Определение № 3285 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 533/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез К.Г. – прокурор при Апелативна прокуратура, [населено място] против решение № 1221/28.11.2024 г. по в.гр.д. № 1237/2024 г. на Апелативен съд София в частта, с която като е потвърдено решение № 18 от 26.01.2024 г. по гр.д. № 562/2023 г. на Окръжен съд София, касаторът е осъден да заплати на Т. М. П., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 129, ал.2, вр. ал.1 НК, което е приключило с оправдателна присъда по внохд № 584/2019 г. на Окръжен съд София, потвърдена с решение № 12 от 6.07.2021 г. по н.д. № 664/2020 г. на ВКС, ведно със законната лихва, считано от 6.07.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с неизвършване на преценка на всички обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и връзката им с повдигнатото обвинение, което е довело до неправилно определяне на обема и интензивността на търпените вреди, респ. и на техния паричен еквивалент и с необосновано присъждане на обезщетение за вреди, за които липсват доказателства да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повдигат въпросите за задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на конкретните факти и обстоятелства, които са от значение за дължимия размер на обезщетението и за приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ, като се поддържа се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, ППВС № 4/23.12.1968 г., т.19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Насрещната страна - Т. М. П., чрез адв. А., е депозирала отговор на касационната жалба, в който е изложено становище, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че наведените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, са неоснователни. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът на ищеца по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на неимуществени вреди от незаконното обвинение, е уважен за сумата от 15 000 лв., въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция и те следните: наказателното преследване срещу ищеца е за престъпление по чл. 129, ал.2, вр. ал.1 НК, което представлява тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК; досъдебното производство е образувано през 2013 г. по пр.преписка № 890 от 2013 г. на РП И.; с обвинителен акт от 30.01.2015 г. на ищеца е повдигнато обвинение за нанесена средна телесна повреда, като делото е внесено в съда и е образувано нохд № 66 от 2015 г.; при първото разглеждане на делото съдът е оправдал ищеца, но след протест от прокурора, Окръжен съд София е отменил решението и е върнал делото за ново разглеждане; при повторното разглеждане на делото Районен съд Ихтиман е постановил осъдителна присъда, която е отменена от въззивната инстанция; оправдателната присъда на въззивния съд от 20.06.2020 г. по внохд № 584/2019 г. е оставена в сила с решение от 6.07.2021 г. по нак.дело № 664/2020 г. по описа на ВКС. Въззивният съд е посочил, че спорът между страните се свежда до въпроса налице са предпоставките за ангажиране отговорността на прокуратурата и какъв е справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. При съобразяване на събраните по делото писмени гласни доказателствени средства, съдът е приел, че в случая е налице фактическият състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, поради което безвиновната отговорност на държавата, чрез процесуалния й субституент – Прокуратура на РБ, следва да бъде ангажирана. С оглед на установените по делото факти и обстоятелства относно тежестта на повдигнатото обвинение, взетата мярка за процесуална принуда - подписка, продължителността на наказателното производство – 8 години, за която съдът е приел, че е извън разумния срок, длъжността, заемана от ищеца – пожарникар, ръководител на екип, малкото населено място, в което е живеел и в което почти всички жители се познават, въззивният съд е приел, че наказателното преследване безспорно се е отразило на негативно на живота на ищеца, на неговите контакти и самочувствие – станал по–затворен, ограничил е контактите си и спортната си дейност, изпитвал притеснения как делото ще се отрази на работата му и на семейството му. Във връзка с приетите по делото медицинска документация и съдебно-медицинска експертиза, удостоверяващи, че през периода на наказателно преследване на ищеца е открито заболяване на черния дроб, свързано с метаболитни нарушения и високо кръвно, съдът е приел, че липсват категорични доказателства това заболяване да е в пряка причинна връзка с повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство, но последното безспорно се е отразило негативно на физическото му здраве, доколкото симптомите са се появили именно през този период и са се обостряли около провежданите съдебни заседания по наказателното дело. Последните в рамките на производството са били повече от 20 и ищецът е участвал в тях, което предполага изживени стрес и напрежение, особено за хода, които не са подготвени за съдебния процес и се явяват в качеството си на обвиняеми. При преценка на така установените релевантни за спора обстоятелства, както и при съобразяване на социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на влизане на оправдателната присъда, съдът е приел, че обезщетение в размер на 15 000 лв. е справедливо и достатъчно да репарира претърпените от ищеца обичайни вреди. Въззивният съд е приел, че за разликата до пълния претендиран размер от 50 000 лв., искът е неосновател, като е отчел обстоятелствата, че ищецът не е бил задържан, продължил е да изпълнява заеманата от него длъжност, останал е със семейството си и е продължил да полага грижи за близките си. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Макар и повдигнатите въпроси да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Ето защо, противно на доводите на касатора, въззивният съд не е допуснал и нарушение на задължителната постановка на т.19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и на тези, дадени в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като именно въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви кои вреди са установени и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения на ВКС индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии /напр. и в трите разгледани случаи наказателните производства са приключили в рамките на разумния срок/, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, на насрещната страна следва да присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 500 лв., видно от представения договор за правна помощ от 5.02.2025 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,