Определение № 50175 от 01.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2119/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД и насрещна касационна жалба от С. М. К. срещу различни части от решение №265 от 18.10.2021г. по в.гр.д. №497 по описа за 2021г. на Окръжен съд- Русе. Касаторът ЗК „Лев Инс“ АД /ответник по иска/ обжалва решението в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъдено застрахователното дружество да заплати на С. М. К. още 2 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, ведно със законната лихва от 04.12.2020г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на претенцията на основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 2 800 лева до 10 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди от същото ПТП, ведно със законната лихва, както за присъждане на ищцата на съответна част от разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно- постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, материалния закон и необосновано. Касаторът навежда доводи, че съдът не се е произнесъл по всички оплаквания в жалбата, вкл. за недопустимост на иска, неправилно е отчел процента на съпричиняване на вредите от пострадалата, като го е занижил изключително много; неправилно е преценил доказателствата относно здравословното й състояние и неправилно е приложил принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД; неправилно е определил и разноските по делото, като е присъдил и ДДС върху претендираното адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на ищцата. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част, като бъде отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 2 800 лева, претенцията за законна лихва, както и в частта относно присъдените разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по значимите за изхода на спора въпроси- „1. Следва ли въззивният съд да формира мотиви относно всички обстоятелства, обективирани в конкретни оплаквания във въззивната жалба или въззивният съд е свободен да формира мотиви и правни изводи по собствена преценка?; 2. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл.51, ал.1 ЗЗД, как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за което искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата? Необходимо ли е увреденият/пострадалият при ПТП да е допринесъл за настъпване на вредите или е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие/бездействие и вредоносния резултат?; 3. Явява ли се абсолютно за пешеходеца правото на пресичане на платното за движение при липса на пешеходна пътека и внезапно навлизане на платното за движение и как следва да бъде разпределен приноса между пешеходеца и водача на МПС, който е ударил пешеходеца?; 4. Явява ли се преждевременно заведен прекият иск срещу застрахователя за търсене на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП, при неспазване на императивните изисквания на чл.380 КЗ и в частност непредставянето на банкова сметка, при ясно определено от застрахователя обезщетение и готовност за изплащане на същото пострадалото лице, за което това лице е уведомено? 5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и които са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?; Самостоятелното и съзнателно поставяне в риск на собствения живот и здраве предопределят ли принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и какъв е критерият за отчитане на приноса?“- с твърдение, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №17/1963г., ТР №1/04.01.2011г., т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №2/2016г. на ОСНК на ВКС, както цитираните решения по чл.290 ГПК, а относно последните два въпроса- поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено в явно нарушение на закона и е явно необосновано. Ответницата С. К. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски. От С. М. К. /ищца по иска/ е подадена насрещна касационна жалба срещу решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над присъдените 12 000 лева до претендираните 20 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП. Касаторката поддържа, че в тази част решението е неправилно поради допуснати нарушения на закона и необоснованост. Счита, че определеното обезщетение за неимуществени вреди е в занижен размер, не е съобразено нито с тежките й травми, получени при произшествието, нито със съдебната практика. Намира за необосновани и изводите на съда, че е налице съпричиняване на вредите. Моли да бъде отменено решението в тази части и да й бъде присъдена допълнително сумата 8 000 лева, ведно със законната лихва от 04.12.2020г. и разноските по делото да трите съдебни инстанции. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 10 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди и да го отмени частично в отхвърлителната част, като присъди още 2 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 04.12.2020г., въззивният съд приема, на първо място, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника да заплати застрахователно обезщетение на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в пряка причинна връзка с процесното ПТП на 21.05.2019г., виновно причинено от водача на лек автомобил „Ауди А3“, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника и на второ място, че адекватното и справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди- болки и страдания е в размер от 15 000 лева, като същото следва да бъде намалено до 12 000 лева, предвид доказаното съпричиняване на вредата от пострадалата в обем 20%. За да определи обема на претърпените неимуществени вреди и размера на дължимото обезщетение, въззивният съд анализира събраните доказателства, вкл. заключението на съдебно-медицинската експертиза и свидетелските показания, като намира за установено, че в пряка причинна връзка с произшествието ищцата е претърпяла контузия в кората на ляв челен и ляв теменен дял на мозъка, колекция от кръв под меката мозъчна обвивка в ляв челен дял, подкожен хематом в теменна област на шията и мозъчно сътресение, съпроводени с главоболие, гадене и световъртеж. След проведено болнично лечение /5 дни/ с медикаментозна терапия, ищцата е изписана в стабилно соматично и невпрологично състояние, раздвижена и с подобрение, без парези и парализи, с предписание за продължаваща медикаментозна терапия. Съдът съобразява, че обичайният възстановителен период от тези травми е около 3 месеца, като ищцата /79 години/ е имала дегенеративно заболяване на централната нервна система, което е възможно да се е влошило. Отчита и факта, че при такива увреждания е възможно периодично главоболие, каквото ищцата търпи, видно от свидетелските показания. Решаващият съдебен състав съобразява, че болките, които ищцата търпи в лява гривнена става и подбедрица не са във връзка с установените увреждания от процесното ПТП. При съвкупен анализ на доказателствата, от които се установява, че болките на пострадалата ищца не се ограничават само до изживените в момента на удара и последвалите болки, претърпени в продължителен период на обездвижване и бавно възстановяване, и ръководейки се от обществения критерий за справедливост към момента на възникване на правото на обезщетение, въззивната инстанция стига до извод, че справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД за претърпените неимуществени вреди е в размер на 15 000 лева. Окръжният съдебен състав намира, че така определеният размер на обезщетение следва да бъде намален с 20%, предвид установеното съпричиняване на вредите от страна на пострадалата. С оглед заключението на авто-техническата експертиза и гласните доказателства, съдът приема, че ищцата е ударена от движещия се назад лек автомобил „Ауди А3“, докато е пресичала пътното платно на необозначено място /без пешеходни пътеки и светофарни уредби/ в нарушение на правилата в ЗДвП, предвиждащи, че когато няма обозначени пешеходни пътеки, каквото е процесното кръстовище, мястото на пресичане е по продължението на съществуващите тротоари на двете улици. Излага аргументи, че пострадалата не е пресичала по продължението на тротоара, а на разстояние от кръстовището, близо до работещия автомобил и без да е преценила добре разстоянието до превозното средство /чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП/. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ е основателен за сумата 12 000 лева ведно със законната лихва от 04.12.2020г. до окончателното плащане. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Несъгласието на касатора с крайните изводи на въззивния съд за основателност на исковата претенция не представлява основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен процесуалноправен въпрос- относно задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, е поставен от касатора в контекста на оплакванията му, че въззивният съд не е обсъдил наведени възражения за недопустимост на иска. Вярно е, че решаващият съдебен състав не е изложил нарочни мотиви, но като е приел, че първоинстанционното решение е допустимо, имплицитно е отхвърлил като неоснователни доводите за недопустимост на предявения иск. Следва да се отбележи, че и изложените от касатора доводи за недопустимост на иска не са подкрепени от доказателствата по делото, тъй като се установява, че застрахователят не е изплатил застрахователно обезщетение на пострадалата ищца не поради липса на посочена банкова сметка, а поради определяне на обезщетение за неимуществени вреди, с чийто размер пострадалата не е била съгласна /чл.498, ал.3, пр. 3 КЗ/. Непредставянето на данни за банкова сметка от страна на лицето, заявило искане за изплащане на застрахователно обезщетение по чл.380, ал.1 КЗ, има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането /чл.380, ал.3 КЗ/, но не води до недопустимост на иска по чл.432, ал.1 КЗ. Въззивният съд е обсъдил останалите оплаквания във въззивната жалба, като е анализирал доказателствата и е достигнал до съответни правни изводи. В този смисъл поставеният въпрос не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд и за изхода на спора, поради което не отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от касатора четвърти въпрос има пряко отношение към допустимостта на обжалваното решение, предвид твърдяната недопустимост на иска, обоснована с твърдението за неспазена процедура по чл.380 КЗ поради непосочване на банкова сметка от пострадалото лице. С оглед и на гореизложените съображения, настоящият състав намира, че този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е коректно поставен и съдържа твърдения на касатора „за ясно определено от застрахователя обезщетение“ и „готовност за изплащане“, които според решаващия съд не са доказани делото. В конкретния случай е налице хипотезата на чл.498, ал.3, пр.3 КЗ, съгласно която разпоредба увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане по исков ред ако не е съгласно с размера на определеното обезщетение от застрахователя, т.е. съдът е приел, че застрахователят не е определил и изразил готовност за изплати обезщетение в претендирания от ищцата размер. ВКС намира, че останалите поставени въпроси се свеждат до значимите за спора като обуславящи неговия изход въпроси за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и за критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД. Те не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД, като е изложил подробни мотиви и е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. естеството и интензитета на болките и страданията от травматичните увреждания; продължителността им; естеството на възстановителния период и наличието на трайни последици, предвид възрастта и общото увредено здравословно състояние на пострадалата; емоционалното й състояние; социалното й положение. Съдът е преценил релевантните обстоятелства към датата на деликта, т.е. отчел е икономическите условия за живот в страната към този конкретен момент, респективно и базата за определяне на нивата на застрахователно покритие. Постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, съгласно която при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съдът следва да съобрази конкретните обстоятелства- начина на извършване на деликта, характера на увреждането и произтичащите от него физиологични и психологически последици за пострадалото лице, интензитета и продължителността на болките и страданията, наличието на трайни последици; възрастта и социалното положение и т.н., като отчете и общественото разбиране за справедливост на обществото в конкретния момент, т.е. икономическата конюнктура. Решаващият съдебен състав е възприел напълно практиката на ВКС относно приложението на чл.51, ал.2 ГПК. Непротиворечива е съдебната практика /ППВС №17/1963г., решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/, че намаляването на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено на първо място от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия и установяване на този принос по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от възразилата страна. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Въззивният състав при съобразяване с цитираната съдебна практика и след обсъждане на доказателствата по делото е формирал извод, че се установява конкретно поведение на пострадалата, обективно допринесло за настъпването на вредоносния резултат- движение по пътното платно /пресичане на кръстовище на необозначено място в хипотеза на липса на пешеходна пътека и светофарна уредба/ в нарушение на правилата за движение по пътищата, поради което е намалил с 20% определеното като справедливо обезщетение. Изложените от касатора доводи, че съдът неправилно е определил степента на съпричиняването представляват оплаквания за необоснованост на обжалваното решение, които не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. Поставеният въпрос- явява ли се абсолютно за пешеходеца правото на пресичане на платното за движение при липса на пешеходна пътека и внезапно навлизане на платното за движение, не е коректно поставен, тъй като не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият съдебен състав не е приел, че ищцата в качеството си на пешеходка е притежавала абсолютно право на пресичане на платното за движение при липса на пешеходна пътека и внезапно навлизане на платното за движение, а напротив- обосновал е тезата, че е нарушила правилата за движение по пътищата и е допринесла с поведението си за настъпването на вредоносния резултат. Именно поради това е намерено за основателно и възражението на ответника по чл.51, ал.1 ЗЗД и е намалено с 20 % обезщетението за неимуществени вреди. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не излага никакви доводи за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като наличието на задължителна съдебна практика изключва хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид недопускането на касационно обжалване по подадената от ЗК „Лев Инс“ АД касационна жалба, не следва да се разглежда насрещната касационна жалба от С. М. К.. В частта, с която се обжалва въззивното решение за присъждане на разноски- адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата заедно с ДДС, жалбата има характера на искане по чл.248 ГПК, по което е компетентен да се произнесе въззивният съд. По разноските: С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата в касационното производство има право на разноски, но такива не следва да се присъждат, тъй като не е доказано извършването им, нито е представен договор за правна защита и съдействие в касационното производство, в който да е договорено между нея и адвокат Я. С. оказване на безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд