Определение № 554 от 22.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 715/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура [населено място] и М. С. Ц. срещу решение №.255/4.11.16 по г.д.№.312/16 на Апелативен съд Велико Т.-с което, след частична отмяна на реш.№.66/22.10.14 по г.д.№.1388/13 на Окръжен съд Велико Търново, на основание чл.2 ал.1 т.2 З. на М. Ц. е присъдено 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 21.02.12 до окончателното изплащане. Апелативна прокуратура [населено място] обжалва решението в осъдителната му част за 5000лв., а М.Ц. - в отхвърлителната за сумата над 5000лв. до 15000лв. М.Ц. оспорва жалбата на Апелативна прокуратура гр.В.Т.. Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата на М.Ц.. К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. за основателен за сумата 5000лв. /от претендирани 30000лв./ обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.2 З. - тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.220 ал.2 вр. с ал.1 НПК /сключване на неизгодна сделка/, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда, и са ангажирани доказателства, установяващи претърпените от него неимуществени вреди. За да определи дължимото обезщетението е съобразил продължителността на производството /1г. и 10м./, наложената мярка за неотклонение /„подписка”/, предвиденото наказание /„лишаване от свобода” от 1 до 10г./, оправдаването след първоначална влязла в сила присъда и последващо възобновяване. Отчел е както, че наказателното преследване е дейност, която по своето естество оказва негативно въздействие върху психиката на съответното лице, рефлектира неблагоприятно върху отношенията му с близки, приятели, колеги, така и конкретното му влияние върху ищеца, дотогава неосъждан. Засегнати били честта и достойнството му; променило се съществено емоционалното му състояние /бил много стресиран, изживял голям психологически удар - тъй като цял живот бил градил авторитет като учител и не бил свикнал да бъде упрекван; не можел да се примири с това, че нещо, което е направил за доброто на децата, го превръща в престъпник, не вярвал, че е извършил престъпление; затворил се в себе си, изолирал се, не му се говорело, плачел безпричинно/; воденото наказателно производство го принудило да напусне [населено място], в което 40г. бил учител и директор на училище, и да се премести в Горна О. - но дори и там, след като се разчуло, спрял да излиза. Изпитваните притеснения от привличането като обвиняем за деяния, които не е извършил, и несигурност по какъв начин ще приключи делото, са били още по-големи предвид първоначалното осъждане с влязла в сила присъда и оправдаване едва след възобновяване на производството. Търпяни са били и допълнителни вреди, произтичащи от накърнен авторитет пред бивши колеги и възпитаници с оглед професията му на учител в продължение на 40г. /в определени професии, каквато е тази на ищеца, за които изискванията за почтенност и съблюдаване на закона са завишени, едно незаконно обвинение се отразява особено тежко върху емоциналната и психическа сфера на засегнатото лице/, засилен медиен интерес и компрометиране в широк обществен кръг /обвинението по чл.220 НК е получило гласност в обществото чрез публикации в медиите/. Същевременно, на база заключения на медицински експертизи, съдът е приел, че няма категорични данни заболяванията, от които се оплаква М.Ц. /хипертонична болест на сърцето, МАС синдром, SA блок, П./, да са в причинна връзка с болките и страданията от воденото наказателно производство. Предвид изложеното и стандарта на живот към датата на деликта, е определено обезщетение 5000лв.- като е отразено, че не е установено ищецът да е допринесъл за увреждането по смисъла на чл.5 ал.2 З., както и да са налице предпоставки за присъждане на по-висок или по-нисък размер на обезщетение. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. К. АП гр.В.Т. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС /т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС/ по въпросите относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, съществуването на пряка причинна връзка между увреждането и претендираните вреди и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. К. М. Ц. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпрос за нарушаване на принципа на справедливост при несъобразяване на задължителните критерии по ППВС 4/68 и ТР 3/05 ОСГК на ВКС, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС /ППВС 4/68, ТР 3/05 ОСГК на ВКС, реш.№.55/11.03.13 по г.д.№.1107/12, ІV ГО/. По касационната жалба на касатора АП В.Т.: Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Доколкото оплакването за отклоняване от задължителната практика се прави във връзка с релевиране на конкретни обстоятелства, за които се твърди, че не са съобразени, въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди както факти, на които се основава претенцията, така и направените от ответника възражения и доводи–в това число за продължителност на наказателното производство, наложена мярка за неотклонение и предвидено наказание, за липса на причинна връзка между влошеното здравословно състояние и наказателното преследване /които е намерил за основателни/, за липса на доказателства във връзка с твърдените емоционални последици (потиснатост, депресия, изолация от близки, разклатена психика)/които е намерил за неоснователни предвид свидетелските показания/, за значението на медийната разгласа и завишен размер на претенцията. При това положение не е налице отклонение от задължителната практика на ВКС във връзка с несъобразяване на твърдени от ответника обстоятелства, които биха обосновали присъждане на по-нисък размер на обезщетение. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г. Във връзка с въпросите за задължението на съда да изложи мотиви за наличие на причинно-следствена връзка межу вредите и наказателното производство, респективно необходимостта от съществуване на пряка такава за присъждане на обезщетение, твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС отново не е налице. Съгласно цитираните т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК и ППВС 4/68 мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, респективно на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Следва да се има предвид, че мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава съществува по отношение на едни вреди-тъй като те са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление, а по отношение на други /напр. от влошено здравословно състояние/ не е - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, в това число относно наличието или липсата на причинно-следствена връзка между наказателното преследване и претърпените вреди. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствен иизводи или е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество- след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване по жалбата на АП гр.В.Т. не следва да се допуска. По касационната жалба на касатора М. Ц..: Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната от касатора, понятието „справедливост” не е абстрактно понятие; при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди; същият се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията; съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост; моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетението за тях трябва да съответства на необходимото за преодоляването им; при определяне на обичайните вреди според общовалидния обществен критерий за справедливост съдът не прилага субективни виждания, а отразява общите схващания на даден етап от общественото развитие, като по-тежките по характер и степен увреждания се обезщетяват с по-големи по размер обезщетения, респективно определяне на парично обезщетение, по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди, не е проява на справедливост, а в дисхармония със същата /реш.№.832/10.12.10 по г.д.№.593/10, ІV ГО, реш.№.321/26.11.14 по г.д.№.2516/14, ІV ГО/. Обосновани са твърденията, че, в противоречие с практиката, съдът не е обсъдил и взел предвид определени критерии и правно релевантни обстоятелства, наведени още с исковата молба-че повдигнатото обвинение е в извършване на престъпление в длъжностно качество на М.Ц. - като директор на ОУ „Ф.Т.” [населено място], че в резултат на незаконно повдигнатото обвинение се е стигнало до уважаване на граждански иск срещу него в значителен размер - от 111 245,85лв. - което е довело до нарушаване на принципа на справедливост. С оглед на изложеното, по жалбата на този касатор следва да се допусне касационно обжалване. На същия трябва да се дадат указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 5лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,