Определение № 5335 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4596/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две касационни жалби.

С касационна жалба от Ф. С. Н. (конституирана по реда на чл. 227 ГПК на страната на ищците като законен наследник на починалия първоначален ищец С. С. М.), подадена чрез пълномощници адв. Г. И. и Л. Г., и двамата от АК-П., срещу въззивно решение № 39/11-01-2023 г. по в.гр.д.№ 2602/2021 г. на ОС-Пловдив, с което, след като е отменено първоинстнациноното решение № 261993/15.07.2021г. по гр.д.№ 13637/2019г. на РС – Пловдив, е постановено отхвърляне на предявения от С. С. М. срещу община Пловдив, иск по чл. 124, ал.1 ГПК да бъде признато, че ищецът е титуляр, на основание наследствено правоприемство и давност, на право на строеж по чл. 63, ал. 1 от ЗС, за жилищна сграда със застроена площ от 74 кв.м., на един етаж, върху поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], [улица], която сграда е идентична с премахнатата като незаконна сграда с идентификатор ** по КККР на [населено място]. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

С касационна жалба от Н. С. Ю. (конституирана по реда на чл. 227 ГПК на страната на ищците като законен наследник на починалия първоначален ищец С. С. М.), подадена лично и чрез назначения по реда на чл.95 ГПК процесуален представител за оказване на правна помощ адв.В. В. от АК-П., се обжалва същото въззивно решение. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответната страна в производството – Община Пловдив, оспорва двете касационни жалби с отделни писмени отговори по всяка от тях, като възразява, че не са налице основанията за допускане касационното обжлаване по нито една от тях, а по същество че същите са и неоснователни, претендират се и разноски за юрисконсултско възнаграждение с всеки от отговорите по 100 лв.

Останалите конституирани по реда на чл.227 ГПК наследници на починалия ищец С. М. (починал след постановяване на въззивното решение) - С. С. Н., К. С. С., П. Н. С., А. Н. С., С. Я. С., К. М. С. и Н. М. С., не са взели становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Съдебното исково производство е образувано по искова молба на С. С. М., в която твърди, че той един от наследниците на баща си С. М. М. /С. Н. С./, който през 1956г. бил кандидатствал за оземляване като бездомен. С решение от 24.09.1956 г. на ИК на Селски народен съвет- с.Първенец му било отстъпено право на строеж върху имот с настоящ идетификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], [улица]. Твърди се, че след като му е учредено правото на строеж наследодателя на ищеца е оградил имота, построил едноетажна жилищна къща и стопански постройки, в които живеел със семейството си до смъртта си през 1996 г., а след това ищецът като негов наследник останал да живее там, като осъществял владение на сградата като собственик, респ. на правото на строеж, като го е придобил по давност. Твърди, че при подготовката на документи за снабдяване с констативен нотариален акт през 2011 г. е констатирал, че имотът е актуван като общински впоследствие е издадена заповед за премахване на жилищната сграда, макар същата да е построена законно. В изпълнение на указания по реда на чл. 128, ал.2 ГПК, пред въззивния съд ищецът е конкретизирал, че претендира да е титуляр на правото на строеж за сградата с неправилна приблизително правоъгълна форма в средната част на имота по източната му граница, което е придобил по наследство от баща си и по давностно владение, упражнено по отношение на наследствените идеални части на останалите наследници. Към датата на подаване на молбата тази сграда била съборена изцяло, почти до основи.

Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че на С. М. М. е отстъпено право на строеж за постройка на жилищна сграда, съобразно одобрен план“ върху парцел **, кв.27 по плана на [населено място], с площ от 635 кв.м., подписан е и договор от 27.03.1957г., основа на решението на ИК на СНС- с.Първенец, между него и съвета за застрояването на парцела с посочената сграда, от С. М. е входирано на 01.11.1960г. в ГНС- гр.Пловдив, и заявление, с което е представен „проект за жилищна сграда в парцел * *, кв.27а [населено място]“, и приложено към него извлечение от КРП, на което е защрихована реална част от парцел *- *, кв.27а, с приблизително квадратна форма, в която реална част е следвало да бъде построена жилищната сграда, за която е учредено правото на строеж. На извлечението са отразени отстоянията на петното за строеж спрямо западната и южната регулационни граници на бившия парцел **- съответно 3 метра и 5 метра. По делото с априети още архитектурен проект за жилищна сграда на С. М. М., съгласуван на 12.11.1960г.; скица- виза за строеж на жилищна сграда в парцел *- *, на която е отразено горепосоченото строително петно; планово задание за изграждане на двуетажна сграда, със застроена площ от 75 кв.м. до 80 кв.м.; акт за държавна собственост № 16/20.06.1983г. и акт за частна общинска собственост № 1688/02.05.2012г., в който е отразено учреденото в полза на М. право на строеж. В акта за общинска собственост е отразено също така, че на действащата кадастралната карта в имота са заснети сгради с идентификатори ** и , първата от които, видно от скицата на л.80 по делото на ПдРС, е тази, за която, след обездвижване на исковата молба, е уточнено, че се претендира процесното право на строеж / сградата с неправилна приблизително правоъгълна форма в средната част на имота по източната му граница/. При съпоставка между тази скица и коментираните по- горе извлечение от КРП и скица- виза, въззивният съд е приел, че и без да са необходими специални знания, е видно, че нито сграда с идентификатор , нито тази с идентификатор ** съвпадат по местоположение и форма с отреденото петно за строеж на сградата, за която през 1957г. е учредено право на строеж.

Установено е, че по партида на С. М. М. / С. Н. С./, е декларирана единствено лятна кухня в парцел *- *, в имот с административен адрес: [улица], със застроена площ на лятната кухня от 34 кв.м. и година на построяване- 1968г. Обсъдени са показанията на разпитаните свидетели в двете съдебни инстанции относно възприети от тях факти за построяване на сграда в мястото, нейното разположение и лицата, които са живеели там, в периода от 1960 г. насам.

От приета съдебно – техническа експертиза, е установено, че към 1957г., когато е сключен договорът за учредяване на право на строеж, е бил в сила КРП от 1945г., на кадастралната основа на който не е отразена сграда в бивш парцел *- *, кв.27а по плана на [населено място]. В кадастралната основа на последващия КРП от 1973г. в бивш имот пл.№ * по този план, идентичен с бивш парцел ** и включен в парцел *- *, *, са отразени две полумасивни жилищни сгради - едната, долепена до северната дворищно- регулационна граница, с площ от 40 кв.м., а другата по средата на имота, долепена до източната дворищно- регулационна граница с бивши парцели *- * и *- * по КРП от 1973г., с площ първоначално от 47 кв.м., а впоследствие- 77 кв.м. / 74 кв.м. по скиците- извлечение от действащата кадастрална карта/. Предмет на иска е правото на строеж за сградата, съответна на тази, разположена на източната граница на имота. На същия план от 1973г., в бивш имот пл.№ * е отразен строеж / фигура с приблизително квадратна форма и сигнатура „стр.“/, съвпадащ по местоположение със строителното петно по извлечението от КРП и скицата- виза по първоинстанционното дело. На одобрената през 2009г. кадастрална карта на [населено място] в ПИ № ***, идентичен с бивш имот пл.№ * по плана от 1973г. и бивш парцел ** по плана от 1945г. са нанесени само двете сгради, долепени до северната и източната граници на имота, като впоследствие в резултат от премахването им те са заличени.

При тези факти, въззивният съд е формирал правните си изводи по предмета на спора. Приел е, че сградата на източната граница на ПИ № *, за възстановяване на която се претендира процесното право на строеж, не е сградата, за която е учредено право на строеж през 1957г., като липсва дори частично съвпадение между двете по местоположение в имота. Въззивният съд е приел още, че право на строеж за сграда на имотната и дворищно- регулационна граница, не може да съществува и да бъде придобито по давност, тъй като това противоречи на императивните изисквания на чл.7 на действалите през периода от 1959г. до 1977г. Строителни правила и норми за изграждане на населените места, издадени от Председателя на Комитета по строителство и архитектура, така и на тези по чл.31 ЗУТ. Съдът е изтъкнал, че както от скицата - виза, така и от извлеченията от КРП от 1945г. и от 1973г. е видно, че в бивш парцел , а и в целия квартал, в който попада дворното място, е било предвидено свободно застрояване, при което е абсолютно недопустимо разполагането на жилищна сграда на вътрешна граница на имота с друг съседен имот.

По изложените съображения въззивният съд е приел за неоснователен иска на ищеца да бъде установено, че е собственик на основание наследство и давностно владение на право на строеж за сграда, идентична с премахнатата като незаконна сграда с идентификатор ****, отменил е първоинстанционното решение (с което искът е бил уважен), и го е отхвърли, с обусловената от това отговорност на ищеца за разноски.

По наличието на основания за допускане касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното:

Съобразно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв относим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е посочена и да е налице някоя от допълнителните (специални) основания (предпоставки), предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми.

По касационната жалба на Ф. С. Н.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора Ф. С. Н., са поставени следните въпроси: 1. Допустимо ли е да се приеме премахване на жилищна сграда, построена съгласно перфектно учредено право на строеж и реализирано в предвидения срок, без да е имало уточнение по плана към момента на построяването ѝ къде да бъде разположена в дворното място тази жилищна сграда/включително и на регулационната линия/?; 2. Допустимо ли е да се премахне жилищна сграда, чиято търпимост не е изследвана /дори да приемем, че строежа е незаконен/, сграда която е построена през 1060 – 1961 г., така както е визирано и потвърдено премахването ѝ като незаконен строеж в обжалваното решение?; 3. Законно ли е и следвало да бъде премахнат от общината жилищен строеж, без да се изследва дали е търпим строеж, дори да няма издаден /поискан за издаване документ за това/, защото същия документ се издава единствено от общината в изпълнение на публичните ѝ задължения, с което въззивният съд е следвало да се съобрази?; 4. При премахване в смисъл разрушаване на тази жилищна сграда, следва ли съдът да приеме в контекста на учредено право на строеж, без посочване в плана къде трябва в дворното място да бъде разположена и без изследване на търпимостта ѝ и всичко това във връзка с решението на ЕСПЧ /от 21.04.2016 г. по делото Иванова и Черкезов срещу Република България/, касаещо разрушаване на единствено жилище като крайна мярка?. Твърди се, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, без да е конкретизирано кой от въпросите към кое специфично основание по чл.280, ал.1 ГПК се отнася.

Предвид мотивите на въззивното решение, поставените от касатора Ф. С. Н. не могат да обусловят допускане касационното обжалване поради следното:

Поставените четири въпроса в изложението към касационната жалба на Ф. С. Н. не са обуславящи, защото нито един от тези въпроси не е бил разглеждан от въззивният съд с решението му. Всички въпроси са насочени към преценка дали е било законосъобразно премахването на жилищната сграда, за която сграда ищецът С. М. е твърдял, че е придобил правото на строеж, но въззивният съд не е обсъждал дали това премахване е било законосъобразно или не. Решаващия извод на въззивния съд за отхвърляне на иска е мотивиран с извода, че първо, правото на строеж на наследодателя С. М. М. /С. Н. С./ е било учредено за изграждане на жилищна сграда на място, различно от това, на което е била изградена жилищна сграда с идентификатор ** /премахната/, за правото на строеж на последната ищецът С. С. М. е предявил настоящия иск за придобиване по наследство и давност, и второ, защото е било правно невъзможно ищецът да придобие право на строеж по давност върху сграда, идентична с премахнатата сграда с идентификатор **, изградена на вътрешна имотна и дворищнорегулационна линия, поради забрана за това по чл.7 от Строителните правила и норми за изграждане на населените места, действали в периода 1959-1977 г., и по чл.31 от ЗУТ. По тези решаващи изводи на въззивнния съд нито един от поставените четири въпроса не се отнасят. Ето защо нито един от така поставените четири въпроса няма характер на правен въпрос който да е обусловил изводите на въззивния съд, и по тях липсва общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, касационната инстанция не може сама да извежда относим правен въпрос. Липсата на обуславящ правен въпрос препятства преценката дали е налице някое от сочените от касатора специфични основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и нито едно от специфичните основания по повод на така формулираните от него въпроси: не е посочена никаква конкретна практика- задължителна на ВКС или ВС, или каузална практика на ВКС, (чл.280, ал.1, т.1 ГПК), не е посочено конкретно решение/-я на Съда на ЕС или на Конституционния съд на РБългария, доколкото решенията на ЕСПЧ не са предвидени като актове за преценка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, не е обосновано значението на всеки от формулираните въпроси съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по твърдението, че те са от значение за прилагането на закона (чл.280, ал.1, т.3 ГПК).

По касационната жалба на Н. С. Ю.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Ф. С. Н., са поставени следните въпроси: 1. Допустимо и законосъобразно ли е съдът да установява ограничения в учреденото право на строеж с решение на ИК на Селски народен съвет и последващо сключен договор, включително и разположение на предвидената сграда? 2. Разпоредбата на чл. 67 ЗС, която определя петгодишен срок, в който следва да се упражни правото на стоеж, приложима ли е при премахване на строежа и възстановяване(изграждане) на строеж съгласно параметрите на учреденото право на строеж?; 3. Следва ли гражданския съд да приеме изцяло мотивите на органа в процедура по чл. 223 и чл. 225а ЗУТ или следва самостоятелно да изследва статута на сградите?: 4. При възстановяване или изграждане на строеж в имот с учредено право на строеж има ли правно значение дали е било констатирано незаконно строителство, което да е премахнато и това пречка ли е за последващо упражняване на правото на строеж? 5. Има ли законово основание съдът да отхвърли правата на лице с учредено право на строеж, след като до този момент всички институции са приемали, че правото е надлежно упражнено, което са отразили в официални документи?; 6. Допустимо ли е гражданският съд да се произнася по въпроси за допустимо разположение, законност и търпимост на строеж без това да е дадено становище на компетентния орган – Главен архитект на Общината?. Твърди се, че по тези въпроси са налице основанията за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1, и т.3 ГПК, без да е конкретизирано кой от въпросите към кое специфично основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК се отнася. Отделно се сочи и основанието очевидна неправилност по чл.280, ал.2 предл.трето ГПК, обусловено от неправилното становище на решаващия съд по същите тези поставени въпроси.

Предвид мотивите на въззивния съд, не е налице основание за допускане на касационно обжалване и поставените въпроси в изложението към касационната жалба на касатора Н. С. Ю.. Само първият и последният от въпросите имат отношение към мотивите на въззивния съд, но по тях касаторът не е обосновал нито едно от специфичните основания по чл.280, ал.1 ГПК: не е посочил относима към такива въпроси задължителна практика на ВКС/ВС или практика на ВКС-чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не е обосновал значението на всеки от формулираните въпроси съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС- чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо по първия и последния от въпросите липсва специфично основание за селекция по сочените от касатора чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК като кумулативен елемент, и тези въпроси не могат да обусловят допускане касационното обжалване.

Останалите въпроси 2 до 5 вкл. не са обуславящи, защото нито един от тези въпроси не е бил разглеждан от въззивният съд с решението му, и така тези въпроси нямат характер на правни въпроси, по тях следователбно не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК според горепосоченото тълкувателно решение ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на обуславящ правен въпрос препятства преценката дали е налице някое от сочените от касатора специфични основания по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК. Следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и нито едно от специфичните основания по повод на така формулираните от него въпроси: не е посочена никаква конкретна практика- задължителна на ВКС или ВС, или каузална практика на ВКС, (чл.280, ал.1, т.1 ГПК), не е обосновано значението на всеки от формулираните въпроси съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по твърдението, че те са от значение за прилагането на закона (чл.280, ал.1, т.3 ГПК).

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въззивното решение в случая няма белези на вероятна нищожност или недопустимост, нито на очевидна неправилност. Не се констатира наличието на такъв порок, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

По изложените съображения касационното обжалване по двете касационни жалби не може да бъде допуснато.

При този изход на спора, всяка от касаторките трябва да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК, на ответника община Пловдив, по 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ, тъй като е осъществена защита от юрисконсулт по всяка от тези две касационни жалби с представения писмен отговор. И двете касаторки са освободени то въззивния съд от заплащане на държавна такса по касационното обжалване на основание чл.83, ал.2 ГПК, но това освобождаване не се разпростира върху задължението им за разноските на насрещната страна, защото, първо, те не са освободени и от разноски по делото, и второ, дори и те да бяха освободени от разноски по делото по чл.83, ал.2 ГПК, то тази норма има предвид само разноските по водене на делото/ за вещи лица, за свидетели и др. подобни по събиране на доказателствата/, но не и разноските на противната страна по чл.78, ал.3 ГПК за защита от адвокат или юрисконсулт.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК.