Определение № 345 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 179/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по повод подадена касационна жалба от Т. Н. Г. чрез адв.Е. П. от САК срещу решение № 1843 от 19.07.19г. по в.гр.дело № 5294/18г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4172 от 25.06.18г.по гр.дело № 195/17г.на Софийски градски съд в частта,с която е отхвърлен искът с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, предявен срещу Прокуратура на Република България, имащ за предмет обезщетяване на претърпени неимуществени вреди, за разликата над уважения размер от 5 000 лв до пълния предявен размер от 100 000 лв. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за критериите, от които се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане.Поддържа си и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБългария не заявява становище. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: В разглеждания случай не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.Посоченият от касатора въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС,в т.ч.ТР № 3/04.на ОСГК на ВКС,тъй като при подлежащите на обезщетяване вреди и размера на обезщетението съдът е спазил изискването да подходи конкретно съобразно установените факти по делото.В случая е установено, че ищцата Т. Г. е заемала длъжността „старши инспектор по приходите“ в Дирекция “Средни данъкоплатци и осигурители“ при ТД на НАП – София.Със заповед № ЗМФ -476 от 27.03.12г.на Министъра на финансите е била извършена проверка на дейността й, завършила с АУАН № 1 от 17.05.12г., в който са били изложени констатации за извършено престъпление и материалите са били изпратени на Софийска градски прокуратура.На 16.08.12г.е било образувано ДП № 103/12г.на ГДНП-МВР,прок.пр.№ 7468/12г.на СГП, за извършено от ищцата престъпление по чл.284 ал.1 НК.Със заповед № ЗЦУ-923 от 5.09.12г.на изп.директор на НАП е била временно отстранена от длъжност.С постановление от 11.04.16г.на прокурор на СГС е било прекратено образуваното срещу нея наказателно производство,потвърдено от прокурор при С. на 1.09.16г.Със заповед № ЗЦУ – 483 от 27.04.16г.на изп.директор на НАП е била възстановена на заеманата длъжност ,считано от 28.04.16г.Изслушани са свидетелски показания за обема на претърпяните от ищцата неимуществени вреди. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид възрастта на ищцата,образованието и общественото й положение; продължителността на наказателното преследване – четири години; че повдигнатото обвинение е за престъпление, което не е тежко; че наказателното преследване е препятствало професионалното й развитие; че не е била привлечена в процесуалното качество на обвиняема; по отношение на нея не е била взета мярка за неотклонение; наказателното производство не е било медийно отразено,както и не й е повлияло изключително негативно над обичайните за такива случаи вреди. При тези данни въззивният съд е приел,че сумата от 5 000 лв е справедлив размер, който да репарира претърпените неимуществени вреди. В утвърдената съдебна практика се приема,че справедливото обезщетяване,каквото изисква чл.52 от ЗЗД,на всички неимуществени вреди,означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията,на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно,а не по общи критерии.Пострадалото лице следва,както изисква закона,да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай.В този смисъл са решение № 407 от 26.05.10г.,по гр.дело № 1273/09г.на ВКС,ІІІ г.о.,решение № 708 от 14.01.11г.по гр.дело № 1389/09г.на ВКС,ІV г.о., и др.,постановени по реда на чл.290 ГПК,в които е даден отговор на въпроса относно съдържанието на понятието”справедливост” като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди.Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Настоящият съдебен състав намира,че релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява.Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила,извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение,не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен съдебен акт.Доводите в касационната жалба съставляват оплаквания за неправилна преценка на доказателствата при формиране на вътрешното убеждение на съда за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, които подлежат на проверка по чл.281 т.3 ГПК, но само след допусната касация. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК разноски не се присъждат. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.