Определение № 50886 от 01.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. И. Д., чрез адв. Б. З. против решение от 11.10.2021 г. по в. гр.д. № 4347/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № от 19.01.2020 г. по гр.д. № 69904/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която е уважен предявения от касатора срещу Директора на центъра за временно настаняване „Св.Димитър“-гр.София иск с правно основание чл.200 КТ за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука от 11.01.2018 г., ведно със законната от подаване на исковата молба – 31.10.2018 г. до окончателното изплащане и вместо него е постановено решение, с което искът е отхвърлен. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.200 КТ и по-конкретно в хипотезата, при която не е издадено разпореждане за трудова злополука по чл.55 КСО; допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – постановяване на решението преди срока, предоставен за писмени бележки по делото, недопускане на поискани с въззивната жалба доказателствени искания, необсъждане на събраните по делото доказателства, както и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, според която независимо от отсъствието на надлежно съставен акт за трудова злополука, установяването на елементите от фактическия състав, регламентиран с материалноправната норма на чл.55, ал.1 КСО е допустимо в производството по чл.200 КТ - решение № 666/02.02.2010 г. по гр.д. № 2960/2008 г. и решение № 29 от 23.02.2009 г. по гр.д. № 4279/2007 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, не са формулирани правни въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, а единствено са наведени твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Ответната страна по жалбата - Център за временно настаняване „Св.Димитър“-гр.София, чрез пълномощника си адв. К. е депозирала отговор, в който заявява становище, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл.200 КТ е уважен до размера от 6 000 лв., въззивният съд е намерил за неправилен изводът на първата инстанция, че липсата на проведена пред НОИ процедура за признаване на инцидента за трудова злополука, не изключва възможността за установяване на посочените обстоятелства с други доказателства в процеса. Въззивният съд изрично е посочил, че с цитираното от първата инстанция решение на ВКС по гр.д. №235/30.10.2014 г. по гр.д. № 2330/2014 г. на III г.о. е прието, че в съдебната практика няма спор, че надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя по чл.200 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл.57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване и отчитане на трудовите злополуки, като в чл.7, ал.2 от Наредбата е предвидено изключение от общото правило, като са посочени три случая, при които разследването на злополуката е задължително. Касае за три специални хипотези /причинено увреждане на повече от трима работници, злополуката е довела до инвалидност или смърт, или има основание, че ще доведе до инвалидност или смърт/, за които законодателят е предвидил по-голяма защита с оглед тежестта на причиненото увреждане. Затова, когато се установи, че при наличие на една от тези хипотези административният орган е прекратил образуваното пред него производство пo чл.60 КСО, без да изпълни императивно възложеното му в негова компетентност задължение да извърши разследване дали се касае за трудова злополука, на ищеца следва да се признае възможността за установяването й в рамките на съдебното производство. Съгласно нормата на чл.7, ал.2 от Наредбата, в тези случаи упражняването на правото не е предпоставено от подаването на декларация по чл.57 КСО. Съобразявайки даденото от ВКС разрешение, че установяването на факта за наличие на трудова злополука може да се извърши в рамките на производството по чл.200 КТ, само ако е налице една от трите хипотези и при липса на проведено задължително разследване по чл.7, ал.2 от Наредбата, когато по вина на компетентния орган не е осъществено административно производство по установяване на факта за наличие на трудова злополука и след преценка на събраните по делото доказателствени средства, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не е установена вина на компетентния орган за осъществяване на административно производство по установяване факта за наличие на трудова злополука, нито е налице една от трите посочени хипотези и по-конкретно злополуката да е довела до инвалидност, или има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност. Прието е, че инвалидността следва да е установена по надлежния ред и трябва да е в резултат на твърдяната трудова злополука, като установяването може да стане с протокол на медицинска комисия, с решение на ТЕЛК или НЕЛК, при които се определя процент на ТНР, свързан с твърдяната трудова злополука, но в конкретния случай такива доказателства не са ангажирани от ищеца. По делото са приети само три броя болнични листове, от които се установява, че ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност за периода от 11.01.2018 г. до 25.02.2018 г., като с всеки един от тях са му постави различни диагнози: контузия на коляното, причинено от общо заболяване; счупване на долна челюст, причинено от злополука /нетрудова/ и флегмон и абсцес в устна кухина, причинено от общо заболяване. С оглед липсата на доказателства, установяващи наличието на посочените по-горе предпоставки, които да обосновават установяване наличие на трудова злополука в рамките на производството по чл.200 КТ, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на претърпяна трудова злополука. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В настоящия случай в изложението не са формулирани конкретни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а се преповтарят наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК. Следва да се посочи, че съдебната практика, обективирана в цитираните в касационната жалба решения на ВКС, отдавна е преодоляна с постановените впоследствие решения № 339/10.10.2011 г. по гр.д. № 859/2010 г. на IV г.о., решение № 319 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г. на III г.о. и решение № 31/2.02.2011 г. по гр.д. №1894/2009 г. на IV г.о., решение № 109 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 622/2011 г. на IV г.о., решение № 374/23.07.2014 г. по гр.д. № 3766/2013 г. на IV г.о., решение № 759 от 13.06.2014 г. по гр.д. № 2330/2014 г. на III г.о. и решение № 205 от 8.10.2018 г. по гр.д. № 5039/2017 г. на IV г.о. на ВКС, в които се приема че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за упражняване на исковете по чл.200, ал. КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст, както и че установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран. Въззивното решение е съобразено именно с тази трайно установена съдебна практика на ВКС, според която не се допуска инцидентното установяване на характера на злополуката в исковото производство, образувано по претенция за обезщетяване на вредите от нея, като изключение от така установената практика се допуска само в хипотезите по чл.7, ал.2 от Наредбата за установяване, разследване и отчитане на трудовите злополуки. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1 356.00 лв. с вкл. ДДС съгласно представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 16.12.2021 г., фактура от същата дата и извлечение от банкова сметка от 17.12.2021 г. Към настоящото производство с определение от 03.05.2022 г. на настоящия състав на Четвърто ГО, е съединено и частно гр.дело № 1521/2022 г. по описа на ВКС за общо разглеждане. Последното е образувано по частна жалба на Център за временно настаняване „Св.Димитър“-гр.София против определение на Софийски градски съд от 01.02.2022 г. по в.гр.д. № 4347/2021 г., с което е изменено решението по същото дело в частта за разноските, като е отменено последното в частта, с която в полза на ответника за присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 1130 лв. и за втората инстанция в размер на 1130,00 лв. За да достигне до този извод, въззивният съд е констатирал, че по делото не са представени доказателства за заплащане на уговореното възнаграждение по банков път нито за първата, нито за втората инстанции и е съобразил разясненията по т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС. Срещу така постановеното по реда на чл.248 ГПК определение от ответника е подадена частна жалба, в която са изложени доводи за неправилност на последното – молбата за изменение на решението в частта за разноските е депозирана след изтичане на срока за обжалване на въззивното решение, както и че по делото както пред СРС, така и пред СГС, са представени доказателства за извършено плащане от ответника на уговореното адвокатско възнаграждение – извлечения от банкова сметка от 30.01.2019 г. и от м.02.2020 г. Частната жалба е депозирана в срока по чл.248, ал.1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество, жалба е частично основателна. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските е подаден след срока по чл.248, ал.1 ГПК. Въззивното решение е връчено лично на ищеца на 08.11.2021 г. /съобщението, връчено на адв. М. на 26.10.2021 г. е без правно значение, доколкото, считано от 05.10.2021 г. пълномощник и съдебен адресат на ищеца е адв. З./, а молбата е депозирана на 08.12.2021 г., т.е. в срока по чл.248, ал.1 ГПК. Неоснователно е и твърдението, че във въззивното производство от процесуалния представител на ответника е представен освен договор за правна защита и съдействие и извлечение от банковата му сметка за м.02.2021 г., установяващ плащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Основателни обаче са доводите за наличието на доказателства за заплащане на уговореното за първата инстанция адвокатско възнаграждение. Видно от приложените на л.48 и л.49 от делото извлечение от 30.01.2019 г. от банкова сметка на адв. Г. К., установяващо плащане по фактура от 28.01.2019 г. за юридическа услуга и от приложената фактура, се установява, че уговореното между страните адвокатско възнаграждение от 1 356 лв. с вкл. ДДС е реално заплатено по банков път. Гореизложеното налага отмяна на определението от 01.02.2022 г. по в.гр.д. № 4347/2021 г. в частта, с която е отменено въззивното решение относно присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 1130,00 лв. - редуциран от съда поради уважено възражение по чл.78, ал.5 ГПК и вместо него следва да се постанови друго, с което молбата в частта, с която се иска изменение на въззивното решение в частта за присъдените с решението на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция, следва да се остави без уважение. В останалата му част определението на въззивния съд по чл.248 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,