Определение № 107 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2261/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № I-71/ 29.05.2020 г. по гр.д. № 323/ 2020 г., с което Бургаски окръжен съд, изменяйки решение № 3610/ 16.12.2019 г. по гр.д. № 224/ 2016 г. на Бургаски районен съд, е осъдил военно формирование 32890 - Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната, да заплати на П. И. А. следните суми: · 16 203.83 лв. – обезщетение на военнослужещ, положил труд в периода 01.11.2007 г. – 20.10.2015 г. повече от нормативно определената продължителност на работното време при даване на дежурства, некомпенсиран с почивка (4 288 часа), ведно със законната лихва от 18.01.2016 г.; · 410.34 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата в периода 25.02.2015 г. – 31.03.2015 г., а този иск е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 317.71 лв. Решението се обжалва от Военното формирование с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, чието обобщаване и конкретизиране в съответствие с т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС се свежда до следните: В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка; от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено трудово правоотношение. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, които цитира. По същество се оплаква, че материалният закон е приложен неправилно, включително институтът на погасителната давност с оглед релевираното възражение за това. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация П. И. А., възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските в настоящото производство. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по трудово дело с цена на лихвоносната главница над 5 000 лв.), подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирана страна (касатор е осъденият ответник) и при всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост. Повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението, но производство следва да се спре. Съображенията са следните: За да уважи изцяло иска за главница, ведно с последицата по чл. 214, ал. 2 ГПК, частично – иска за законни лихви върху главницата в периода 20.10.2015 г. (датата, на която е било прекратено трудовото правоотношение между страните) до 18.01.2016 г. (на предявените искове), а да отхвърли възражението за погасителна давност, въззивният съд е приел, че вземането за обезщетение поради положените от военнослужещия ищец дежурства в повече от нормативно определената продължителност на работното време, некомпенсиран с почивка (4 288 часа), е изискуемо към 20.10.2015 г. и е в размер на сумата 16 203.83 лв.; ответникът дължи сумата 410.34 лв. - законни лихви върху главницата в обезщетение вредите от забавата от датата на прекратеното трудово правоотношение до тази на предявените исковете, а периодът 20.10.2015 г. - 18.01.2016 г. е недостатъчен, за да е изтекъл 3-годишният срок на погасителната давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД, с която се ползва вземането за главница. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението. Противоречието в практиката на ВКС по тях и осъществената пречка по чл. 292 ГПК за допустимост бяха установени с определение № 303/11.11.2020 г. за спиране на настоящото производство до приключване на тълк.д. № 6/ 2017 г. на ОСГК на ВКС. Решение № 6/ 22.02.2022 г. по тълкувателното дело налага производството да се възобнови. Тълкувателното решението преодоля противоречивата практика на ВКС по повдигнатите въпроси. Прие се, че вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358 ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 КТ. Зачитайки задължителното действие на тълкувателното решение, настоящият състав е длъжен да приеме, че обжалваното е съобразено с така извършеното нормативно тълкуване на разпоредбите, приложени от въззивния съд (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Макар да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният контрол не следва да се допуска поради липсата на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора, ответник по исковете, следва да се възложат и разноските, извършени от ответника по касация (от ищеца) пред касационната инстанция. Те се изразяват в уговорения и заплатен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът