Определение № 2279 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4664/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. П. срещу въззивното решение на Градски съд София/ГС/ по гр.д. №4576/20 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение, по спора с пр. осн. чл.127, ал.2 СК между касаторката и В. Т. като родители на малолетното дете М. Т./ род. през 2016 г./, е определен подробно описания в решението разширен режим на лични отношения на детето с бащата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът намира, че правният въпрос: По – разширеният режим на лични отношения ще даде възможност и на бащата да участва по пълноценно във възпитанието и отглеждането на детето, за което той има родителски капацитет, материални и финансови условия и демонстрира последователно желание за това и може ли това да бъде начин за решаване на въпроса за определяне на режим на контакти, който с оглед на продължителността си, фактически да предоставя почти равни по обем родителски права на бащата поради обстоятелството, че в режима си на лични отношения бащата ще възпитава и отглежда детето по свой своебразен начин и според своите принципи? – е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №1/74 г., т.ІV и V и р. по гр.д. №1489/08 г. на ВКС, първо г.о. Според касатора правният въпрос: Следва ли съдът да събере достатъчно доказателства относно това дали са налице достатъчно основателни данни за изменение на обстоятелствата, които да налагат разширяване на режима на лични отношения, респ. налице ли е прекомерно разширяване на режима на лични отношения, в интерес на детето ли е, води ли до объркване и липса на уседналост и стабилност в живота на детето? – е решен от въззивния съд в противоречие с опр. по гр.д. №2127/23 г. на ВКС, трето г.о. В противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС – р. по гр.д. №1325/10 г. на трето г.о., според касатора е решен и правният въпрос: Задължителна ли е съвкупната и комплексна преценка на всички относими обстоятелства, имащи значение за определяне на режим на лични отношения, липсата на такава преценка представлява ли грубо процесуално нарушение? Съгласно изложената и приложена към изложението практика, според касатора въззивното решение се явява очевидно неправилно. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, след подробно обсъждане на доказателствената съвкупност от социални доклади и заключения на СПЕ, че режимът на лични отношения на детето с бащата следва да бъде разширен и диференциран. От заключенията на двете СПЕ се установява, че детето се чувства спокойно при контактите с бащата, няма вредности и проблеми при осъществяването им. Между двамата е налице силна емоционална привързаност и доверителна връзка. Въззивният съд е намерил за неоснователни опасенията на майката, че по –продължителният контакт с бащата ще наруши изградените навици и ще възпрепятства правилното възпитание на детето. Според съда по - разширеният режим ще даде възможност и на бащата да участва пълноценно в отглеждането и възпитанието на детето, за което той има необходимия родителски капацитет, материални и финансови възможности и демонстрира последователно желание за това. Детето е на възраст, в която се нуждае от грижите и вниманието и на двамата родители, в негов интерес е да има по –пълноценен контакт с неотглеждащия го непосредствено родител – бащата. То има готовност и желание продължителността на престоя му при бащата да нарасне от 5 на 10 дни месечно. Разширеният контакт с този родител ще способства за преодоляване на уязвимостта на детето от ниската му степен на стресоустойчивост / съгл. заключението на в.л. Атанасова/. Решаващите изводи на въззивния съд за определяне на разширения режим на лични контакти не противоречат на цитираната към първия въпрос практика на ВКС – определеният разширен режим е убедително обоснован и достатъчно конкретизиран, чрез него се създава нормална обстановка за поддържане на отношения на детето и с двамата родители, което при добрите им родителски качества и доказана грижа за детето е в негов интерес /ППВС№1/74, т.ІV/. В случая се определят първоначални мерки за упражняване на родителските права, затова не следва да се обсъждат указанията в ППВС №1/74 г., т.V, относими към изменение на постановени по – рано мерки и определяне на нови. Р. по гр.д. №1489/08 г. на първо г.о. също е постановено за такава хипотеза, като изложеното там за установената сигурна привързаност и силна емоционална връзка с бащата, липсата на тревожност и страхове при контактите на детето с него, липсата на такива прояви на бащата, които да доведат до изграждане на неправилен модел на подражание у детето, и възрастта му – 6-7 годишно, са обосновали разширяване на режима на лични контакти с бащата с преспиване на детето при него. При сходни данни това е постановил съдът и по настоящото дело, определяйки според интереса на детето и особеностите на случая конкретния брой преспивания на детето при бащата, при първоначалното определяне на мерките за упражняване на родителските права. Цитираното към втория въпрос опр. на ВКС по чл.288 ГПК не е практика на ВКС – ТР №1/19.02.10 г. и ТР №2/23.09.11 г. ОСГТК, и не обосновава допълнителната предпоставка на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК във връзка с въпроса. Не се установява противоречие с цитираната практика на ВКС и по третия поставен правен въпрос: В цитираното р. по гр.д. №1325/10 г. на трето г.о.е посочено, че според указанията, дадени с ППВС №1/74 г., законът изисква мерките да бъдат определени съобразно обстоятелствата на конкретния случай; „от значение са не отделни обстоятелства,а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай”. Съдът е длъжен да извърши преценката си за това на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права единствено на базата на задълбочена съпоставка на всички съотносими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето/не само като заявление,но и като реално предприети действия за това/, изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителя разполага с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, съобразявай социалната среда,в която предстои да живее детето след развода /включително бит,нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица/, жилищно-битовите му условия на живот, финансовите възможности, начина на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. Въззивният съд в случая е постановил решението си, след с задълбочена преценка на установените по делото обстоятелства – детето е в еднаква степен силно привързано и се чувства еднакво близко и сигурно и с двамата родители, не се наблюдава конфликт на лоялност между тях, те притежават необходимия родителски капацитет да се грижат за дъщеря си самостоятелно и без чужда помощ. Не се наблюдава родителско отчуждение при детето, в негов интерес е да контактува пълноценно и с двамата родители. Въз основа на тези данни са формирани и решаващите изводи на ГС за определяне на по-разширен режим на лични отношения на детето с неупражняващия родителските права родител – бащата. Констатираното съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставените въпроси изключва очевидната му неправилност, така както е обоснована в изложението. На очевидна неправилност на решението не сочат и доводите в касационната жалба. Според практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №1468/20 г. на ВКС, второ г.о. „като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. В случая термина няма субективни измерения – за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порока на съдебния акт е явен за всички. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“. В случая такъв тежък, външно установим порок на въззивното решение не се установява. Сочените основания за допускане на обжалването не са налице и ВКС на РБ, трето г.о.