Определение № 3625 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1800/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място] срещу решение № 131 от 14.05.2025 г. по гр. д. № 165/2025 г. на Хасковски окръжен съд, с което, след частична отмяна на решение № 11 от 10.01.2025 г. по гр. д. № 203/2024 г. на Свиленградски районен съд, предявеният от Г. С. С. от [населено място] против касатора иск по чл. 432, ал. 1 ГПК за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди от настъпило на 07.11.2023 г. пътно-транспортно произшествие, е уважен за разликата над присъдената сума от 958.32 лв. до пълния претендиран размер от 6 862 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.12.2023 г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с размера на присъденото застрахователно обезщетение в хипотезата на „тотална щета“, като подробно аргументира становището си, че същото следва да бъде изчислено, като от действителната стойност на автомобила към датата на увреждането се приспадне стойността на запазените части. Релевира изрично оплакване и за допуснато съществено процесуално нарушение с твърдението, че решаващият състав едностранно е ценил събраните по делото доказателства и не е разгледал в нужната пълнота заявените от него доводи и възражения. Като значими за делото, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните; 2. Съдът длъжен ли е при определяне размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди при тотална щета по смисъла на чл. 390 КЗ да отчита стойността на запазените части, когато има такива“. Като практика на ВКС, подкрепяща заявеното основание, са посочени съответно: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д.№ 1649/2010 г. на IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д.№ 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д.№ 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др. (за първия въпрос); решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д.№ 469/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 65 от 09.07.2013 г. по гр. д.№ 865/2012 г. на III г. о. (за втория въпрос) Ответникът по касация – Г. С. С. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 12.08.2025 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на „Дженерали Застраховане“ АД, а именно – реализирано пътно-транспортно произшествие на 07.11.2023г., причинено виновно от противоправното поведение на водач, застрахован при ответника по риска „Гражданска отговорност“, в резултат от което са настъпили имуществени вреди за ищеца Г. С. С., изразяващи се в увреждане на собствения му лек автомобил марка „Мерцедес“, рег. № РА 73940 КТ. Като спорен по делото във въззивното производство е преценен единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение и за начина на определянето му. По този въпрос решаващият състав не е споделил становището на първата инстанция, че обезщетението следва да се определи като от действителната стойност на увредения автомобил бъде приспадната стойността на запазените части от него. Приел е, че: Когато вредата на моторното превозно средство представлява „тотална щета“ по смисъла на чл. 390 КЗ, какъвто е и настоящият случай, увредената вещ е приравнена на погинала; Доколкото същата вече е непотребна, застрахователната отговорност следва да покрие сумата, необходима за закупуването на нов, функциониращ автомобил от същия вид и качество, като тази отговорност не е обвързана по никакъв начин с остатъчната стойност на увредения автомобил и в това именно се състои рискът за застрахователя при отговорността му за „тотална щета“; За размера на дължимото застрахователно обезщетение е ирелевантно дали остатъкът от погиналата вещ притежава някаква стойност, тъй като в случая не се цели възстановяване на увредената вещ чрез нейния ремонт, а възстановяване на действителната й стойност, за да може тя да бъде заменена с нова от същия вид и качество, каквито е имала към датата на настъпване на застрахователното събитие, т. е. отговорността на застрахователя не е да покрие разноските за ремонтирането на увредения автомобил, а да покрие разноските за закупуването на нов автомобил от същия вид и качество при средна пазарна стойност на аналогични на увредения автомобили. Въззивният съд е посочил, че, за да бъде ангажирана застрахователната отговорност и за да се определи размера на дължимото обезщетение, не се изисква активно поведение от страна на увреденото лице за продажба на останките от увредения автомобил, като се е позовал на разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ, изискваща само ползвателя на застрахователна услуга да предостави на застрахователя удостоверение за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета, т. е. увреденият автомобил вече е извън обръщение и следва да бъде заменен с друг от същия вид и качество. По така изложените съображения решаващият състав не е споделил извода на първоинстанционния съд, че от застрахователното обезщетение следва да бъде приспадната стойността на запазените части, а е приел, че от установената от автотехническата експертиза действителна стойност на увредения автомобил 12 972 лв. следва да се приспадне единствено заплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 5 460 лв. Или, дължима остава сумата 7 512 лв. Доколкото обаче искът е предявен за 6 862 лв., след отмяна на първоинстанционния акт, същият е уважен именно за тази сума, т. е. изцяло. По отношение на лихвата за забава, по подробно изложени съображения, въззивният съд е възприел становището на първостепенния съд, че такава е дължима от датата 01.12.2023 г. Настоящият състав счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият от поставените въпроси не може да бъде преценен като обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, твърдението на касатора, че съдът неправилно и едностранно е ценил събраните доказателства и доводите на страните и не е разгледал в нужната пълнота възраженията му по отношение размера на претенцията, сочи недвусмислено, че въпросът обективира несъгласието му с изводите, до които е достигнал решаващият състав, т. е. че същият е изцяло относим към правилността на обжалвания акт, която обаче е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. Макар и значим за конкретното дело, материалноправният въпрос, касаещ начина на определяне на обезщетението за имуществени вреди в хипотезата на „тотална щета“, също не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК не доказват поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези актове не съдържат изрично произнасяне по въпроса – дали при определяне размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди при тотална щета следва да се отчита стойността на запазените части, когато има такива, тъй като въпросите, по които е допуснат касационният контрол, са различни: в решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д.№ 469/2012 г. на ВКС, II т. о. релевантният въпрос е за това ограничени ли са суброгационните права на застрахователя по имуществена застраховка към застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ до размера на застрахователното обезщетение, изчислено по Методиката – Приложение 1 към Наредба № 24/08.03.2006г. на Комисията за финансов надзор, а в решение № 65 от 09.07.2013 г. по гр. д.№ 865/2012 г. на III г. о. – какво значение има неизпълнението на възложени от Закона за движението по пътищата административни задължения към участниците в пътно-транспортното произшествие, съответно следва ли причините за това неизпълнение да имат решаващо значение за гражданската им отговорност за вреди, настъпили в резултат на произшествието. Действително, при решаването на спора по същество касационната инстанция е приела, че при определяне на обезщетението за имуществени вреди следва да бъде приспадната стойността на запазените части от автомобила. Този извод обаче е обусловен от конкретните данни по делата за наличието на Общи условия към застраховката „Каско“, т. е. за постигнати изрични уговорки между страните относно определяне на обезщетението, докато в настоящия случай такива липсват. Ето защо, посочената практика на ВКС не може да се счете за релевантна и не доказва твърдяното от касатора противоречие. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При посочения изход на делото „Дженерали Застраховане“ АД следва да заплати на пълномощника на Г. С. С. адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, което, предвид липсата на фактическа и правна сложност на спора и с оглед обема на осъществената правна защита, следва да бъде определено в размер на сумата 600 лв., с вкл. ДДС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение