Определение № 1317 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4146/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 873 от 06.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 552/2022 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 262919 от 07.12.2021 г., постановено по гр. д. № 4006/2020 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Е. П. Ч. – Г. /заместена в хода на процеса от своя наследник по закон Е. Ю. И., р. 20.10.2010 г./ иск с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на Д. Д. Г., починал на 16.07.2019 г., равняваща се на 1/3 ид. част от подробно описания в решението апартамент № *, находящ се в [населено място], ул. „Д-р А. Ж.” № 25, ет. 3, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с площ от 73,30 кв. м, чрез намаляване на дарението, обективирано в нот. акт № 159/2004 г., извършено в полза на ответницата. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство А. Д. Г. и първоначалната ответница Е. П. Ч. – Г. са наследници по закон /син и преживяла съпруга/ на Д. Д. Г., починал на 16.07.2019 г. С нот.акт № 168/1989 г. същият е признат за собственик на процесния апартамент, отстъпен му в обезщетение срещу отчужден за мероприятие по ЗТСУ /отм./ негов недвижим имот. С договор за дарение от 05.02.1993 г., обективиран в нот.акт № 197/1993 г., наследодателят е дарил на съпругата си 1/2 ид. част от имота, като на същата дата е съставено обратно писмо /contra letter/, в което двамата са декларирали, че тяхната действителна воля и постигнато съгласие е за прехвърляне на собствеността чрез договор за продажба, като продажната цена в размер на 1500 лв. е заплатена изцяло и в брой на продавача от купувача, а първият е декларирал, че цената е заплатена с изцяло лични средства на купувача. С договор за дарение от 31.05.2004 г. /нот.акт № 159/2004 г./ същият е дарил на съпругата си и останалата 1/2 ид. част от апартамента като на същата дата отново е съставено обратно писмо /contra letter/, в което двамата са декларирали, че тяхната действителна воля и постигнато съгласие е за прехвърляне на собствеността чрез договор за продажба, като продажната цена в размер на 12 000 лв. е заплатена изцяло и в брой на продавача от купувача, а първият е декларирал, че цената е заплатена с изцяло лични средства на купувача. С нот. акт № 65/21.09.2017 г. ответницата е дарила жилището на внучката си Е. Ю. И.. Според заключението на приетата по делото съдебно-почеркова експертиза подписите под № 1 в двете обратни писма са положени от Д. Д. Г.. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че сключеният с нот. акт № 159/2004 г. договор за дарение прикрива договор за покупко-продажба и е нищожен съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД като привиден, както и че в случая съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД следва да се приложат правилата за прикритото съглашение, т. е. за договора за покупко-продажба, доколкото сключилите го страни са постигнали съгласие по всички негови съществени елементи и е спазена формата за действителност по чл. 18 ЗЗД. Изложени са съображения, че когато обратното писмо доказва привидността на явната сделка (абсолютна симулация) или привидността на явната сделка и разкрива съдържанието на прикритата (относителна симулация), то е достатъчно за признаване на симулацията и други доказателства не са необходими на позоваващата се страна, нито са допустими за оспорващата. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй като негов предмет могат да бъдат само завещания или дарения, а възмездните сделки не попадат в приложното поле на разпоредбата на чл. 30, ал. 1 ЗН. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Нуждае ли се от доказване начинът и произходът на средствата при плащане на недвижим имот, описан в обратно писмо, използвано за доказване на симулация на сделка, с оглед действието на Семейния кодекс от 1985 г., когато и паричните влогове са семейна имуществена общност; 2. Ако носителят, притежател на обратно писмо, нужно за разкриването на симулативната сделка твърди, че паричните средства, с които е заплатил цената на имота са лични, то за нуждите на съдебното производство следва ли да доказва произходът им /от наследство, от дарение/; 3. Покупко-продажбата, извършена между съпрузи, с предмет недвижим имот, лична собственост на единия съпруг, превръща ли имотът в семейна имуществена общност; и 4. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени твърдения и възражения по делото. Бланкетно се релевират и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Ответницата по жалбата Е. Ю. И., действаща чрез нейната майка и законен представител К. М. И., е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите три свързани въпроса не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и същите нямат обуславящо изхода на спора значение по предявения иск с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН, поради което съгласно цитираното тълкувателно решение тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Четвъртият въпрос е поставен именно във връзка с направено от касатора оплакване, че в съдебния акт липсва произнасяне по направен от него при условията на евентуалност довод, че дори двата договора за дарение от 1993 г. и от 2004 г. да са симулативни и да прикриват покупко-продажби, по силата на чл. 19 СК от 1985 г./отм./ наследодателят на страните е останал собственик на 1/2 ид. част от имота и след тяхното сключване, респ. че в този случай запазената част на ищеца би била 1/6 ид.част от имота. В случая предявеният иск е за намаляване на обективирания в нот. акт № 159/2004 г. договор за дарение, за който е установено, че прикрива договор за покупко-продажба и съдът в съответствие с установената практика е приел, че същият като възмезден е извън приложното поле на този иск. С оглед на това, обстоятелството дали и след сключването на двата договора наследодателят е притежавал права върху имота е ирелевнтно за изхода на настоящия спор, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационното обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Ето защо касационното обжалване не следва да се допуска и по този въпрос. Обжалваното решение не страда и от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация Е. Ю. И. сумата 1000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,