Определение № 181 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 647/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. Г. против решение № 266556 от 11.11.2021 г. по в.гр.д.№ 14585 от 2019 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, с което са потвърдени решение № 311351 от 11.01.2018 г. по гр.д.№ 40447 от 2015 г. на Софийския районен съд, I ГО, 38 състав и решение № 42166 от 17.02.2019 г. по гр.д.№ 40447 от 2015 г. на Софийския районен съд, I ГО, 38 състав по чл.250 ГПК, с които са уважени предявените от П. Д. Т., И. О. Б. и Д. О. Б. срещу В. С. Г. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците върху следните имоти:

1. поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], район Нови Искър, Столична община, одобрена със заповед № РД-18-4 от 11.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1274 кв.м., с административен адрес [населено място], район Нови Искър, Столична община, [улица], м.“В.“, означен с букви АБВГДА и оцветен с червено на комбинирана скица на вещото лице инж.И. Д., находяща се на лист 180 от гр.д.№ 40447 от 2015 г. на СРС и представляваща неразделна част от решението, както и

2. намиращата се в горепосочения поземлен имот жилищна сграда с идентификатор ......

В жалбата се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Представя се следната практика на ВКС, на която според касатора, решението противоречи: решение № 55 от 07.05.2019 г. по гр.д.№ 1523 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 12 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 558 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 731 от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 1240 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 193 от 22.07.2011 г. по гр.д.№ 1324 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 32 от 02.04.2019 г. по гр.д.№ 1816 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 109 от 29.03.1999 г. по гр.д.№ 1129 от 1999 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 590 от 27.03.1998 г. по гр.д.№ 2259 от 1996 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 2014 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д.№ 669 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 33 от 29.07.2013 г. по гр.д.№ 401 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.

Поставят се следните правни въпроси, за които се твърди, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

1. При положение, че формалната доказателствена сила на нотариален акт за дарение на недвижим имот не е оборена чрез доказване на неговата нищожност или неистинност чрез обратно доказване, този нотариален акт може ли да служи за начало на упражняване на добросъвестно владение върху имота, предмет на нотариалния акт ?

2. Задължен ли е въззивният съд да отмени първоинстанционното решение за прогласяване на нищожност на нотариален акт за дарение на недвижим имот, след като е установил, че нотариалният акт не е нищожен ?

3. Произнасянето на въззивния съд чрез въвеждане на нов петитум на исковата молба води ли до неправилност или до недопустимост на въззивното решение ?

4. Допустимо ли е предмет на установителен иск за собственост да бъде поземлен имот, индивидуализиран с идентификатор по кадастралната карта и кадастралните регистри, при положение че не е проведена задължителната административна процедура за включването/нанасянето на поземления имот в кадастралната карта и кадастралните регистри ?

5. Фактическа власт върху незаконен строеж може ли да послужи като придобивен способ за правото на собственост върху сграда ?

В писмен отговор от 14.02.2022 г. ответниците по касационната жалба П. Д. Т., И. О. Б. и Д. О. Б. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендират за направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежат на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявените установителни искове за собственост, въззивният съд е приел, че ищците П. Д. Т., И. О. Б. и Д. О. Б. са собственици на процесния поземлен имот на основание наследяване от С. Б. Т., починала на 26.12.1972 г. и договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ..... от 14.10.1970 г., сключен между бившата собственица на имота И. Ц. П. /собственик на имота на основание спогодителен протокол от 27.08.1965 г. по гр.д.№ 2876 от 1965 г. на С. народен съд/ и наследодателката на ицщите С. Т.. От своя страна, ответникът В. С. Г. не е собственик на мястото, тъй като е сключил договор за прехвърляне правото на собственост върху имота, обективиран в нотариален акт № ..... от 27.12.2005 г., с лица, които не са били собственици на този имот към момента на прехвърлянето /Л. П. Г., И. П. В. и В. М. Д.- наследник по закон на бившата собственица на имота И. П./. Съдът изрично е посочил, че дарението, обективирано в нотариален акт № 116 от 2005 г., няма вещно-прехвърлително действие и не може да направи ответника В. Г. собственик на имота, защото праводателите му не са били собственици. За разлика от първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че дарението от 2005 г. не е нищожно, но няма вещно-прехвърлително действие.

За неоснователно е прието направеното от ответника В. С. Г. възражение за придобиване на имота по кратката придобивна давност от 5 години, тъй като ответникът не бил доказал да е владял явно и необезпокоявано спорния имот в продължение на повече от 5 години след дарението от 27.12.2005 г. Напротив, съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства /на свидетелите Я. К., Н. А. и К. Б./ водела до извод, че спорният имот и построената в него сграда се ползват целогодишно от ищците, като една от тях- П. Т. стопанисвала процесния имот и обитавала намиращата се в него къща постоянно.

За неоснователен е приет и доводът на ответника за незаконосъобразно проведена административна процедура по нанасяне в кадастралния план на процесния поземлен имот и на изградената върху него сграда и за липса на влязла в сила заповед на Изпълнителния директор на АГКК за нанасяне на тези два поземлени имота в кадастралната карта. Според съда, от заключението на приетата по делото експертиза се установявало, че административната процедура по нанасянето на имота в кадастралната карта от 2012 г. е била спазена и че има издадена заповед на Изпълнителния директор на АГКК за нанасяне на имотите в кадастралната карта.

По отношение на постановеното допълнително решение, касаещо собствеността на изградената върху поземления имот сграда, въззивният съд е приел, че то също е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. За неоснователно е прието възражението на ответника за недопустимост на това решение. Според съда, още в исковата молба е заявена претенция за собственост както върху поземления имот, така и върху построената в него сграда.Тъй като по делото било безспорно доказано, че ищците са собственици на земята, то правилно първоинстанционния съд е приел, че те са собственици на основание чл.92 ЗС и на изградената в имота постройка.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд поради следното:

1. Не е налице соченото от жалбоподателя основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като във връзка с това основание не са формулирани и не са посочени конкретни правни въпроси. Независимо от горното, обжалваното въззивно решение не противоречи на посочената от жалбоподателя практика на ВКС:

1.1. В решение № 55 от 07.05.2019 г. по гр.д.№ 1523 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че въззивният съд е длъжен да допусне служебно експертиза за установяване на даден факт, ако въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, в резултат на които този факт е приет за недоказан. Не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на съответния факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Няма противоречие между приетото в това решение на ВКС и обжалваното решение, доколкото по конкретното дело за приетия от съда за недоказан факт /упражняването на фактическа власт върху спорния поземлен имот от страна на ответника в период повече от 5 години след 27.12.2005 г./ безспорно не е необходимо назначаването на съдебно-техническа експертиза- за доказването на този факт не са необходими специални знания, налагащи назначаването на експертиза. Не е било необходимо служебното назначаване на допълнителна експертиза и за установяване идентичността на процесния имот с имота по спогодителния протокол от 27.08.1965 г., предвид на това, че приетото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза на в.л.инж.И. Д. по този въпрос е достатъчно пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение за неговата правилност. Съмнения за неговата правилност очевидно не са съществували и за ответника, който не е оспорил заключението нито в заседанието, в което то е било прието, нито до приключване на делото пред първоинстанционния съд.

1.2. В решение № 12 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 558 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Няма противоречие между това решение на ВКС и приетото в обжалваното решение, в което въззивният съд е обсъдил всички доказателства и доводи на страните, които имат значение за решаването на делото, включително всички свидетелски показания.

1.3. В решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че при преценка на гласни доказателства, съдът е длъжен да посочи съображения защо не дава вяра на свидетелите, които приема за недостоверни, а когато свидетелите, посочени от едната страна, са в еднаква или нееднаква степен на родство с двете страни, съдът е длъжен да приложи чл.136 ГПК /отм./, като посочи съображения за обективност на тези свидетели от аспекта на двете страни. Няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното решение, в което съдът е преценил показанията на всички разпитани по делото свидетели /Я. К., Н. А. и К. Б./ и e приел за достоверни показанията и на тримата свидетели. Доколкото никой от свидетелите не е бил роднина на страните по делото и показанията на свидетелите не са били противоречиви, съдът не е бил длъжен да излага съображения защо кредитира показанията на една група свидетели за сметка на други.

1.4. В решение № 731 от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 1240 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че нотариалният акт е официален удостоверяващ документ и има посочената в чл.143 ГПК /отм./ доказателствена сила, а тежестта на доказване на неговата неистинност пада върху този, който го оспорва, съгласно чл.153, ал.3 ГПК /отм./. Съгласно чл.143, ал.1 ГПК /отм./ официалният документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му, по установените форми и ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Такъв документ е и нотариалният акт, удостоверяващ придобиване на правото на собственост. Неговата доказателствена сила се разпростира не само по отношение на участващите в нотариалното производство лица, но и по отношение на съда, други държавни органи и трети лица, които до оборването му са длъжни да приемат удостовереното с него. В това се състои формалната доказателствена сила на нотариалния акт, която може да бъде оборена чрез доказване на неговата нищожност или неистинност, чрез обратно доказване, проведено от страната, която го оспорва. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС. В него въззивният съд не е приел, че нотариалният акт, обективиращ договора за дарение на имота на ответника № ..... от 27.12.2005 г. не е официален документ и няма предвидената за официалните документи доказателствена сила, а само че обективираният в този нотариален акт договор няма вещно-прехвърлително действие, като сключен с несобственици на имота.

1.5. В решение № 193 от 22.07.2011 г. по гр.д.№ 1324 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че за разлика от нищожните сделки, които не пораждат никакви правни последици от момента на сключването им, унищожаемите сделки пораждат правните последици, предвидени в тях. Докато не се постанови унищожаване на сделката по съдебен ред /по иск или възражение на ответника по делото/, са налице предвидените в унищожаемата сделка правни последици, поради което и действието на такава сделка следва да се зачете и спрямо трети лица, приобретатели на права преди вписването на исковата молба за унищожаването на тази сделка. Следователно и унищожаемите сделки, с които се прехвърлят права, представляват правно основание за добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС. В решение № 32 от 02.04.2019 г. по гр.д.№ 1816 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, тоест има качеството на владелец. За да се придобие един имот по давност, е необходимо не само владелецът да упражнява непрекъснато фактическа власт върху него в посочения в закона период от време, но и осъществявяното владение да е постоянно, спокойно и явно. В решение № 109 от 29.03.1999 г. по гр.д.№ 1129 от 1999 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че нищожното правно основание не създава права на добросъвестен владелец. Неспазването на предписаната от закона форма води до нищожност на правното основание от материалноправна гледна точка и конституиране на недобросъвестно владение. В решение № 590 от 27.03.1998 г. по гр.д.№ 2259 от 1996 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че нищожната сделка не е основание за добросъвестно владение. В решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 2014 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че съгласно чл.70, ал.1, изр.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. В случай, че юридическото основание на праводателя на владелеца бъде унищожено поради това, че договорът е бил сключен от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, владелецът се явява такъв въз основа на правно основание, за което не е знаел, че не е годно да прехвърли собствеността и затова се смята за добросъвестен. В решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС за установяване на добросъвестно владение върху един имот е прехвърлителна сделка с вещноправни последици, сключена с несобственик, когато приобретателят по тази сделка не е знаел, че прехвърлителят не е собственик на имот. Всички тези решения са напълно неотносими към настоящото дело, по което съдът не е приел, че договорът, на който се позовава ответникът /договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ..... от 2005 г./, е нищожен или унищожаем, нито че в случая не е приложима презумпцията на чл.69 ЗС. Както бе посочено и по-горе, мотивът на съда да приеме за неоснователно възражението на ответника за придобиване на имота по давност е, че по делото не е доказано ответникът някога да е упражнявал фактическа власт върху процесните имоти /напротив, доказано е, че ищците са обработвали мястото и са обитавали намиращата се в него сграда постоянно/.

1.6. В решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д.№ 669 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че купувачът от лице, което не е собственик е добросъвестен владелец, но сделката, сключена с несобственик, макар и да е валидна, с нея могат да се прехвърлят вещни права само в притежавания от прехвърлителя обем, тоест тази сделка няма прехвърлително вещноправно действие за имот, който не е бил собственост на прехвърлителя по сделката. Приетото в обжалваното решение не противоречи, а напълно съответства на това решение на ВКС. Напълно в съответствие със закона и с практиката на ВКС, включително с посоченото решение на ВКС, ГК, I г.о., въззивният съд е приел, че договорът за дарение, обективиран в нотариален акт № ..... от 2005 г., няма вещно-прехвърлително действие, тъй като е сключен с несобственици. По отношение на възражението за давностно владение, въззивният съд не е приел, че ответникът не е добросъвестен владелец, а че въобще не е упражнявал фактическа власт върху мястото и сградата за изискуемия от закона период от време /повече от 5 години при добросъвестно владение/.

1.7. В решение № 33 от 29.07.2013 г. по гр.д.№ 401 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че административният акт за одобряване на кадастрален план или кадастрална карта няма вещноправно действие. Отразяването на даден имот в тях не рефлектира върху действително притежаваните права и не съставлява пречка за защитата им по съдебен ред. Отразяването на даден имот в кадастралния план или в кадастралната карта няма пряко действие върху действително притежаваните вещни права и това не води до промени в имуществената сфера на заинтерересованите лица. Въпросът, по който ВКС се е произнесъл в горепосоченото решение, не би могъл да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не е обусловил изводите на съда. В решението въззивният съд не се е произнесъл относно това какво е вещноправното действие на административния акт за одобряване на кадастрлния план или кадастралната карта. Предвид събраните по делото доказателства, съдът само е приел за неоснователно възражението на ответника за незаконосъобразно проведена административна процедура по нанасяне в кадастъра на поземления имот и намиращата се в него сграда и за липса на влязла в сила заповед на Изпълнителния директор на АГКК за нанасяне на тези имоти в кадастралната карта. Дори обаче административната процедура по нанасяне на имотите в кадастралната карта да е била незаконосъобразно проведена или въобще непроведена /незавършена/, съгласно приетото в практиката на ВКС /посоченото по-горе решение на ВКС и задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 и т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/, това би било без значение за правото на собственост на ищците върху процесния поземлен имот.

2. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай ВКС приема следното:

2.1. По първия поставен въпрос /При положение, че формалната доказателствена сила на нотариален акт за дарение на недвижим имот не е оборена чрез доказване на неговата нищожност или неистинност чрез обратно доказване, този нотариален акт може ли да служи за начало на упражняване на добросъвестно владение върху имота, предмет на нотариалния акт ?/ не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът не е свързан с приложението на неясна или непълна правна норма и по него има практика на ВКС, включително посочена от самия касатор- решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д.№ 669 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др., на които обжалваното решение не противоречи.

2.2. Вторият поставен въпрос /Задължен ли е въззивният съд да отмени първоинстанционното решение за прогласяване на нищожност на нотариален акт за дарение на недвижим имот, след като е установил, че нотариалният акт не е нищожен ?/ е напълно неотносим към конкретното дело, по което първоинстанционният съд не е бил сезиран с иск за нищожност на договор за дарение и съответно не се е произнасял по такъв иск. В исковата молба е било изложено твърдение за нищожност на договора за дарение с нотариален акт № 116 от 27.12.2005 г., но не е заявено искане за постановяване на решение за прогласяване на тази нищожност. Поради това нито в първоинстанционните основно и допълнително решения, нито във въззивното решение е постановен диспозитив за прогласяване нищожността на договора за дарение от 27.12.2005 г.

2.3. Третият поставен въпрос /Произнасянето на въззивния съд чрез въвеждане на нов петитум на исковата молба води ли до неправилност или до недопустимост на въззивното решение ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което не е въведен нов петитум, различен от този по исковата молба: Видно от исковата молба, в нея се претендира за установяване правото на собственост на ищците върху поземления имот и изградената в него сграда и именно по този петитум съдът се е произнесъл.

2.4. По четвъртия въпрос /Допустимо ли е предмет на установителен иск за собственост да бъде поземлен имот, индивидуализиран с идентификатор по кадастралната карта и кадастралните регистри, при положение че не е проведена задължителната административна процедура за включването/ нанасянето на поземления имот в кадастралната карта и кадастралните регистри ?/ не е налице основанието на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като по въпроса има задължителна практика на ВКС /т.3 и т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/, на която обжалваното решение съответства.

2.5. Петият поставен въпрос /Фактическа власт върху незаконен строеж може ли да послужи като придобивен способ за правото на собственост върху сграда ?/ също не е правен въпрос, който може да е основание за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е обусловил мотивите на съда в решението: В него не е прието, че придобивното основание за правото на собственост върху намиращата се в имота сграда е упражняваната върху нея фактическа власт. Напротив, прието е, че сградата е собственост на ищците на основание чл.92 ЗС- по приращение към терена, който е тяхна собственост.

Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1200 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение