Определение № 884 от 20.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 2265/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] против решение № 381 / 20.12.2012 год. по т.д.№ 503 / 2012 год. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 932 / 11.06.2012 год. на Варненски окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д.№ 2821/ 2011 год., в обжалваната му част. Касаторът оспорва въззивното решение като недопустимо, предвид произнасяне по искове, недопустимо - последващо предявяването на първоначалните и неоттеглени искове - обективно съединени, извън хипотезите изрично уредени в процесуалния закон / насрещен, инцидентен установителен иск, иск на главно встъпилото лице /. Обосновава като единствено основание за допускане на касационното обжалване - вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответната страна - [фирма] – оспорва касационната жалба, вкл. като процесуално нередовна, доколкото доводите за недопустимост на въззивното решение не се съдържат в самата нея, подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и без изрично посочени касационни основания, а само в последващо депозираното изложение на тези основания, несъдържащо и основания по заявената в преклузивния срок неправилност на решението. Отделно оспорва и основателността на доводите за недопустимост на въззивното решение, споделяйки съображенията на въззивната инстанция, основани на правната теория. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. Не могат да се споделят съображенията на ответната страна, за неотстранена в срок нередовност на касационната жалба – несъдържаща изрични касационни основания по чл.281 т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение, като единствено релевиран в преклузивния срок порок на решението, доколкото депозираното в указания за отстраняване нередовността й изложение касаторът се е позовал само на недопустимост на въззивното решение. Именно с оглед служебното задължение на съда да следи за недопустимост на въззивното решение и при липса на касационно основание, относимо към неправилността на решението, недопустимостта на същото, заявена в допълнителното уточнение на касационната жалба,не съставлява недопустимо разширяване обхвата на касационната защита, след изтичане преклузивния срок за предявяването й. За да се произнесе по довода за вероятна недопустимост на въззивното решение настоящият състав съобрази следното: Ищецът - [фирма] - е предявил искове за дължими суми по изпълнението на 8 договора за възлагане на обществен превоз, сключени въз основа на открита и проведена процедура по обществена поръчка, които суми съизмеряват договорени между страните компенсации за безплатен превоз на пътници, навършили 67 години, жители на [община]. Правното основание на исковете е чл.79 ал.1 ЗЗД. Предвид отговора на ответника - [община] - за нищожност на сключените договори – ищецът / с допълнителна искова молба, на основание чл. 372 ГПК / е поискал изменение на предявените искове, поддържайки като главно, заявеното договорно основание за претендираните суми / вкл. на основание неформален, сключен с конклудентни действия договор /, а в евентуалност - претендирайки ги на основание чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД / начална липса на основание /, в евентуалност спрямо последните - на основание водене на чужда работа без пълномощие,а в евентуалност спрямо тях - на основание субсидиарно приложимия състав на неоснователното обогатяване – чл. 59 ЗЗД. С определение № 439 / 30.01.2012 год. по т.д.№ 2821 / 2011 год. на Варненски окръжен съд е приел това изменение на исковете за допустимо, респ. приел същите за разглеждане. Доколкото за част от предявените искове съдът се е произнесъл на евентуално заявено от ищеца извъндоговорно основание / чл. 55 ал.1 ЗЗД /, касаторът намира това му произнасяне / макар позовавайки се на порока, като обременяващ цялото съдебно решение / за недопустимо. Самостоятелно изложение по чл. 284 ал.3 ГПК не е представено ,а доводът за недопустимост е обоснован с цитирана в касационната жалба съдебна практика: опр. № 605 / 09.11.2009 год. по ч.т.д.№ 486 / 2009 год. на І т.о. ВКС, опр. № 168 / 22.12.2011 год. по т.д.№ 1081 / 2010 год. на І т.о. ВКС и решение № Т – 321 / 22.06.2010 год. по гр.д.№ 119 / 2010 год. на ІІІ състав САС. По единственото основание за допускане на касационното обжалване, в съответствие с указанията на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - за вероятна недопустимост на съдебното решение, настоящият състав намира следното: С допуснатото изменение по същество са добавени в евентуалност спрямо първоначално предявените на договорно основание искове, нови правни основания за търсене на същите вземания, дори без изменение на твърдените от ищеца обстоятелства / извън релевираната от ответника нищожност на договорното основание /, нито размера на търсената защита / извън конкретизация на начина на формиране на претенциите при отделните правни основания, в рамките на първоначално заявените размери /. Следователно и при така поисканото изменение / с допълване на правни основания за предявяване на вземанията / не се променя предмета на доказване и обхвата на събираните доказателства - тези относно нищожността биха били събирани и само на основание възражението за нищожност на ответника, без инициирано от ищеца изменение на исковете. В този смисъл, пълнотата и адекватността в защитата на ищеца не затруднява по какъвто и да било начин защитата на ответника, на който принцип се основават ограниченията в допустимостта на изменението на исковете. Правилни са съображенията на въззивния съд, основани и на актуални постановки в правната теория и непротиворечивата съдебна практика на ВКС, че добавянето на нови основания на претенцията / вкл. с позоваване на нови ,различни от първоначално заявените обстоятелства /, без промяна в предмета на исканата защита, респ. петитума на първоначално предявените искове, предпоставя допустимо изменение на първоначалните искове, не и последващо, недопустимо - като такова, извън изрично уредените в ГПК хипотези, обективно съединение на искове. По този процесуалноправен въпрос - допустимостта на въвеждането на ново основание, в евентуалност с първоначалното - е налице и задължителна съдебна практика - реш.№ 473 / 01.06.2010 год. по гр.д.№ 1537 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС, макар постановено по приложението на чл. 116 ал.1 ГПК / отм./, което настоящата инстанция намира актуално и спрямо разпоредбата на чл. 214 ал.1 ГПК, предвид идентичността им / извън въведените различни срокове за предявяване на изменението /. Вкл. по арг. от разпоредбите на чл. 119 ал.1 ГПК / отм./ и чл. 103 ал.2 ГПК / отм. /, идентични с чл. 211 ал.1 ГПК и чл. 210 ал.2 ГПК, досежно уредени в тях процесуални възможности, извън различието в сроковете за упражняването им, с цитираното решение е прието, че при промяна единствено в основанието или петитума на първоначалния иск, изменението - въвеждането, вкл. в кумулативност, евентуалност и алтернативност с първоначално предявения, на нов иск, различен само по основание или само по петитум, е допустимо изменение на иска по смисъла на чл. 116 ал.1 ГПК / отм. /, щом и съдът е преценил, че по този начин не се затруднява защитата на ответника, което му определение не подлежи и на инстанционен съдебен контрол. Споделянето на тази концепция и при действието на ГПК в сила от 1 март 2008 год. е заявено и в реш. № 228 / 19.08.2013 год. по гр.д.№ 1219 / 2012 год. на ІV г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и в опр. № 366 / 12.09.2012 год. по ч.гр.д.№ 221 / 2012 год. на ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274 ал.3 ГПК / макар в отговор на различни от този процесуалноправни въпроси /. Прибавянето на ново основание към първоначалното, в качеството на процесуална възможност за ищеца, упражнима в производството по търговски спорове до изтичане срока за подаване на допълнителна искова молба / спазен в случая /, подлежаща на преценка за допустимост с оглед възможността да бъде затруднена защитата на ответника, не съставлява недопустимо последващо обективно съединяване на искове, тъй като не се касае за различни и по основание и по петитум искове. Настоящият състав напълно споделя коментираната съдебна практика, като кореспондираща в най-голяма степен с възможността за бърза и ефикасна защита, в съответствие с действителното правно положение, но без затруднения за противната страна, като резултат от осъществяването й в по-пълен и адекватен на правния интерес на ищеца обхват. Цитираната от касатора съдебна практика, с оглед съдържанието й, не обосновава различен отговор. В опр. № 605 / 09.11.2009 год. по ч.т.д.№ 486 / 2009 год. на І т.о. на ВКС не са изложени мотиви, от които да би било установимо, че коментираният, предявен за допълнително обективно съединение с първоначалния, иск се различава от първоначалния единствено по правното си основание / в преждепосочения смисъл / или петитум и по начало няма характер на задължителна съдебна практика, като постановено по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Решение № Т – 321 по гр.д.№ 119 / 2010 год. на САС ,обжалваемо в приложимата си към настоящия спор част, не е установено да е влязло в сила, а и при наличие на задължителна съдебна практика по въпроса, по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК вр. с т.2 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, наличието на противоречива казуална такава, по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК ,е ирелевантно. В решение № 168/ 22.12.2011 год. по т.д.№ 1081 / 2010 год. на І т.о. на ВКС е разгледана специалната хипотеза на иск, ограничен с преклузивен срок за предявяването му, съгласно чл. 74 ал.2 ТЗ, с оглед който позоваването на нови обстоятелства, извън преклузивния срок, е счетено за недопустимо / преклудирано /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение