Определение № 3617 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4791/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. З., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 930 от 15.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 72/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, VIII състав, с което е потвърдено решение № 4368 от 07.11.2024 г., постановено по гр. д. № 18024/2023 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че ответникът М. А. З. дължи на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД на ищеца С. К. Г. следните суми, за които е издадена Заповед № 7148 от 19.10.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 15234/2023 г. по описа на Районен съд - Пловдив: сумата от 9300 лв. - главница по договор за паричен заем от 07.06.2018 г., сумата от 8900 лв. - главница по договор за паричен заем от 09.07.2018 г., и сумата от 9000 лв. - главница по договор за паричен заем от 06.08.2018 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се поддържа оплакване, че въззивното решение е нищожно, недопустимо, неправилно и необосновано. Релевира се довод, че въззивният съд неправилно е тълкувал текста на чл. 2 от договорите. Оспорва се извода на съда, че заемната сума е била действително предадена в брой.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните два въпроса:

1. „Може ли да служи като разписка за предаване на определена сума договор, от съдържанието на който е видно, че при подписването му не е ясно как ще бъде предадена сумата – в брой или по банков път?“;

2. „Ако в един договор не е посочена банкова сметка, по която да бъде извършено плащане, означава ли това, че плащането е извършено в брой, ако в договора е посочено, че плащането на сумата се извършва при подписването му?“.

Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото по тях липсвала съдебна практика на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба С. К. Г., в който се поддържа, че не са налице основания за допускането на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество се твърди, че подадената жалба е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че са предявени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, като от приложеното ч. гр. д. № 15234/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив е установил, че за претендираните от ищеца вземания в размери на 9300 лв., 8900 лв. и 9000 лв. по три договора за заем с идентично съдържание, сключени съответно на 07.06.2018 г., 09.07.2018 г. и на 06.08.2018 г., е издадена заповед № 7148 от 19.10.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която в срок е подадено възражение по чл. 415 ГПК. Предвид спазването на срока за предявяване на процесните искове, съдът е приел, че те са допустими. Посочил е, че за основателността им ищецът следва да установи, че между страните е било постигнато съгласие за сключване на договори за заем, както и че уговорените суми – предмет на заемите – са били действително предадени на заемателя. Поради направено от ответника оспорване на подписа му върху договорите, по делото е била назначена графологична експертиза, съгласно която подписите са на М. А. З.. Съдът е определил, че спорният между страните въпрос касае обстоятелството за реалното предаване на сумите. Посочил е, че в исковата молба се твърди, че сумите са предоставени „в заем срещу разписка“. От идентичния текст на трите договора е установил, че в клаузата на чл. 2 страните са уговорили, че „предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя се извършва в брой или по сметка, посочена от заемателя, при подписване на настоящия договор, като договорът служи за разписка за предадената сума, в случай, че предаването е в брой“. Приел е, че според изричното посочване в същата клауза договорът служи за разписка за предадената сума. Съдът е направил извод, че с подписа си върху процесните договори ответникът е удостоверил и получаването на заемните суми, като доколкото ответникът не е ангажирал доказателства за изпълнението на задължението си за връщане на сумите исковете са доказани по основание и размер.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

При служебна проверка на въззивното решение настоящият състав намира, че същото не е вероятно нищожно или недопустимо, тъй като отговаря на основните процесуални изисквания за валидност, постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Решението е постановено в рамките на диспозитивното начало.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С формулираните от касатора въпроси на практика се цели поставяне на проблема за тълкуването на конкретни уговорки в процесните три договора. Във връзка с тълкуването на договорите е налице многобройна практика на ВКС, в това число задължителна. Съгласно същата при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; с оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалния смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните, как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание, каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. /реш. №.546/23.07.2010 по г.д. №.856/09, ІV ГО на ВКС/. Въззивната инстанция не се е отклонила от горецитираната практика при формиране на изводите си във връзка със спорната уговорка. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени или фактически изводи. Във фазата по селекция на касационните жалби по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК настоящата инстанция не би могла да обсъжда изцяло и докрай събраните по делото доказателства и да се произнася по съществото на спора. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281, т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество /с акта по същество-решението/-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК - а не в рамките на производството по чл. 288 ГПК.

По приложението на релевантната за казуса разпоредба на чл. 240, ал. 1 ЗЗД също е налице многобройна съдебна практика. (вж. решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на III г. о., решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г., решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 50080 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 2288/2022 г., ІІІ Г. О.). В нея е застъпено становището, че договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане. Съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер. При предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест да установи, че е дал заемните средства е на ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си - че не е автор на подписа върху документа, обективиращ процесния договор, че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр. факти, съобразно въведените възражения срещу иска. Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с практиката на ВКС. Въззивният съд е приел, че договорът материализира както желанието на страните да сключат договор за заем, така и предаването на уговорените суми -съгласно чл. 2 (1) от договора същият служи и за разписка за предаване на сумата, а разписката съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД се явява предвидено в закона доказателство за задължението на длъжника.

Касаторът поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението се съдържа единствено твърдение за липса на съдебна практика по поставените въпроси, без наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК да се обосновава от касатора.

С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника са дължими направените от него разноски в размер на 1748,11евро съобразно направеното в отговора искане и представените доказателства за реалното им заплащане.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение