Определение № 1215 от 28.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 525/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Й. М. от [населено място] срещу решение № 172 от 29.10.2025 г. по в. гр. д. № 270/2025 г. на Бургаски апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 92 от 15.04.2025 г., изменено с определение № 399 от 20.06.2025 г., двете постановени по гр. д. № 459/2024 г. на Сливенски окръжен съд, с което изцяло е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на 80 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на нейната сестра С. Й. Б., настъпила при ПТП на 01.08.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 01.08.2021г. до окончателното плащане. Касаторката счита въззивното решение за неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че не е активно материалноправно легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята сестра. Твърди, че от събраните по делото доказателства – свидетелски показания и заключение на съдебно-психологична експертиза – се установява наличието на изключително силна емоционална връзка между нея и сестра й и преживяно особено голямо страдание от смъртта на последната, поради което предявеният иск е основателен. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Кои са критериите, по които следва да се извърши преценката от съда дали са налице характеристиките на елемента „изключителна привързаност“ в отношенията приживе между две единствени сестри и условията, при които тази преценка следва да се извърши, т. е. общо или за всеки конкретен случай поотделно и дължи ли съдът подробни мотиви за това; 2. Влизат ли в обхвата на понятието „изключителност“ вреди с постоянен/траен характер, рецидивиращи във времето, предизвикали тежко личностно преживяване и дали необратимо отражение от психологично естество, породени от смърт на единствена сестра, и сочи ли/обосновава ли това наличието на изключителна привързаност.“ По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/64 г., ППВС № 4/68 г. и Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, както и в противоречие с казуалната практика на ВКС: решение № 15 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на II т. о., решение № 158 от 22.03.2016 г. по т. д. № 1919/2014 на I т. о., решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015г. II т. о., решение № 124 от 28.2019 г. по т. д. № 1427/17г. на II т. о., определение № 52 от 07.02.22 г. по т. д. № 807/21 I т. о. и решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на II г. о. Заявено е и бланкетно твърдение, че решението на ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че въззивното решение е очевидно неправилно – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация – „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 05.03.2026 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищцата Т. Й. М. не е активно легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята сестра С. Й. Б.. На база събраните по делото свидетелски показания на дъщерите на починалата, решаващият състав е приел за установено, че: двете сестри са били много близки; С., която е била по-голямата от двете, се е грижила за ищцата – помагала й е в училище, като тийнейджърка; след като С. сключила брак и заживяла в друг град, двете сестри се чували всеки ден, някой път даже по няколко пъти; заедно със семействата си се събирали по празниците; подкрепяли се и се уважавали взаимно; никога не са се карали и не са имали пререкания през годините. От друга страна, съдът е взел предвид, че всяка от сестрите е създала свое семейство – имала е съпруг и деца, като след омъжването си в млада възраст (на 22-24 години) починалата С. Б. се е отделила от родителите си, с които е живяла до този момент, и се е установила в [населено място]. Обсъдил е и заключението на изслушаната по делото съдебно-психологична експертиза, според което: след смъртта на сестра й у ищцата е бил налице силен, но непродължителен дистрес; липсва „патологичен траур“ – преживените от нея скръб и тъга са нормален отговор на загубата на близък човек, без да е налице значително увреждане на психичното здраве, напротив - настъпил е оздравителен процес по отношение на емоционално-психичното състояние и са останали незначителни количествени остатъчни симптоми като проблеми със съня и завишена тревожност. При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че между ищцата и нейната сестра са съществували традиционните и общоприети за българския бит добри взаимоотношения, основани на обич и взаимна грижа, както и че ищцата е скърбяла за загубата на сестра си, но не е установено причинените й морални болки и страдания да надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторката въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, първият от формулираните в изложението въпроси е поставен принципно, теоретично, без да е отнесен към мотивите на обжалвания акт. Въпросът за критериите, въз основа на които може да се счете, че между претендиращия обезщетение и починалото лице съществува „изключителна привързаност“, не би могъл да има еднозначен отговор. Както е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС: Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото; Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания; Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По отношение на втория въпрос отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същият е основан на преценката на самата страна, че претърпените от нея вреди са с „постоянен/траен характер, рецидивиращи във времето, предизвикали тежко личностно преживяване и дали необратимо отражение от психологично естество“, която преценка обаче е напълно различна от тази на въззивния съд. Поради това, че по отношение на поставените въпроси не е осъществено задължителното изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело (по смисъла на разясненията в цитирания тълкувателен акт), не подлежат на обсъждане допълнителните предпоставки на поддържаните за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (второто от които заявено бланкетно, без да е аргументирано наличието му). Въззивното решение не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторката не е аргументирала посоченото основание, а единствено е заявила бланкетно оплакване за очевидна неправилност на обжалваното решение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 102.26 евро (равностойност на 200 лв.), определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК