шестият, седмият, осмият и деветият материалноправни въпроси касаят приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Същите са относими към решаващия извод на въззивния съд за справедливия размер на обезщетенията за неимуществени вреди, но не е доказано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика – цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения.

В настоящия случай въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, съобразявайки събраните гласни доказателства относно търпените от ищците болки и страдания. Отчел е младата възраст на починалия към датата на ПТП, обстоятелството, че в детска възраст той не е живеел с родителите си, негативното отражение на внезапната смърт върху психическото и здравословно състояние на ищците, както и липсата на данни за преодобяване на загубата. По отношение на въпроса дали съдът следва да съобрази съдебната практика по сходни случаи следва да се отбележи, че на съдебната практика не се придава значение на отделен критерий по чл.52 ЗЗД, доколкото справедливият размер на обезщетението по всяко дело винаги е обусловен от спецификата на фактите във всеки отделен случай. Изложеното сочи, че изводите на съда са формирани при съобразяване на практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД.

Първата част от десети въпрос съдържа твърдение за вътрешно противоречие в показанията на свидетелите, каквото въззивният съд не е посочил в решението си да е налице и да интерпретирал това противоречие погрешно. Поради това въпросът не удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Втората част от въпроса се отнася до преценката на свидетелските показания съобразно изискването на чл.172 ГПК. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на съда решение № 176 от 28.05.2011г. по гр.д. № 759/2010г. на ВКС, II г.о., решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 65 от 16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010г. по гр.д. № 91/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на ВКС, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д. № 4004/2014г. на ВКС, I г.о., в които е прието, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Посоченото се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната им заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката /ден, нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към този момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания; паметово – интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. В решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о. е изтъкнато, че съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. Посочено е, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът поради това е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. В решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, IV г.о. е отбелязано, че съдът е длъжен да извърши преценка на обективността на свидетеля и доколко поведението му и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, поради което не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Дванадесетия и тринадесетият въпроси също не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са формулирани общо, не кореспондират с мотивите на обжалваното решение, не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи.

Четиринадесетият материалноправен въпрос касае приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и критериите за определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Същият е значим за делото, но по отношение на него също не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното от касатора ППВС № 17 от 18.11.1963г. е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 78 от 10.07.2014г. по т.д. № 1982/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Относно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увреждането следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е противоправно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установена от съда фактическа обстановка и механизма на деликта. В случая обжалваното решение е постановено в съответствие с приетото в практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към направеното възражение за съпричиняване. Противно на твърдението на касатора, съдът е изложил мотиви относно конкретното съдържание на действията на всеки един участник в ПТП, както и относно наличието на причинна връзка между тях и вредоносния резултат.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно от това, доводите, с които се обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение, са общи и не осъществяват някоя от изброените по – горе хипотези.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. Я. С. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция в размер общо на 6990 лева, определено съобразно чл.9, ал.3 вр. Чл.7,1 ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение