Определение № 3324 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 67/2025 г.

задължението на съда да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани доказателства,

да направи собствени изводи по възраженията и доводите на страните да изложи мотиви по възраженията на страните и преценката на доказателствата и (3)по реда на чл.266,ал.3 ГПК да допусне доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, като се изтъква формирана практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, включчително поради отказа да се допусне поиската съдебно- психологическа експертиза по иска за обезщетение в частта за неимуществени вреди. По въпроса

длъжен ли е въззивният съд да приложи разпоредбата на чл.10,ал.4 ЗОДОВ, когато това ограничава правото на достъп до правосъдие,закрепено в чл.6 §1 КЗПЧОС, като се цитира и анализира практика на ЕСПЧ и се сочи противоречие с решение №/ от15.11.2019г на КСРБ относно значението на юриспруденцията на ЕСПЧ като обвързваща националните съдилища - основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК. Основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК поради противоречие с формирана практика на Съда на ЕС в решения по дела С-571/16 и С- 501/18 се изтъква по обуславящ материалноправен въпрос:

има ли БНБ качеството „компетентен орган” по смисъла на чл.1 пар 3 б.i от Директива 94/19ЕО. Основание по чл.280,ал.1 т.3 ГПК се изтъква по въпроса

има ли ФГВБ качество на публичноправен орган. Формулираните два въпроса за преюдициално запитване до Съда на ЕС се сочат в т.7 и т.8 от изложение като обуславящи по критерия на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК за развитие на правото и се поставя въпрос

от значение ли е за отговора на последния от въпросите обстоятелството ,че всяка държавна институция има назначени юрисконсулти ,а нормативно фиксираният размер на юрисконсултско възнаграждение е в пъти по- нисък от адвокатското възнаграждение ,чиято база се изчислява по наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.По трите въпроса се подчертава ,че свободата на преценка за държавите- членки на вътрешноправен ред не трябва да прави практически невъзможно или прекалено трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза ( СЕС по дела С-6/90 и С-9/90.Изтъква се и основание по чл. 280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение,след като тази инстанция е поставила в практическа невъзможност ищцата да докаже характера и интензитета на неимуществените вреди и поради изложените в тази и други насоки мотиви Всички ответници самостоятелно са депозирали отговори, с които оспорват касационната жалба, сочените основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в отхвърлителната за исковете част и претендират разноски за настоящата инстанция вкл. юрисконсултско възнаграждение Касаторът Народно събрание на Република България, чрез гл. юрисконсулт М. Г. обжалва решението на въззивната инстанция в частта, с която е потвърдено осъждането на законодателния орган да заплати обезщетение на ищцата ,като незаконосъобразно и необосновано .Директива 94/19ЕО счита за правилно транспонирана, освен това не е извън компетентността на ответника БНБ да приложи общностното право пряко ,така че законодателната дейност на Народното събрание не е причина за установената от съда вреда, поне не достатъчно пряко ,за да е основна причина. В изложение се формулира въпрос: имала ли е БНБ компетентността / задължението да издаде нарочен акт за неналичността на депозитите в съответствие с чл.1,§3, б.i от Директива 94/19ЕО и без уредено в националното законодателство правомощие за това, предвид директния ефект на чл.1,§3, б.i от Директива 94/19ЕО и формирания извод в решения по дела С-517/16 и С-501/ на СЕС 18 ,предвид правомощията на БНБ да осъществява надзор върху националната система за гарантиране на депозитите и надзор върху банките. Претендира разноски за юрисконсулт. Отговор, с който се опонира на оплакванията и съображенията за допускане до касационно обжалване по жалбата на Народно събрание на Република България е депозирал единствено втория ответник БНБ, чрез юрисконсулти Н.Д. и И. С.. Въззивният съд е възприел за установена фактическата обстановка по предпоставките за отговорност на държавата в лицето на законодателния орган, след като по делото е изяснено и известно ,че с решение № 73 от 20.06.2014 г. управителният съвет на БНБ поставил „Корпоративна търговска банка“ АД /КТБ/ под особен надзор за три месеца, назначил квестори, постановил спиране на изпълнението на всички задължения и ограничил дейността на банката, забранил извършването на дейности съгласно издадения банков лиценз и отстранил от длъжност членовете на управителния и надзорния съвети.Срокът на специалния надзор на „КТБ“ АД е бил удължен до 20.11.2014 г. с решение от 16.09.2014г С решение № 138 от 06.11.2014 г. БНБ е отнела банковата лицензия на КТБ и е прието да бъде подадено искане за откриване на производство по несъстоятелност.С решение № 61 от 18.11.2014 г. на УС на Фонда за гарантиране влоговете в банките е прието начало на изплащане на гарантираните депозити от 196 000 лева от 04.12.2014 г., като сумата от 196 000 лева била изплатена на ищцата на 04.12.2014 г.С решение № 664 от 22.04.2015 г. по т.д.н. № 7549/2014 г. на СГС е обявена неплатежоспособността на банката,определена е началната ѝ дата 06.11.2014 г., открито е производство по несъстоятелност и тя е обявена в несъстоятелност.Решението е частично отменено с решение № 1443 от 03.07.2015 г. по т.д.н. № 2216/2015 г. на САС в частта му относно началната дата на неплатежоспособност, като въззивният съд е приел начална дата на неплатежоспособност 20.06.2014г.Между ищцата и „Корпоративна търговска банка“ АД през 2013 г. бил сключен договор за банков влог, с който банката е открила на ищцата безсрочна депозитна банкова сметка, по която наличните парични средства към 16.06.2014 г. са били 532 008,10 лева.От показанията на доведен свидетел е прието за изяснено ,че невъзможността да се разпорежда с вложените в КТБ средства, предизвикала у ищцата чувство на нервно напрежение,отчаяние и емоционален срив. Влошили се отношенията в семейството ѝ, получила упреци от баща си за загубата на вложените в банката парични средства,които били от продажба на жилище. Състоянието ѝ наложило приемането на успокоителни лекарства. Извод за основателност на иска по чл.2в ЗОДОВ в частта за имуществените вреди до установения от първоинстационния съд размер въззивният съд обосновал с противоречието на чл. 23 ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките /отм.,в сила за периода между поставянето на КТБ под особен надзор/, до вземане на решение за изплащане на гарантираните депозити, с чл. 10 т. 1 във връзка с чл. 1 § 3 буква „i“ от Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити. Според чл. 1 § 3 точка „i“, неналичен депозит е депозит, който е бил дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция съгласно правните и договорни условия,приложими към него,когато съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини,които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи.Според второто изречение (редакция след изменение с Директива 2009/14/ЕС ),съответните компетентни органи установяват това толкова скоро, колкото е възможно, и във всеки случай не по-късно от пет работни дни след като установят за първи път, че кредитната институция не е изплатила депозити, които са дължими.Според § 10 т. 1 от Директивата (редакция след изменението с Директива 2009/14/ЕС), схемите за гарантиране на депозитите трябва да са в състояние да изплатят надлежно проверените искания на вложителите във връзка с неналични депозити в рамките на 20 работни дни от датата, на която компетентните власти (БНБ за Р. България) са установили неспособността на банковата институция да изплати депозита по причини, свързани с финансовото ѝ състояние.Директивата не поставя като изискване за изплащане на гарантираните депозити отнемането на лицензията на търговската банка.Държавата в лицето на законодателния орган – ответника Народно събрание,не е предприела действия по правилното транспониране на нормите на Директива 94/19/ЕО във вътрешното си законодателство, за което е започнала срещу Република България наказателна процедура № 2014/2240. Нарушението е достатъчно съществено, тъй като разпоредбите на чл. 1 § 3 и чл. 10 § 1 за сроковете, установяване неналичността на депозитите и за възможност да се изплатят гарантираните депозити имат императивен характер и не допускат отклонения в националната нормативна уредба. Това ангажира отговорността на ответника Народно събрание да обезщети причинената вреда, изразяваща се в размера на законната лихва върху гарантирания депозит от 196 000 лева. В случая, съгласно Директива № 94/19/ЕС, при правилно транспониране във вътрешното право чрез законодателен акт въззивният съд приема ,че депозитът на ищцата би бил неналичен по смисъла на чл. 1 § 3 точка “ï” от Директивата на датата 20.06.2014 г.(петък), когато е установено, че „Корпоративна търговска банка” е изчерпала ликвидността си и не е в състояние да извършва разплащания.След узнаването на това обстоятелство, съответният вътрешен законодателен акт е следвало да предвиди правомощие на компетентния орган (БНБ в случая) с нарочен акт да установи състоянието на неналичност в срок от пет работни дни от узнаване за състоянието на неплатежоспособност. Срокът за постановяване на такъв нарочен акт би изтекъл на 27.06.2014 г. (петък). В рамките на 20 работни дни от датата на издаване на акт на компетентния орган за установяване на неналичност на депозитите, съответният законодателен акт е следвало да предвиди възможност схемите за гарантиране на депозитите да изплатят надлежно проверените искания на вложителите във връзка с неналични депозити, съгласно чл. 10 т. 1 от Директивата в приложимата към случая редакция).Считано от 30.06.2014 г.(понеделник) срокът и би изтекъл на 25.07.2014 г. (петък). Което според въззивния съд сочи 27.07.2014 г. – работният ден, следващ датата, на която е следвало да се изплатят гарантираните депозити, като начало на период на законната лихва върху размера на гарантирания депозит, дължима като обезщетение за непозволено увреждане, причинено от законодателния орган.Лихвеният период е до 03.12.2014г. –датата, предхождаща датата, на която ищцата е получила гарантираната част от депозита. Съобразно заключение на счетоводната експертиза че размерът на законната лихва за периода от 25.07.2014 г. до 04.12.2014 г е 7 044.40 лева, за която сума исковата претенция е приета за основателна Отговорността е на ответника Народно събрание на Република България поради съображението,че според тълкуването на член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 от СЕС в решение по дело С-571/16, неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като решението на БНБ, с което КТБ е поставена под специален надзор, нито да се презумира, същевременно обаче ответникът БНБ не може по свой почин да издаде такъв акт, ако неговото издаване не е изрично регламентирано в закона. Посочената Директива се отнася до правата на вложителите,които следва да бъдат гарантирани чрез правилното транспониране на директивата по законодателен път, но тя не създава механизми, които да предвидят възможност на органи на публичната власт без законодателна компетентност да я приложат пряко. За процесния период от 20 юни 2014 г. до 4 декември 2014 г. въззивният съд е приел, че е извън компетентността на ответника БНБ да приложи пряко разпоредите на Директивата и да издаде акт за прогласяване на вземанията на вложителите в КТБ за неналични,защото не е било предвидено в законодателен акт на вътрешното право и след като Централната банка не е имала такива правомощия, не е имала съответната компетентност да приложи пряко Директива № 94/19/ЕС и няма основание за пораждане на отговорност за вреди. По отношение на евентуалния ответник ФГВБ е прието ,че Фонда е частноправен субект и като такъв, по отношение на него е неприложим принципът на пряката приложимост на Директивата при претенции на физическо лице,освен това без изричен акт на компетентния национален орган за установяване неналичност на влоговете в КТБ, не се е породило задължение, нито право на Фонда да извърши плащане в сроковете по чл. 10 т. 1 от Директивата. Поради това не е възникнала отговорност на Фонда при изплащането на ищцата на гарантираната част от депозита 4 месеца и 7 дни след изтичане на срока по Директива № 94/19/ЕС. Искът за неимуществените вреди, отхвърлен по отношение на всички конституирани ответници, е намерен за неоснователен поради това ,че притесненията на ищцата са били породени от самия факт на поставяне на КТБ под специален надзор и загубата на голяма част от паричните средства, вложени от нея в тази банка, извън гарантирания размер на влоговете. Както е посочено в показанията на доведената свидетелка, ищцата много разчитала на „тези пари“, т.е свидетелката имала предвид вложените от ищцата парични средства в банката, а не гарантирания размер на влога ѝ, който е очаквала да получи от Фонда.Поради това е изтъкнато,че не се установяват причинени неимуществени вреди,които да са в пряка причинно следствена връзка със забавянето на изплащането на гарантираната част от влога с 4 месеца и 7 дни. По изтъкваните от касаторите основания за допуска на въззивното решение до касационно обжалване, Върховен касационен съд,Трето г.о намира следното: