Определение № 3302 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4375/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 273 от 25.06.2024г. по гр.д. № 131/2024г. на Хасковски окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 151 от 17.08.2023г. по гр.д. № 72/2022г. на Свиленградски районен съд, с което И. Г. К. е осъдена да заплати на А. Г. М. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС вр. с чл. 346 ГПК разликата над 750 лв. до 16 433,39лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения лек автомобил „Мицубиши Аутлендър”, с рег.* за периода от 21.01.2020г. до 04.12.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2023г. до окончателното й изплащане и сумата за разликата над 11,10лв. до 2303,71лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 21.01.2020г. до 04.12.2022г. и е постановено ново, с което е отхвърлен иска на А. Г. М. по чл. 31, ал. 2 ЗС, предявен по реда на чл. 346 ГПК, за посочените разлики на главницата и мораторната лихва. Касационната жалба е подадена от съделителя А. Г. М., ищец по претенцията по сметки, чрез пълномощника адв. Т. В.. Като основание за допускане на касационно обжалване са формулирани шест правни въпроса, спрямо които се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както и очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба И. Г. К. чрез адвокат Г. изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по съдебна делба между бивши съпрузи, във фазата по извършването. Касационната жалба касае предявената от А. Г. М. против И. Г. К. претенция по сметки, а именно за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен автомобил „Мицубиши Аутлендър" с peг.* за периода от 21.01.2020г. до 23.01.2023г. Първоинстанционният съд е уважил претенцията за целия исков период като е присъдил на 16 433,39 лв. обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС. С решението си № 273 от 25.06.2024г. въззивният съд е приел, че обезщетение е дължимо само за периода от 05.12.2022г. до 23.01.2023г. и затова е определил дължимото обезщетение в размер на 750 лв., а за разликата над тази сума е отхвърлил иска. По делото е безспорно, че автомобилът е закупен на 10.01.2019г. по време на брака. След прекратяване на брака на 27.12.2019г. автомобилът е останал в държане на И. К.. С нотариална покана от 15.01.2020г., получена от К. на 21.02.2020г., А. М. я е поканил да плаща обезщетение в размер на 1000лв. за лишаването му от възможността да ползва лекия автомобил. С отговор на нотариалната покана И. К. се позовава на обстоятелството, че автомобилът се е ползва от сина им А., на когото ищецът го е бил предоставил. За спорния факт на ползването на автомобила са събрани множество гласни доказателства. Свидетелите Р. и П. твърдят, че след развода автомобилът останал при И. и тя го кара, макар че и А. има ключове; на сина А. бил закупен на негово име друг автомобил „Фолксваген голф“; единият свидетел не е виждал нито ищеца, нито ответницата да управляват автомобила, а другият свидетел твърди, че е виждал И. в колата. Свидетелите Т., А. и С. сочат, че лекият автомобил е ползван от малкия С., с него ходел във Варна; свидетелката А. е виждала и ищеца да управлява автомобила и знае, че той има ключ от него. Пред въззивния съд са разпитани като свидетели двамата сина на страните А. и И.. Според изнесеното от тях автомобилът „Мицубиши Аутлендър“ е ползван от свидетеля А. М., за да пътува до Варна, където бил студент; вторият ключ от автомобила бил у баща им и той ползвал колата при нужда, а също помагал при смяна на масло и гуми. Синът И. сочи, че брат му си купил с парите от бала автомобил „Фолксваген Голф“, но със съгласие на родителите карал джипа „Мицубиши“, а майка им ползвала „Фолксвагена“, защото й било трудно да кара джипа. Свидетелят А. М. описва случката през ноември 2022г. когато установил, че автомобилът, натоварен с багажа му, го няма и сигнализирал полицията, че е изчезнал. Впоследствие се оказало, че баща му е взел автомобила и тогава чрез полицията, на 05.12.2022г. А. М. е предал своя ключ на сина си. Предаването на ключа на посочената дата е видно и от данните по образуваната преписка в РПУ-Свиленград по жалба на И. К.. При съвкупния анализ на гласните и писмени доказателства въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния съд относно периода, за който се дължи обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС, доколкото за голямата част от периода съделителят М. не е бил възпрепятстван да ползва автомобила. Съделителят е дал съгласие автомобилът да се ползва от сина им, а и е разполагал с ключ от него до 05.12.2022г., когато го е предал на бившата си съпруга чрез полицейските органи. Затова до датата на предаване на ключа не са били налице пречки за този съсобственик да упражнява правото си на ползване. Поради това е приел, че на А. М. следва да се присъди обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения лек автомобил за периода от 05.12.2022 г. до 23.01.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2023 г. до окончателното изплащане на сумата и мораторна лихва върху главницата за периода от 05.12.2022 г. до 23.01.2023г. Размерът на обезщетението е определил въз основа на заключението на приетата експертиза: за 50 дни обезщетението е 1500лв.: 2 = 750лв. За останалия период и до пълния предявен размер е отхвърлил претенцията, както и тази за мораторната лихва. При преценка на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Поставените от касатора правни въпроси са: 1/ допускането на гласни доказателства от въззивния съд в нарушение на чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК и обосноваване на решаващите правни изводи във въззивното решение с тези доказателства представлява ли основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и решаване на спора по същество, без да се обсъждат тези неправилно допуснати гласни доказателства; сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 2/ задължен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички събрани по делото гласни и писмени доказателства в тяхната съвкупност, съобразно твърденията на страните, като мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236 ал. 2 ГПК; поддържа се противоречие с Решение № 2/11.01.2024г. по гр.д. № 2195/2022г. на ВКС, II т.о., Решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 149/28.12.2017г. по гр.д. № 1604/2016г. на ВКС, II т.о., Решение № 50115/18.03.2024г. по гр.д. № 1493/2022г. на ВКС, IV г.о.; 3/ длъжен ли е съдът при твърдения за явна заинтересованост на допуснати свидетели да преценява показанията им с оглед на всички други доказателства по делото; визира се противоречие с решение № 2/11.01.2024г по т.д. № 2195/2022г. на ВКС, IІ т.о.; 4/ с отправянето на нотариална покана до съсобственика И. К. да му заплаща обезщетение за ползването на съсобственото МПС, от което е лишен, следва ли да се счита оттеглено дадено съгласие от отправящия поканата А. М. това МПС да се ползва от сина на двамата А.; сочи се основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК; 5/ Подаването на жалба в РУ на МВР от съсобственик за противозаконно отнемане на съсобствена вещ от другия съсобственик представлява ли безспорно доказателство при предявена претенция по чл. 31 ал. 2 ЗС, че съсобственикът, отнел вещта, е бил лишен до този момент от ползването й и тя се е ползвала само от подалия жалбата; по този въпрос също се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 6/ Основателна ли е претенция за обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС, когато неползващ съсобственик отправи писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това той, или член на неговото семейство, продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството му/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик. Изтъква се противоречие с Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГК. Първият поставен процесуалноправен въпрос произтича от поддържаната от касатора теза, че въззивният съд е допуснал гласни доказателства в нарушение на чл.266, ал.1 и ал.3 ГПК, както и че е обосновал решаващите си правни изводи именно с тези показания, а останалите е омаловажил или изцяло не е кредитирал. Въпросът не може да обуслови допускане на касационен контрол, тъй като допускането на свидетели във въззивната инстанция не е извършено в нарушение на закона. В случая пред първоинстанционния съд адвокатът на ищцата К. е поискала допускането на гласни доказателства чрез разпита на свидетели за установяване на обстоятелството кой е ползвал лекия автомобил марка „Мицубиши“. С определение от 09.06.2023г. същият е оставил без уважение това доказателствено искане като е приел, че тези доказателства са неотносими. Въззивният съд с определението си от 20.03.2024г. е приел, че с оглед правилното изясняване на делото от фактическа страна поисканите от К. свидетели следва да бъдат допуснати и разпитани в настоящото производство, като във връзка с това на въззиваемата страна е дадена възможност също да ангажира гласни доказателства в подкрепа на твърденията си. По тази начин действията на съда не са отклонение от практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 266, ал. 3 ГПК. Според нея съдът е длъжен да допусне до разпит недопуснатите свидетели, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба; в такава хипотеза не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за навреме поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда, като в тази хипотеза събирането на доказателствата пред въззивния съд е допустимо. В този смисъл са: решение № 35 от 14.03.2017 г. по гр. д. № 60126/2016 г. на III г. о., решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на I г. о.; решение № 49 от 5.03.2012 г. по гр.д. № 584/2011 г. на III г. о., решение № 165 от 18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. на IV г.о. и др. Предвид съществуването на посочената практика, то касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не може да бъде допуснато. Вторият процесуалноправен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички събрани по делото гласни и писмени доказателства в тяхната съвкупност, съобразно твърденията на страните, като мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236 ал. 2 ГПК. Така формулиран, в контекста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, въпросът обхваща оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според практиката на Върховния касационен съд, в това число и посочената от касатора, се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени всички събрани по делото гласни и писмени доказателства в тяхната съвкупност, съобразно твърденията на страните. Това задължение произтича от разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, които изискват съдът да основава решението си на приетите за установени факти и да изложи мотиви, отразяващи преценката на доказателствата; да обсъди всички доказателства, които са релевантни за предмета на спора; да отрази в мотивите си преценката на доказателствата, особено при наличие на противоречиви доказателства. Изложеното от касатора в подкрепа на питането не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивното решение съдържа мотиви, в които са направени изводи досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на анализ на събрания по делото доказателствен материал. Задължението на съда е да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, като се обоснове кои кредитира и защо. Именно по този начин е процедирал въззивният съд, излагайки съображенията си, поради които е кредитирал показанията на свидетелите А. и И. М. (синове на страните) и кореспондиращите с тях показания на свидетелите в първоинстанционното производство. По този начин са удовлетворени изискванията на закона и константната практика по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, а несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е свързан с начина, по който се преценяват показанията на явно заинтересовани свидетели. Няма спор в практиката, че съдът е длъжен да преценява показанията на свидетелите, особено когато става въпрос за заинтересовани лица, с оглед на всички други доказателства по делото. Заинтересоваността на свидетелите не е основание за автоматично отхвърляне на техните показания, но изисква от съда да подходи с повишена критичност. Преценката на съда за достоверността на такива показания следва да бъде обоснована с оглед на останалите събрани по делото доказателства и при изключване на възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на обективността на показанията му. В този смисъл са: Решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о., Решение № 50036/27.03.2023 г. по гр.д. № 2590/2022 г. на I г.о., Решение № 22/04.02.2019 г. по гр.д. № 2644/2018 г. на IV г.о. и др. В случая съдът е извършил такава комплексна преценка на показанията на заинтересованите свидетели (техни деца, еднакво близки и с двамата съделители), като е обсъдил и анализирал всички събрани доказателства, за да установи истинността на фактите, от значение за делото. Касаторът се позовава на противоречие с Решение № 2 от 11.01.2024г. по т.д. № 2195/2022г. на ІІ т.о., в което също се акцентира, че дори свидетелите да са з аинтересовани от изхода на спора, съдът не може да игнорира показанията им само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Подкрепено е разбирането, че преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл. 172 ГПК, съдът може да приеме, че макар и заинтересован, свидетелят е възприел вярно релевантните за правния спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си. Именно по този начин са ценени показанията на синовете на страните и не е допуснато отклонение от посочената практика. Четвъртият въпрос е дали с отправянето на нотариална покана до съсобственика следва да се счита оттеглено даденото съгласие от А. М. това МПС да се ползва от сина на страните. Въпросът не е разрешаван от съда и не е обусловил правните изводи, с които е отхвърлена претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС. Затова не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Петият въпрос - дали подаването на жалба в РУ на МВР от съсобственик за противозаконно отнемане на съсобствена вещ от другия съсобственик представлява безспорно доказателство по иска по чл.31 ал.2 ЗС, че съсобственикът, отнел вещта, е бил лишен до този момент от ползването й и тя е ползвана само от подалия жалбата, също не е обусловил правните изводи в обжалваното въззивно решение по предмета на спора. Съдът е приел, че ищецът не е бил лишен от ползването, защото е разполагал с ключ от автомобила до момента на подаването на жалбата и защото с негово съгласие автомобилът е ползван от сина на страните, съответно не е ползван от ответницата. Подаването на жалба от един от съсобствениците за противозаконно отнемане на съсобствената вещ от другия съсобственик е индикатор за конфликт между съсобствениците, но не е достатъчно само по себе си да установи факта на лишаване от ползване. Въпросът за правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е свързан с фактическото ползване на вещта и с поведението на съсобствениците. Съдът е изградил изводите си именно въз основа на доказателства за фактическото ползване на вещта. Шестото питане е по приложението на Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГК и се основава на приетото в него, че е основателна претенция за обезщетение по чл. 31 ал. 2 ЗС, когато ползващият съсобственик или член на неговото семейство си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството му) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик. Липсва отклонение от даденото тълкуване, тъй като по делото не е установено такова ползване от съсобственик или член на неговото семейство. Ползващият в случая е член на семейството и на двамата съсобственици, и е допуснат с тяхно съгласие. Обжалваният акт не страда от очевидна неправилност. Тази квалифицирана форма на неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на съдебен акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, допуснати са нарушения на основополагащи правни принципи, на логически или опитни правила. В обжалвания акт такива тежки нарушения не се съзират. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. В полза на ответницата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 2 500лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.