Определение № 591 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2255/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Инвестбанк „АД, [населено място] против решение №30 от 12.04.2024г. по гр.д. №257/23г. на Бургаски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба-З. Ж. Т. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Й. Д. е поставил въпросите – 1 / „Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички искания, доводи и възражения по делото „ и 2 / „ Следва ли съдът а прецени и вземе предвид всички събрани по делото доказателства…“ Страната е изброила съдебни актове, с които по този въпрос е прието, че задължение на съдът е да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните. Посочено е, че при подаване на исковата молба и с нея, ищецът бил описал фактите по спора, както и била подадена молба уточнение, с която е било посочено, че ответникът по касация е авалист по процесния запис на заповед. Посочено е, че въззивната инстанция не била обсъдила обстоятелствата, на които се позовава ищецът, не била обсъдила решение по д. 1473/11г. на ВОС, както и записа на заповед и договора за кредит, не била ценила и счетоводните експертизи. Страната е заявила, че се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е посочила, че „съществените въпроси“ били - „ Непредявен иск ли е разглеждал въззивният съд когато по делото е представен запис на заповед …“ „ Допустимо ли е съдът да приеме, че ищецът по никакъв начин не е въвел твърдението, че издател на записа на заповед е АД…“ 3 /“допустимо ли е когато между страните няма спор кой е издател на записа на заповед…“, „ Следва ли когато по делото са представени доказателства кой е кредитополучател по каузалното правоотношение, обезпечено с представения по делото запис на заповед, с авалисти по него две физически лица…“, „ Следва ли когато по делото е представен запис на заповед, от който е видно кой е издател, кой е авалист, ищецът неколкократно да прави уточнения..“ и „Задължен ли е ищецът изрично да въвежда твърдения кой е издател на запис на заповед, издаден във връзка с каузално правоотношение…“.Страната е развила защитната си теза, като е очертала своето разбиране за установената фактическа обстановка. Поставила е въпроса- “Допустимо ли е съдебното решение на въззивния съд да съдържа противоречия?“. При посочване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен и въпрос, определен като процесуален – „Следва ли съдът да си направи отвод по реда на чл.22,ал.1, т.6 от ГПК, след като една от страните се съмнява в неговата безпристрастност и независимост и отводът е поискан в законоустановения срок“. Страната е твърдяла, че решението било постановено и при „очевидна неправилност“. Направени са кратки оплаквания за неправилност на акта. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод и за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивният съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставените от касатора първи и втори въпроси / с еднаква насоченост/, за да са релевантни, то страната следва да посочи конкретно кои правнорелевантни факти не е обсъдил съдът, кои са възраженията и доводите, които е пренебрегнал и как това се е отразило на постановения правен резултат. В случая, обаче, страната не е посочила такъв факт, нито възражение, нито довод, а е направила общо оплакване за това, че съдът не бил изпълнил тези свои задължения и не бил извършил самостоятелна преценка на установените факти, като не обсъдил представените доказателства, което не отговаря на установеното по спора и на мотивите на съдебния акт, мотивиран съобразно направения правен извод за определяне основанието, на което се претендират сумите. Тъкмо този краен извод, направен с оглед очертаното качество на ответниците в заявлението по чл.417 ГПК, както и подадената искова молба, която следва да поддържа същото основание за ангажиране отговорността на ответника / каквото е и нейното съдържание/ определят решаващите изводи на състава. Желанието да бъдат ценени допълнителни доказателства/ които са обсъдени от въззивния съд/, от които да бъде направен защитния извод на страната не съставлява пропуск на съда, а е израз на несъгласие с правните му изводи, което е ирелевантно към тази фаза на производството. Или, тези въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените въпроси при общо посочен текст на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са фактически, а не правни, тъй като касаят директно доказването по спора с оглед приетите за установени факти. Т.е. същите не обосновават извод за валидно въведено общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Извън това и само за пълнота, страната не е изложила каквито и да било доводи по основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно разяснената му дефинитивност с т.4 на ТР ОСГТК № 1 / 09г. Поставеният въпрос относно искането за отвод на съдебния състав, поради недоказано и конкретизирано „подозрение“ на страната за пристрастност на състава, базирано пред апелативната инстанция на твърдение, че ответника притежава недвижим имот в [населено място] / след отвод на всички съдии от Варненски апелативен съд и преценка на ВКС, че Бургаски апелативен съд следва да разгледа делото/ не може да обоснове наличие на валидно въведено общо основание, а допълнителен критерий изобщо не е посочен, нито са развити доводи, които могат да се квалифицират по този начин, нито е развито разбиране за основания по чл.280, ал.2 ГПК. Както вече бе отбелязано липсват каквито и да било конкретни факти за наличие на обективни основания за отвод, като не е защитена и относимостта на този въпрос към основанията по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, с оплакване за неправилност на акта, поради това, че въззвният съд не бил взел предвид записа на заповед за да определи сам качеството на ответника по спора. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност, както и оплакването за несъгласие с правен извод на съда, който освен това е мотивиран и с константна практика на ВКС са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение