Определение № 1273 от 08.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2690/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, чрез процесуален представител адв. Д. Д., срещу решение № 162 от 07.07.2022г. по в.гр.д. № 147/2022г. на Шуменски окръжен съд, II състав, с което, след частична отмяна на решение № 260007 от 21.02.2022г. по гр.д. № 187/2021г. на Районен съд – Нови пазар, е отхвърлен предявеният от ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД против Ж. П. С. иск по чл.500, ал.1, т.1 КЗ вр. чл.60, ал.1 ЗН за заплащане на сумата от 5000 лева, представляваща разликата над 2500 лева до пълния предявен размер от 7500 лева – част от платено застрахователно обезщетение в размер на 25 000 лева, съгласно договор за спогодба от 08.05.2019г., изплатено на 16.05.2019г. на Д. В. Г. за неимуществените вреди, които е претърпял вследствие ПТП от 14.10.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.01.2021г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Поддържа, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен задължителните указания на ППВС № 4 от 23.12.1968г., както и не е извършил преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Твърди, че съдът не е отчел по какъв начин се е отразил на пострадалия начинът на настъпване на ПТП, респ. начинът, по който е настъпило увреждането, както и не е съобразил получените травматични увреждания, техния интензитет и продължителност. Изразява несъгласие с извода на съда, че обезщетението за неимуществени вреди се дължи само за вредите до датата на сключване на договора за спогодба. Навежда довод, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволеното увреждане. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Как следва да се приложи посоченият в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди в хипотезата на регресен иск по чл.500 КЗ и критериите, с които съдът трябва да се съобрази? Твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 136 от 01.03.2012г. по гр.д. № 414/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 93 от 23.06.2010г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 23.04.2014г. по гр.д. № 5805/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 60190 от 12.10.2021г. по гр.д. № 547/2021г. на ВКС, ГК, III г.о.

2. В случай на извънсъдебна спогодба между застрахователя и увреденото лице в хипотезата на регресен иск по чл.500 КЗ следва ли съдът да ограничи размера на търпените неимуществени вреди до датата на извънсъдебната спогодба или следва да вземе предвид всички вреди, които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволеното увреждане, без да се съобразява с тази дата? Поддържа, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 95 от 23.04.2014г. по гр.д. № 5805/2013г. на ВКС, ГК, III г.о.

Ответникът по касация Ж. П. С., представлявана от адв. Г. Г., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице противоречие на обжалваното решение с цитираните от касатора решения на ВКС и ППВС № 4 от 23.12.1968г. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно, че на 14.10.2017г. при управление на застрахования при ответника лек автомобил „Мазда“ с рег. № Н 8363 Л. И. С. е предизвикал виновно ПТП, вследствие на което е настъпилата смъртта му, а на возещия се в автомобила пътник Д. В. Г. са причинени телесни увреждания; пострадалият е предявил срещу застрахователя претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като на 08.05.2019г. е сключена извънсъдебна спогодба, по силата на която ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ е заплатило на Д. В. Г. сумата от 25 000 лева, както и че наследници по закон на делинквента са неговите съпруга Ж. П. С. и син П. Л. С..

По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил вида и характера на причинените телесни увреждания - охлузни рани по главата, фрактура на външния /лъчевия/ епикондил на лявата мишнична кост и разкъсно контузна рана на лявата предлакътна ямка. Съобразил е още наличието на трайно затруднение в движението на левия горен крайник за срок по – голям от един месец, обусловено от фрактурата на лява мишнична кост, както и наличието на временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради останалите травматични увреждания. Отчел е, че изискуемият възстановителен период по отношение на фрактурата е бил максимум 3 месеца, а по отношение на другите увреждания – от 2 до 3 седмици, както и че пострадалият не е претърпял хирургични интервенции. Като е обсъдил свидетелските показания на пострадалия, въззивният съд е съобразил и изживените от него болки, страдания и дискомфорт вследствие на тях. Акцентирал е, че причинените травми, болките, страданията и продължителността на оздравителния процес не се отличават с обем и интензитет над обичайния в подобни случаи, както и не са съпроводени с усложнения. С оглед на тези съображения и при отчитане на икономическите условия в страната към датата на ПТП, въззивният съд е приел, че дължимото на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, търпени до датата на сключване на договора за спогодба между него и застрахователя, възлиза на 15 000 лева.

Решаващият съдебен състав е намерил, че ответницата е задължена на основание чл.60, ал.1 ЗН до размера на Ѕ ид.ч от сумата 15 000 лева или за сумата от 7500 лева. Намерил е още, че част от тази сума – в размер на 5000 лева, е присъдена на застрахователя с влязло в сила решение по гр.д. № 19/2020г. на Районен съд – Нови пазар. С оглед на това въззивният съд е заключил, че предявеният частичен иск е основателен само за сумата от 2500 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият материалноправен въпрос се отнася до прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното ППВС № 4 от 23.12.1968г. и формираната по прилагането на чл.52 ЗЗД постоянна практика, в това число посочените от касатора решения. Съгласно тази практика понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а е свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне на размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл.52 ЗЗД за определяне на размера на обезщетението за причинените на пострадалия неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е характера на уврежданията, начина на настъпване на процесното ПТП, причинените на пострадалия болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, продължителността на възстановителния процес, обстоятелството, че пострадалият не е претърпял хирургични интервенции и не са налице усложнения. Всички релевантни факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие със задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос не се явява обуславящ решаващият извод на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи размера на обезщетението, въззивният съд е съобразил, че изискуемият възстановителен период по отношение на фрактурата е бил максимум 3 месеца, а по отношение на другите увреждания – от 2 до 3 седмици, че пострадалият не е претърпял хирургични интервенции, че причинените травми, болките, страданията и продължителността на оздравителния процес не се отличават с обем и интензитет над обичайния в подобни случаи, както и не са съпроводени с усложнения. Следователно въззивият съд не е излагал съображения, че на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, търпени до сключване на споразумението със застрахователя, а от мотивите му е видно, че е взел предвид липсата на доказателства такива да са търпени след този момент. Поради това поставеният въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторане се дължат разноски. На ответника следва да се направените за настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение