Определение № 1173 от 09.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1214/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Е. С. срещу решение № 221 от 24.02.2023 г., постановено по в.гр.д. № 2315/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 260375/28.01.2022 г. по гр.д. № 9736/2016 г. на СГС, I-4 състав, в частта, с която ответникът М. Е. С. е осъден да заплати на ищеца „Дженерали Застраховане“ АД сумата от 151 709 лв., изплатена от дружеството на М. К. Г. в периода от 05.08.2011 г. до 05.08.2016 г. като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от М. Г. за времето от 13.03.2009 г. до 30.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 05.08.2016 г. до окончателното изплащане на главницата.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Оспорва се правния извод на въззивния състав за неоснователност на възражението на ответника, че застрахователят е изплатил доброволно претендираните чрез регресния иск разходи, при положение, че претенциите на М. Г. са били погасени по давност към момента на плащанията. Според касатора съдът неправилно е приел, че в конкретния случай се касае за изменение състоянието на увредения, което налага нови имуществени разходи, които не са били съобразени при първоначалното определяне на обезщетението, въпреки че за настъпили имуществени вреди моментът на изискуемостта им е от датата на деликта. Твърди се, че в нарушение на материалния закон и в разрез с принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът се е позовал на ексцес на заболяването на пострадалата по смисъла на чл. 51, ал. 3 ЗЗД, каквото твърдение не е поддържано от ищеца в производството. Излагат се доводи за превратно приложение от съда на разясненията, дадени с ТР №1/23.12.2015 г. по тълк.д. №1/2014 г.. на ОСТК на ВКС като се акцентира, че съдът е допуснал смесване на две възможни хипотези относно началото на давностен срок - застрахователното събитие съгласно чл.197 КЗ (отм.) и проявлението на ексцес, какъвто в случая не е налице. Изразява се несъгласие със становището на въззивния състав за неоснователност на възражението за приложение на кратката погасителна давност, предвидена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност за предявяване на иск по чл. 124, ал. 2 ГПК за репариране на бъдещи вреди. Според касатора съдът не е изпълнил задължението си да разграничи разходите, които имат периодичен характер, обуславящи приложение на кратката погасителна давност.

Отделно в касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение относно приетите от съда за доказани необходими разходи за лечение и рехабилитация на пострадалата. Твърди се, че в мотивите на решението не са конкретизирани тези вреди съобразно заявените отделни пера, че съдът не е взел предвид и не е посочил вярно изводите в заключенията на вещите лица, изготвили допуснатите експертизи, както и че не е обсъдил съвкупно събраните по делото доказателства. Подчертава се, че ако бе обсъдил коректно доказателствата и всички доводи на ответника, съдът би стигнал до извода, че застрахователят е заплащал суми произволно, само на база на отчетни документи, без да разполага с медицински документи и предписания за тяхната приложимост, включително относно количествата закупени лекарства и санитарни материали, както и относно направените разходите за рехабилитационни услуги. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски в полза на ответника за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като, прилагайки правилата за „ексцес“, без такъв да е поддържан от ищеца, въззивният съд се е произнесъл извън предмета на спора. Отделно са формулирани следните правни въпроси:

1. „Относно задължението на съда да се произнася само по въведените от страните фактически твърдения и приложението на принципа на диспозитивното начало - чл. 6, ал. 2 ГПК“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 292/16.10.2018 г. по т.д. № 3148/2017 г. на ІІ т.о.;

2. „ За приложението на чл. 197 КЗ (отм.) при предявен регресен иск на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение срещу делинквента и свързания с него въпрос - извършването на всеки отделен конкретен разход за медикаменти, консумативи, рехабилитация и други., налагащ се от установено необратимо и с неблагоприятна прогноза „хронично вегетативно състояние“, представлява ли нова имуществена вреда и поставя ли начало на нов срок за погасителна давност по смисъла на чл. 197 КЗ (отм.)?“. Сочи се противоречие с постановките в ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС; решение № 60140/09.02.2022 г. по т.д. № 875/2020 г. на ВКС, І т.о.; решение № 11/03.05.2018 г. по т.д. № 643/2017 г. на ВКС, I т.о. и решение № 121/06.11.2019 г. по т.д. № 2762/2018 г. на ВСК, I т.о.;

3. „ Относно задължението на съда при изготвяне на доклада по делото да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника, да посочи подлежащите на доказване факти, както и да разпредели доказателствената тежест за тяхното установяване по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и да даде указания по чл. 146, ал. 2 ГПК“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 124/30.09.2019 г. по гр.д. № 3824/2018 г. на І г.о.; решение № 46 /08.04.2020 г.от по гр.д. № 2259/2019 г. на IV г.о. и решение № 35/24.04.2020 г. по гр.д. № 1939/2019 г. на IV г.о.;

4. „Относно приложението на правилото на чл. 111, б. „в” ЗЗД, предвиждащо тригодишна погасителна давност по отношение на лихвите“. Поддържа се противоречие с указанията, дадени в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС;

5. „ Относно задължението на съда на основание чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на страните по предмета на спора и да обсъди всички събрани доказателства?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, формирана с: решение № 20/09.02.2017 г. по гр.д. № 2885/2016 г. на IV г.о.; решение № 63/28.06.2019 г. по гр.д. № 2296/2018 г. на ІІ г.о.; решение № 151/30.07.2019 г. по гр.д. № 3044/2018 г. на ІІІ г.о.; решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на І г.о. и решение № 34/22.02.2012 г, по гр.д. № 652/2011 г. на ІІ г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищеца „Дженерали Застраховане“ АД, в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като никъде в обжалвания акт въззивният състав не е приел, че претенциите на ищеца се основават на ексцес на заболяването. Твърди се, че въпросите в изложението, свързани с възражението на касатора за изтекла погасителна давност (№ 1 и № 2), както и процесуалноправните въпроси по чл. 146 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК (№ 3 и № 5), не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се, че въпросът относно давността за изтекли лихви (№ 4) е неотносим за спора, тъй като не е обсъждан от въззивния съд. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 260375/28.01.2022 г., постановено по гр.д. № 9736/2016 г. на СТС, I-4 състав в частта, с която ответникът М. Е. С. е осъден да заплати на ищеца „Дженерали Застраховане“ АД общо сумата 151 709 лв., представляваща изплатено от ищеца за периода от 05.08.2011 г. до 05.08.2016 г. в полза на М. К. Г. застрахователно обезщетение за претърпени за времето от 13.03.2009 г. до 30.06.2016г. от М. Г. имуществени вреди, от които – сумата от 86 573.09 лв. за реализирани разходи за медикаменти, консумативи и изследвания, санитарни материали, хранителни добавки, специално оборудване и изплатени възнаграждения за лекарски и др. услуги, подробно индивидуализирани в Приложение № 1 към молба уточнение на исковата молба от 12.03.2018 г.; - сумата от 62 490 лв. за заплатено възнаграждение за рехабилитационни услуги, подробно индивидуализирани в Приложение № 2 към молба уточнение от 12.03.2018 г.; - сумата от 2 315 лв. за заплатена цена за инвалидна количка и сумата от 331лв. за заплатена цена на комбиниран стол за тоалет и баня, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 05.08.2016 г. до окончателното и изплащане.

С касационната жалба не се оспорват фактическите и правните изводи на въззивния съд относно наличието на валидно застрахователно правоотношение между ищеца „Дженерали Застраховане“ АД и ответника М. С. по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, валидна от 29.12.2006 г. до 28.12.2007 г. Не се оспорва правно релевантния факт, че по време на действието на застрахователния договор е настъпило застрахователното събитие - ПТП на 05.08.2007 г., в резултат на виновното поведение на ответника М. С., който при управление в пияно състояние на л.а. „Хамър 3“, с д.к. [рег.номер на МПС] е причинил тежка телесна повреда на М. Г.. Не е спорно също, че с влязло в сила решение по в.гр.д. № 2777/2011 г. на САС ищецът „Дженерали Застраховане“ АД е бил осъден да заплати на М. Г. сумата от 134 912.21 щ.д., представляваща обезщетение за имуществени вреди за проведеното лечение в Израел, за която сума е осъден М. С. да заплати на „Дженерали Застраховане“ АД по уважено регресно право на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ.

Позовавайки се на приложените към исковата молба писмени доказателства, както и на неоспореното заключение по извършената съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел за установено, че ищецът „Дженерали Застраховане“ АД е изплатил извънсъдебно в полза на пострадалата М. Г. застрахователно обезщетение в размер общо на 152 251.67 лв. Сумата от 86 705.67 лв. е заплатена като застрахователно обезщетение за закупените медикаменти, консумативи и оборудване, и закупени лекарски и други услуги. Сумата от 331 лв. - за закупуването на комбиниран стол за тоалет и баня и сумата от 2 315 лв. – за закупуването на инвалидна количка са били изплатени от застрахователя по сметка на „Глобъл Ентърпрайз“ ЕООД, а сумата от 410 лв. – за закупуването на имплант е изплатена от застрахователя по банкова сметка на МБАЛ „Св.София“ ЕООД. За оказаните на М. Г. рехабилитационни услуги за времето от 05.09.2011 г. до 05.08.2016 г. на Д. Д. е изплатена от „Дженерали Застраховане“ АД сумата бруто 62 480 лв. ( нето 56 851.56 лв.), като сумата от 5 638.32 лв. е удържана и внесена в НАП за данъци и осигуровки.

В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е отразил следните констатации и изводи на вещите лица в заключенията им по извършените две комплексни съдебно-медицински експертизи, допълненията към тях и дадени от експертите обяснения в откритите съдебни заседания:

• в резултат на процесното ПТП на 05.08.2007г. М. Г. е получила следните травматични увреждания: тежка степен на мозъчна контузия, състояща се от тежък общомозъчен едем; травматичен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки; изхемия в басейна на лявата средна мозъчна артерия; лакунарни инфаркти в двата таламуса; исхемичен мозъчен инсулт в лява тилна област на мозъка; хиподенсни зони в базалниге ядра; остър субдурален хигром в лява челно-слепоочнотеменна област на черепа; субдурален хигром в дясна голямомозъчна хемисфера; счупване на предна и латерална стени на десния максиларен синус; счупване на кондила на долната челюст вдясно, тотален пневмоторакт вдясно и счупване на дясна лъчева кост; счупване на лакътния израстък на дясна лакътна кост;

• след изписването от ВМА лечението й е продължило в Израел от май 2008 г. до март 2009 г. По време на престоя там не е настъпило съществено подобрение в неврологичния статус. През периода 04.03.2009 г. - 13.03.2009 г. пострадалата е била лекувана отново във ВМА, откъдето е изписана в стабилизирано хронично вегетативно състояние, което се характеризира с: пълно неосъзнаване за себе си и околната действителност; запазен цикъл бодрост, с пълно или частично запазване на хипоталамичните и стволови автономни функции; липса на постоянен, възпроизведим, целенасочен или волеви поведенчески отговор на визуални, слухови, тактилни или болеви стимули; липса на езиково разбиране или изразяване на реч; несигурно запазване функцията на черепно-мозъчните нерви;

• в периода от 07.04.2015 г.-10.04.2015 г. М. Г. е била приета и оперирана в МБАЛ „Св.София“, по повод фрактурата на лакътната кост. В периода между 16.07.2015 г.. и 19.07.2015 г. е била приета отново в болницата поради незарастване на счупената лакетна кост. Извършена е повторна операция с костна пластика. Фрактурата на лакетната кост е зараснала окончателно с малка остатъчна деформация и останали трайни ограничения в обема на движение около 10-15 градуса. Намален е обемът на ротаторните движения;

• прогнозите за пълно възстановяване на пострадалата са песимистични. Възстановяване на съзнанието и когнитивните /познавателни/ функции практически е невъзможно. Вещите лица определят уврежданията като необратими, дефинитивни, без да се очаква подобрение;

• спрямо пострадалата е проведено и продължава да се провежда продължително медикаментозно лечение, антибиотици, дехидратиращи, кортекостероиди, церебропротективнии средства, витамини, венозни трансфузии на биопродукти, инфузия на кристалоидни и колоидни разтлони, парентерално и интернално хранене, ежедневна рехабилитация, ЛФК и лечебен масаж, специфично хранене, говорна рехабилитация с логопед и периодични консултации от различни специалисти. Многократно са извършвани контролни невроизобразителни изследвания - КТ, МРТ и са извършени множество оперативни интервенции.

• според експертите с оглед причинените травми са били задължителни закупените от застрахователя оперативните консумативи /метални остеосинтези/, както и медицински пособия за обслужване - инвалидна количка, стол за тоалет и баня, на 30.04.2014 г., 11.12.2014 г. и 29.04.2015 г. Абсолютно задължителни и необходими за предотвратяване развитие на контрактури на крайниците, намаляване на спастицитета в тях и поддържане на наличната двигателност са били и рехабилитационните процедури - рехабилитация и масажи за периода 05.09.2011 г. до 30.06.2016г.

• според правилата на добрата медицинска практика рехабилитационните процедури са започнали веднага след овладяване на спешното състояние - пасивна рехабилитация. След изписването на пострадалата от лечебното заведение рехабилитационното лечение се е извършвало по свободно договаряни цени като договаряните с рехабилитатора Д. Д. възнаграждения за еднократна рехабилитационна услуга и масаж са по-ниски по размер от обичайните такива за подобен вид услуги.;

• назначената на М. Г. и проведена психо-медицинска рехабилитация е била необходима, като част от комплексната терапия и съставлява опит за подобряване на мозъчни функции;

• изброените в по-голямата си част в Приложение № 1 към уточнителната молба медикаменти и други продукти и медицински приспособления са били необходими за грижите и превенция на състоянието на пострадалата. За част от закупените и приложени медикаменти и хранителни добавки не са налице лекарски предписания, респ. от документите не е ясно за какъв период и в какви дози са приемани, поради което е налице основание да се смятат за неподходящи. Употребата на антибиотици е била задължителна и вероятно животоспасяваща, тъй като едно от честите усложнения са били застойните пневмонии поради неподвижността на тялото за дълги периоди като тези аргументи са валидни и по отношение употребяваните муколитици. Според експертите закупените материали в общи линии отговарят на нуждите за гледане на пациент с трайна трахеостомна канюла. Същото се отнася и за изброеното в Приложение № 1 закупено оборудване, което е било необходимо за подготовка на специализирана стая, в която да протича възстановяването на пациент в състоянието на пострадалата.

Въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които е видно, че рехабилитационни услуги - масаж и рехабилитация на М. Г., са извършвани още след връщането й от Израел и след изписването и от ВМА за продължителен период от време. Свидетелят Д. Н. е извършвал рехабилитационни услуги без писмен договор като получавал по 20 лв. на ходене. Свидетелят Н. Т. установява, че същият е извършвал рехабилитационни услуги на М. Г. въз основа на граждански договор като посещенията му са били около 10-15 пъти на месец. Прилагал е поддържаща терапия, предвид състоянието на будна кома, изразяваща се в пасивни движение и изправяне.

Посочвайки, че спорните пред въззивната инстанция въпроси са свързани с това дали платените от застрахователя суми за медикаменти и лечение са били необходими, както и дали вземанията на пострадалата за имуществените й вреди са били погасени по давност към момента на извършените от застрахователя плащания, въззивният състав е посочил, че формира своите решаващи правни изводи на базата на установените по делото факти.

В обжалваното решение въззивният състав е отразил, че въпреки, че при настъпили имуществени вреди от застрахователно събитие, за което се дължи обезщетение по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите при действието на КЗ (отм.), моментът на изискуемостта им е от датата на деликта, в случая, в който се касае за изменение в състоянието на увредения или за изменение стойността на престацията, което налага нови имуществени разходи и тази бъдеща прогноза не е била съобразена при първоначалното определяне на обезщетението за имуществени вреди, е налице хипотезата на ексцес, при който за новите имуществени вреди пострадалият може да иска съответстващо само на тях обезщетение от момента на проявление на изменението. Според съда под „ексцес” се разбира влошеното здравословно състояние на увредения, което не е било взето предвид от съда при първоначалното разглеждане на спора и правото на обезщетение по чл. 51, ал. 3 ЗЗД се проявява значително по-късно от датата на деликта. В тази връзка въззивният състав се е позовал на влязлото в сила решение по в.гр.д. № 2777/2011 г. по описа на САС, в което има произнасяне на съда по дължимостта на обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие на процесното ПТП за периода 13.05.2008 г. - 04.03.2009 г.

За да приеме, че предявеният иск по чл. 274, ал. 1, т. 1 предл. 1 КЗ (отм.) е основателен до размер на присъдените от първата инстанция суми за обезщетение за имуществени вреди, апелативният състав е изложил съображения, че независимо от заключението на вещите лица за необратимост в състоянието на М. Г. и отрицателните прогнози за подобрение, то не следва, че на същата не се полага изобщо поддържане на останалите й жизнени функции. Посочил е, че тази подръжка включва, както медикаментозно лечение, така и рехабилитационни услуги с оглед състоянието на „будна кома“ и съпровождащите го усложнения. Приел е за неоснователни доводите на жалбоподателя за недължимост на вземанията за медикаменти и терапии, за които липсват данни да са предписани от лекар, защото основните групи медикаменти, необходими за поддържане живота и здравето на пострадалата са антибиотиците и муколитиците. Акцентирал е върху пряката причинна връзка между разходите за закупени лекарства със настъпилото на 05.08.2007 г. застрахователно събитие. Съдът е изложил доводи за неоснователност на оплакванията на ответника, че пострадалата не се е нуждаела от прием на хранителни и имуностимулиращи добавки, подчертавайки, че те спомагат за нормалното функциониране на организма. Подчертал е, че употребата на всички описани консумативи и материали е индивидуална за всеки конкретен случай и зависи от клиничното състояние на пациента в отделните периоди на страданието му.

Въззивният състав е приел за неоснователни оплакванията на жалбоподателя, че исковата претенция в размер на 62 490 лв., за периода от 05.09.2011г. до 30.06.2016 г. е останала недоказана. Посочил е, че по делото е установено, че имуществените вреди в посочения размер се изразяват в заплатено възнаграждение за установените оказани рехабилитационни услуги /рехабилитация и масаж/, индивидуализирани в Приложение № 2 към молбата за уточнение на исковата молба от 12.03.2018 г. Според съда от ангажираните писмени доказателства, заключенията по КСМЕ и ССчЕ и гласните доказателства се установява, че същите са извършени, че са платени и че са били абсолютно задължителни и необходими за предотвратяване развитието на контрактури на крайниците, намаляване на спастицитета в тях и поддържане на наличната двигателност.

На последно място съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за настъпила погасителна давност по отношение на вземанията на пострадалата за периода след 05.08.2012 г. Позовал се е на т. 4 от TP № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, в която е прието, че давността по прекия иск на увреденото лице, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка "Гражданска отговорност" започва да тече от деня на проявяване на вредата. Съдът е посочил, че правото на обезщетение при ексцес се проявява значително по-късно и макар да е свързано е вземанията по чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД е ново самостоятелно право като за него погасителната давност започва да тече не от момента на непозволеното увреждане, а от деня на проявление на новите вреди в пълния им обем. Апелативният състав е акцентирал върху установения по делото факт, че разходите за поддържане на изключително влошеното здравословно състояние на М. Г. са обезщетявани чрез плащане от застрахователя след представяне на фактура и в този смисъл следва да се приеме, че всеки един разход за медикаменти, помощни средства, консумативи и материали се явява нова имуществена вреда, настъпила вследствие на процесното ПТП и след първоначалната увреда на здравето на пострадалата. Формирал е извод, че погасителната давност за претендираните имуществени вреди е започнала да тече от деня на проявление на новите вреди в пълния им обем, а не от момента на непозволеното увреждане. Според съда са неоснователни оплакванията на въззивника за приложение на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД по отношение на някои от закупуваните лекарства. Позовал се е на разясненията в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, според които "периодичните плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално известни Съдът е посочил, че задължението за заплащане на разходи за конкретни лекарства няма такъв характер, тъй като не е известен отнапред периодът, за който лекарствата ще са необходими, както и че има трайно установена съдебната практика, че за задълженията за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е приложима общата петгодишна погасителна давност.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Въззивният състав се е произнесъл в рамките на предмета на спора, очертан с исковата молба и с допълнителната искова молба, а именно - по предявен регресен иск на застрахователя срещу делинквента с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 1 КЗ (отм.). Както първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция, не са разглеждали иск с правно основание чл. 51, ал. 3 ЗЗД. Изложените съображения в мотивите на решението, свързани с основателността, респ. неоснователността на направеното от ответника възражение, че застрахователят е извършил плащания на погасени на основание чл. 197 КЗ (отм.) вземания на пострадалата, са относими към правилността на въззивното решение, а не към неговата допустимост. Обстоятелството, че въззивният съд е определил нововъзникналите вреди в резултат от изменение в стойността на престацията, като ексцес при установеното необратимо състояние на пострадалата, не може да обуслови недопустимост на въззивното решение – порок на решението, който не се поддържа в самата касационна жалба.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос № 1 на касатора: „Относно задължението на съда да се произнася само по въведените от страните фактически твърдения и приложението на принципа на диспозитивното начало - чл. 6, ал. 2 ГПК“. Внимателният анализ на въззивното решение сочи, че апелативният състав е обсъдил фактическите твърдения на страните относно релевантните за спора по иска по чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 1 КЗ (отм.) факти, а именно – наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на настъпването на застрахователното събитие, управлението на МПС от виновния водач след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, причинната връзка между застрахователното събитие и причинените на пострадалата имуществени вреди, наличието на плащане от страна на застрахователя. Обсъждайки възражението на ответника за неоснователност на иска поради извършени от застрахователят плащания на погасени вземания на пострадалата, съдът се е позовал на постановките в т. 4 от TP № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС като е възпроизвел съдържанието на използвания в тълкувателното решение термин „ексцес“, без обаче да е излагал доводи за наличие на факти, свързани с влошаване на здравословното състояние на пострадалата. Макар да е отразил в мотивите на решението, че състоянието на М. Г. е влошено, за да обоснове неоснователността на възражението на ответника, въззивният състав нито е посочил, нито е обсъдил различни от въведените от страните фактически твърдения за действителното здравословно състояние на пострадалата, характеризиращо се с липсата на положителна перспектива. В тази връзка съдът не е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес по смисъла на чл. 6, ал. 2 ГПК. Само по себе си, използването от съда на понятието ексцес разширително – било като влошаване състоянието или като изменение в стойността на престацията, което налага нови имуществени разходи, би могло да има отношение за евентуална неправилност на решението, но не представлява нарушение на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК.

Макар и значим за правния спор, не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, въпрос № 2 на касатора: „ За приложението на чл. 197 КЗ (отм.) при предявен регресен иск на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение срещу делинквента и свързания с него въпрос - извършването на всеки отделен конкретен разход за медикаменти, консумативи, рехабилитация и други, налагащ се от установено необратимо и с неблагоприятна прогноза „хронично вегетативно състояние“, представлява ли нова имуществена вреда и поставя ли начало на нов срок за погасителна давност по смисъла на чл. 197 КЗ (отм.)?“. Въпросът не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с т. 4 TP № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, нито е решен в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора (включително и с допълнително посоченото решение № 50035/20.12.2023 г. по т.д. №2728/2021 г. на І т.о). В мотивите към т. 4 от TP № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. Общото събрание на Търговската колегия на ВКС приема, че в определени случаи поради особености в увреждащия механизъм, може деянието да е извършено в определен момент, а проявлението на вредите да настъпи значително по-късно. В тази хипотеза непозволеното увреждане всъщност се явява едно разтеглено във времево отношение събитие, но отговорността и за него възниква едва с проявление на всички елементи от фактическия състав, който го поражда. С оглед на това и на общото правило на чл. 114, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, поставящо за начало на давностния срок деня, в който вземането е станало изискуемо, се налага специалната разпоредба на чл. 197 КЗ, определяща за начало на давността за правата по всички застрахователни договори денят на настъпване на застрахователното събитие, да бъде подложена на поправително тълкуване в частта относно задължителната застраховка “Гражданска отговорност” поради доказаната, по арг. от чл. 46 ЗНА, необходимост от същото. В тази връзка в мотивите на тълкувателното решение е изведен извод, че „ независимо кога се проявява вредата – в момента на извършване на деянието, или след него, едва от деня на нейната проява за третото лице възниква правото да иска обезщетяването й в границите на чл. 51 ЗЗД. Затова от този момент започва да тече и погасителната давност за прекия иск срещу застрахователя, вкл. за обезщетяване вредите от ексцес“.

От една страна с направеното поправително тълкуване е даден отговор на поставения от касатора въпрос във връзка с приложението на чл. 197 КЗ (отм.). От друга страна с постановките в мотивите към т. 4 от тълкувателното решение, Общото събрание на Търговската колегия на ВКС приема възможност да се приеме за начало на погасителна давност денят на проявлението на имуществените вреди и при необратимо състояние, ако тези вреди са се появили по-късно и не са били предвидими към датата на застрахователното събитие. Именно в този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в: решение № 60140/09.02.2022 г. по т.д. №875/2020 г. на І т.о.; решение № 50048/21.06.2023 г. по т.д. № 312/2022 г. на ІІ т.о.; и решение № 50035/20.12.2023 г. по т.д. № 2728/2021 г. на І т.о., че „ в случай, че се касае за изменение в състоянието на увредения или за изменение в стойността на престацията, което налага нови имуществени разходи и тази бъдеща прогноза не е била съобразена при първоначалното определяне на обезщетението за имуществени вреди, сме изправени пред хипотеза на ексцес, като за новите имуществени вреди пострадалият може да иска съответстващо само на тях обезщетение от момента на проявление на изменението.

С оглед цитираната по-горе практика релевантно за началната дата на погасителната давност за обезщетение за настъпилите нови имуществени вреди, включително при установено необратимо и с неблагоприятна прогноза „хронично вегетативно състояние“, се явява обстоятелството дали тези вреди са били предвидими и дали са били съобразени при първоначалното определяне на обезщетение за имуществените вреди. В случая, на базата на изводите на вещите лица в заключенията по извършените комплексни съдебно-медицински експертизи, допълненията към тях и дадени от експертите обяснения в откритите съдебни заседания, въззивният съд е обосновал извод, че направените разходи за лечение и рехабилитация на пострадалата (до размера, присъден от първата инстанция), представляват изменение в стойността на престацията, дължима от делинквента, обуславяща хипотеза на ексцес по смисъла на т. 4 от TP № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, извън този по чл. 51, ал. 3 ЗЗД. Въпросът, дали процесните вреди са били предвидими и дали са били съобразени при първоначалното определяне на обезщетение за имуществените вреди, е относим към правилността (и в частност към обосноваността) на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед поставения от касатора процесуалноправен въпрос № 3: „ Относно задължението на съда при изготвяне на доклада по делото да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника, да посочи подлежащите на доказване факти, както и да разпредели доказателствената тежест за тяхното установяване по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и да даде указания по чл. 146, ал. 2 ГПК“. Действително в доклада по чл. 146 ГПК, изготвен от първата инстанция, не е разпределена доказателствената тежест във връзка с възражението на ответника, че претенциите на М. Г. за обезщетение на новонастъпилите имуществени вреди, са били погасени по давност към момента на плащанията от застрахователя. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Доколкото във въззивната жалба липсва обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази, цитирана в изложението към касационната жалба.

Не е значим за конкретния правен спор и не може да обуслови допускане на въззивното решение до касация въпрос № 4 от изложението: „ Относно приложението на правилото на чл. 111, б. „в” ЗЗД, предвиждащо тригодишна погасителна давност по отношение на лихвите“. От една страна, не е предмет на спора претенция на застрахователното дружество за лихви за забава, предхождащи исковата молба, които биха могли да бъдат погасени по давност по правилото на чл. 111, б.“в“ ЗЗД. Отделно следва да се има предвид, че процесните имуществените вреди не биха могли да бъдат характеризирани като „ други периодични плащания” съобразно разясненията, дадени в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

Не може да обоснове допускане на касация на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК и въпрос № 6 на касатора: „ Относно задължението на съда на основание чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на страните по предмета на спора и да обсъди всички събрани доказателства?“. Анализът на въззивното решение сочи, че в мотивите към него въззивният състав е обсъдил събраните по делото доказателства и релевантните за спора обстоятелства в контекста на доводите и възраженията на страните. Апелативният съд е взел отношение по оплакванията във въззивната жалба: за изтекла погасителна давност по чл. 197 КЗ (отм.), за изтекла давност по чл. 111, б.“в“ ЗЗД; за недоказването от ищеца на претендираните имуществените вреди по вид и в обема, посочени в Приложение №1; за липсата на установени причинната връзка между вредите и деликта и за липсата на необходимост от предприетите лечение и рехабилитация. Несъгласието на касатора с фактическите и с правните изводи на въззивния съд по своята правна същност представлява оплакване за неправилност на въззивното решение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е предпоставка за допускане на касационно обжалване, доколкото е видно, че в решението са обсъдени оплакванията, доводите и възраженията на страните по предмета на спора, както и събраните по делото доказателства.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25 от Наредбата за правната помощ, касаторът М. С. следва да бъде осъден да заплати на „Дженерали Застраховане“ АД юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,