Определение № 19 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3272/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Г. Д. против решение № 413 от 21.04.2021 г. по гр.д.№ 3520/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 4299 от 17.07.2020год., по гр.д. № 8051/20г. на Софийски градски съд, в частта, с която „Пик Нюз“ЕООД е осъдена на основание чл.49, вр.чл.45 ЗЗД да заплати на касатора обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от непозволено увреждане в резултат на пет статии в Информационна агенция ПИК, публикувани на 26.04.2017г./две статии/, на 27.04.2017г. /две статии/ и на 28.04.2017г., съдържащи обидни и клеветнически твърдения за него за разликата над 2000 лв. до 10 000 лв. ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 23.06.2017 г. и искът е отхвърлен и за тази разлика. Обжалвано е решението в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция, с което отхвърлен иска за разликата над 10 000 лв. до 40 000 лв. и в частта, с която е осъден касатора да плати разноски още за първа инстанция 409,60 лв. и за въззивна инстанция – 2140,80 лв. В касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, защото не е съобразена тежестта на разпространените обиди и клевети и многобройността и интензитета на обидите, обема на обществения отзвук, че не са преценени като обидни и клеветнически част от твърденията в публикациите, поради това че съставляват заявено от трети лица. Направено е оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения защото не са преценени всички обстоятелства и критерии, имащи значение за определяне размера на обезщетението. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по пет въпроса, които ще се разгледат по-долу. Ответникът по касация „Пик Нюз“ ЕООД оспорва жалбата и допускането до касационен контрол. Счита изводите на съда за съобразени с доказателствата, това, че две от статиите представляват интервюта, че не са доказани вреди в тежка форма и голям обем и размера на обезщетението е съобразен с доказаните вреди за ищеца, че той е публична личност. Моли да не се допуска касационно обжалване, защото решението не е постановено в противоречие със съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По предявеният от касатора С. Г. Д. иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД иск против „Пик Нюз“ ЕООД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от непозволено увреждане от пет статии в Информационна агенция Пик, публикувани на 26.04.2017г. /две статии/, на 27.04.2017г. /две статии/ и на 28.04.2017г., съдържащи обидни и клеветнически твърдения за него, въззивната инстанция е приела следното: В първата статия „„Пълен фалш! „Борците“ срещу олигархията Р. и Т. бранят газовия магнат и руски храненик С. Д.“, изразите „храненик“ и „руски храненик“ са окачествени като обида и преценени като засягащ честта и достойнството на ищеца и ангажиращи отговорността на ответника, защото се асоциира с представа за поставяне в пълна зависимост, включително за оцеляване, но останалото съдържание не е преценено като такова. По отношение на втората публикация със заглавия „С. Д.. ли плаща на небивалата реклама на малотиражката „Прас-прес“ по БиТиВи? И за просташките карикатури на Ц.?“ и заявеното „Другият вариант е небивалият пиар на малотиражката все пак да е подплатен финансово и да се „цакат“ пари под масата на редакторите от сутрешния блок..“, въззивната инстанция е приела, че статията критикува високите цени на рекламите по някои медии, но плащането за реклама е нормална търговска практика и не е обществено укоримо. Прието е, че изразите „цакат пари под масата“, „подплатен финансово“ са употребени за подсилване и украсяване на материала, което е нормална журналистическа практика за издания като това на ответното дружество, но тези изрази не минават допустимата граница, поради което за този материал не е ангажирана отговорността на ответника. За третата статия, публикувана на 27.04.2017г със заглавие „Разкритие на ПИК! Ето цялата истина за срещата на С. Д. и Ц. – газовият олигарх опитал да спре проверките в КЕВР и НЕК, както и за фалшиви негови инвестиции, заради които скачат цените“,. въззивният съд е приел, че основните негативи и упреци в общественото пространство са били насочени към личността на тогавашния главен прокурор, тъй като неговото участие в среща с бизнесмена, се възприе като нерегламентирано. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал, че ищецът е въздействал на главния прокурор да съдейства за прекратяване на проверки срещу него и фирмата му „Овъргаз“, както и за фалшивите инвестиции на същата, с които да се обосноват по-високите цени. Тъй като изложеното по същество е за препятстването на правосъдието, а това е престъпно действие, е прието, че е налице набедяване, което обосновава извод за противоправно поведение на ответната медия и ангажира отговорността й. Тъй като срещата е намерила широк отзвук и е обсъждана в общественото и медийното пространство и ответната медия не е единствената, изнесла информация по случая, това е съобразено при преценка обема на твърдените болки и страдания. По отношение на статията „Извънредно в ПИК ТВ! Бившият бос в „Мултигруп“ П. Н.: Сянката на С. Д. прозира зад убийствата на Л. и И. П.“ от 27.04.2017г е прието въз основа на съдебно компютърнотехническа експертиза, че отразява коректно и дори на места дословно се цитира казаното от интервюирания П. Н., като лисва коментар или квалификации на издателя, включително по отношение посочените от ищеца като обидни изрази „интригант“, „ключов интригант“, многократно употребявани от интервюирания. Изрично е посочено в заглавието и в съдържанието, че материала е по интервю, взето от Н.. Д. е съобразил, че в интервюто не се съдържат изрично подозрения за връзка между ищеца и посочените убийства, но е направена от издателя интерпретация в заглавието, извлечена от по-общия смисъл и съдържание на интервюто - в статията са коментирани действия на Д. и че е автор на израза „как се трупат пари - „Труп по труп в Мултигруп“. Тъй като този израз съдържа индиректно внушение за участие в убийство, както и част от заглавието, съдът е приел, че те засягат правната сфера на ищеца, поради което е прието, че ответникът отговаря. По отношение останалото съдържание, е прието, че ответникът не отговаря, защото коректно е посочен и почти дословно възпроизведен източник на информацията, което изключва противоправното поведение на ответника. За последната публикация със заглавие „Нова интрига със С. Д.! Оставката му се обсъжда в БСК-шефът Б. Д. врътнал позицията на колегите си“, публикувана на 28.04.2017г., съдът е приел, че в заглавието се анонсира интрига, разиграна от трето за спора лице, т.е. не касае ищеца. Написаното в началото на статията „С. Д. остана верен на навика си да върти интригантски скандали, както разкри пред ПИК бившият му съветник в „Овъргаз“ П. Н.“ е преценено, като коректно възпроизвеждане на друг източник, поради което за тази статия не е ангажирана отговорността на издателя-ответник. При определяне на размера на обезщетението, съдът се е съобразил с доказаните вреди за ищеца чрез свидетелските показания, като е отчел заинтересоваността им като негови служителки, съгласно чл. 172 ГПК, това, че е лична преценката на св. С., че статиите били най-агресивни. При определяне размера на обезщетението, съдът се е съобразил със съдебната практика, че се дължи едно общо обезщетение за причинените на ищеца вреди от статиите, публикувани в рамките на три дни, причинили еднакви по вид вреди. /Решение № 204 от 12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о./ Съдът е съобразил че ищецът е публична личност, че е с медийна известност от продължителен период от време във връзка с участието му в коментирани бизнес и взаимовръзки още от деведесетте години на минали век, че е участвал в така наречената „афера „Ц. гейт“, обект на сериозен обществен и медиен интерес, което налага да има „по-голям праг на търпимост към критики“, особено към т.нар. „жълти“ медии, към които принадлежи и ответната агенция, публикуваща материали, изнасящи скандални факти за известни личности, като се знае, че са съзнателно преувеличени, именно с цел сензация и привличане вниманието на читателя, особено със заглавната част. Съдът се е позовал и на практиката на Съдът в Страсбург, според която медиите са „обществен страж“ и не биха могли да изпълняват пълноценно и безпрепятствено тази ключова роля по съблюдаване на ценностите на демократичното общество, ако им бъдат налагани твърде тежки санкции, тъй като това би имало обезкуражаващ ефект спрямо тях. При съвкупна преценка на тези обстоятелства, анализа на всяка статия поотделно и приетото за кои от тях и в какъв обем следва да се ангажира отговорността на ответника и за кои той не отговаря, както и свидетелските показания относно отражението на публикациите и степента на засягане здравето и психиката на ищеца, съдът е определил общо обезщетение в размер на 2000 лв. Въззивната инстанция изрично е отбелязала, че за да намали определеното обезщетение от първата инстанция съобразява и значителния превес на обстоятелството, че като известна личност, ищецът следва по-философски да приема подобен род новини и квалификации, като за част от тях се установи, че не са лишени от истина; обстоятелството, че в част от процесните статии са обсъждани и други личности - политици, като практиките на ищеца са коментирани като пример за срастване на бизнеса с политиката, че изнесеното е обсъждано не само от ответната медия, т.е. негативните емоции неминуемо са били по повод и на други материали, че не се установяват сериозни последици за психиката и здравето, а временно неразположение на кръвното налягане и световъртеж, на фона на хронични заболявания, от които е страдал от преди. Първият поставен въпрос в изложението е: Длъжен ли е съдът, при определяне справедливият размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да посочи в решението си критериите, въз основа на които е определен размера на обезщетението? Кои са приетите в утвърдената съдебната практика критерии за определяне на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и длъжен ли е съдът да се съобрази с тях? По тези въпроси твърди противоречие с практика на ВКС- решение № 253/29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251/2012 г. на ІІІ гр.о., и решение № 278/27.11.2019 г. по гр.д.№ 1140/2019 г. на ІV гр.о. Позовавайки се и на задължителната съдебна практика – ПП-4-68 и такава по чл. 290 ГПК, в първото от цитираните решения е прието, че се преценяват конкретните факти и обстоятелства, личността на увредения и конкретния паричен еквивалент, необходим за обезщетяване на вредата, въздействието на незаконния акт на издателя върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството и близките му, както и други подобни обстоятелства, както и видът на противоправния акт - дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал, обемът на обществения отзвук и други подобни. Във второто решение е допълнено, че „не броят на употребените думи, изрази, изявления (обидни, клеветнически или други такива, с които се засягат честта, достойнството и доброто име на физическо лице), а дали те са направени (обективирани) по едно и също, или по различно време и място. Преценката при прилагането на този критерий следва да се извършва винаги според конкретните обстоятелства при всеки отделен случай. Видно от изложените по-горе мотиви на въззивната инстанция, обжалваното решение не противоречи на тези две решения. Изложени са конкретните критерии, въз основа на които съдът е определил размера на обезщетението, като съдът е изходил от конкретните, установени по делото факти, анализа на доказателствата и общоприетите критерии в съдебната практика за подобен род деликти. Тъй като по първия въпрос, решението е съобразено със съдебната практика, по него не е доказано основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос е: длъжен ли е съдът да обсъди всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за определяне на справедливо обезщетение на неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД. Как се прилага общественият критерии за справедливост по този текст? Твърди се противоречие с ПП-4-68, решение № 158 / 04.06.2012 г. по гр.д.№ 708/2011 г. на ВКС, ІV гр.о. и решение № 126/28.10.2020 г. по гр.д.№ 4374/2019 г. на ІІІ гр.о. Както вече се посочи, това задължение е безспорно в съдебната практика. Въззивното решение обаче не е постановено в противоречие с нея – събраните по делото доказателства са обсъдени, направен е анализ на публикациите, съдът конкретно е посочил за коя от тях приема, че е ангажирана отговорността на ответника и коя не засяга честта и достойнството на ищеца или по отношение на коя ответникът не носи отговорност за вреди, тъй като възпроизвежда изявление на друг източник, който изрично посочва. Съдът е обсъдил и свидетелските показания, като е посочил каква част от тях кредитира и коя – не възприема и защо. При определяне размера на обезщетението е изходил от посочените по-горе критерии. Поради това, че не се констатира противоречие със съдебната практика и по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Третият въпрос е: Какви са пределите на допустимата критика? Липсата на достатъчно фактическо основание в подкрепа на оценъчните съждения, означава ли, че е налице злоупотреба със свободата на словото? Твърди се противоречие с решение № 264/21.10.2013 г. по гр.д.№ 2161/2013 г. на ІІІ гр.о., решение № 129/29.06.2015 г. по гр.д.№ 7040/2014 г., ІІІ гр.о. и решение № 404/13.07.2010 г. по гр.д.№ 907/2009 г., ІІІ гр.о. В първото решение е даден отговор на въпроса "Може ли колажът да има обективно засягащо честта и достойнството на дадено лице съдържание“ и е даден общо отговор, че публичните лица са длъжни да търпят критика в по-голяма степен от частните лица, но те не са длъжни да търпят всяка критика, всяка обида и клевета. В случаите, при които чрез печатно произведение са разпространени обидни и клеветнически твърдения или други данни с негативен подтекст издателят на печатното произведение носи отговорност за причинените вреди на основание чл. 49 ЗЗД, тъй като е възложител на работата на длъжностните лица, определящи характера и съдържанието на публикуваните материали. В настоящия случай съдът е посочил за кои публикации и части от тях ответника носи отговорност и за кои – не, поради това, че са изготвени въз основа на друг материал или не засягат честта и достойнството. Обстоятелството, че конкретната преценка на съда не удовлетворява страната не е основание за допускане до касация. В този смисъл въззивното решение не противоречи на това решение. С решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г. о. е даден отговор на седем процесуални въпроса, които не включват третият поставен въпрос от касатора. С последното решение № 404/13.07.2010 г. по гр.д.№ 907/2009 г., ІІІ гр.о. е разгледан въпроса за баланса между прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България свободата на печата и другите средства за масова информация, свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани, по въпроси, които представляват интерес, но която не включва възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права и не съставлява налагане на негативен подтекст. Подчертано е, че преценката дали някое от тези права е нарушено е конкретна във всеки случай. В настоящият случай съдът е извършил конкретна преценка за всяка от петте публикации, поради което възивното решение не противоречи на последното цитирано решение. Поради това, че първите две решения се отнасят до други въпроси и хипотези, а на третото решение, обжалваното не противоречи, по този въпрос не се допуска касационен контрол. Четвъртият въпрос е: Следва ли да се ангажира отговорността на издателя, когато в публикацията се разпространяват обиди, чийто автор е трето лице, посочено в публикацията? Твърди се противоречие с решение № 253/29.01.2014 г. по гр.д.№ 1251/2021 г. на ІІІ гр.о. В него е прието, че когато се претендират вреди от статия, в която авторът/издателят изрично се е позовал на публикувана по-рано статия от друг автор/издател, вторият издател не може да носи отговорност за това, че се е доверил на добросъвестността на първия. Ако липсва такова позоваване се прилагат общите правила – в този случай авторът поднася информацията от свое име и поради това носи отговорност, защото е следвало сам да провери достоверността й преди публикуването съобразно правилата на добрата журналистическа практика. В две от статиите – публикувано интервю и изявления на трето лице източника е посочен от издателя. В цитираното от касатора решение е прието, че е без значение за ангажиране отговорността на издателя дали статията е първа, или последваща, и дали във втория случай има позоваване на предходна публикация, когато съдържанието на статията съдържа обиди, за наличието на каквито е очевидно, че не се налага проверка и установяване,че разпространението им е противоправно. В обжалваното решение, поради съдържанието на заглавието в материала, изграден по интервю и обиден израз в него, е ангажирана отговорността на ответника. В последната статия съдът е приел, че са коментирани действия на трето лице и статията не съдържа обиди. Затова обжалваното решение не е постановено в противоречие с цитираното от касатора, а в съответствие с него. Процесуално правният въпрос е: следва ли мотивите на съдебното решение да са смислово непротиворечиви, логически последователни и фактически обосновани. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 100/08.07.2020 г. по гр.д.№ 4564/2019 г., ІV гр.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г., ІV гр.о. и др., които подчертават тези изисквания към мотивите на съдебния акт. Настоящия състав на съда не констатира обжалваното решение да противоречи на тези изисквания. От изложените по-горе е видно, че решаващи мотиви на въззивната инстанция са смислово непротиворечиви, логически последователни и фактически обосновани, поради което по този въпрос също не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. В обобщение не са налице основанията за допускане до касационен контрол по поставените въпроси Предвид този резултат и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настоящото производство в доказаният с договора за правна помощ размер 1000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение