Определение № 408 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1676/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на Ю. М. Н. срещу въззивно решение № ІІ-142 от 08.01.2020 г. по възз. гр. д. № 1771 /2019 г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение на Районен съд – [населено място], с което е уважен предявеният от Н. М. Х., Н. М. С., О. М. Х., Г. И. Н., Н. А. Н. и Х. А. А. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск за собственост на 1 /2 ид. част от дворно място с площ от 593 кв.м., в [населено място], обл. Б., ведно с построените в имота полумасивна жилищна сграда и второстепенна постройка - салма, индивидуализиран в решението и на основание чл.537,ал.2 ГПК е отменен издаденият констативен нотариален акт по давностно владение от 20.02.2019 г. до размера на общо 1 /2 идеална част. Насрещните страни Н. М. Х., Н. М. С., О. М. Х., Г. И. Н., Н. А. Н. и Х. А. А. оспорват наличието на основание за допускане до касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, за които след изменението на чл.280,ал.3 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. (предишна ал.2) не е предвидено ограничение за касационно обжалване. Ищците твърдят, че с ответника са съсобственици по наследство на процесния недвижим имот, ответникът не е владял самостоятелно наследените от тях идеални части от имота (общо 1 /2 ид.ч.), нито е отблъснал тяхното владение, а със съставения констативен нотариален акт в полза на ответника е засегнато и оспорено правото им на собственост, поради което искат да бъде признато за установено, че ответникът не е собственик на 1 /2 ид. част от имота. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Общият наследодател е живял в имота и го е владял до смъртта си до 2001 г. и по делото не се установява наследодателят да е предал на ответника – жалбоподател фактическата власт върху имота приживе. От събраните свидетелски показания по делото се установява, че ответникът не е упражнявал самостоятелна фактическа власт върху целия процесен имот за изискуемия от закона срок от 10 години. Дори да се приеме, че ответникът е установил фактическа власт върху имота, чрез периодични посещения, то тази фактическа власт не е упражнявана самостоятелно от него върху целия имот, по начин изключващ възможността на другите наследници (съсобственици) да упражняват такава фактическа власт, тъй като от показанията на всички свидетели, категорично се установява, че в имота са живели и други наследници - първоначално синът на общия наследодател А. Н., който е живял в имота до смъртта си през 2010 г., а впоследствие и понастоящем ищецът Н. Н. притежава гараж и барака, които ползва. В имота има гараж и на другия брат А.. Въззивният съд е приел, че при наследяване, основанието, на което се придобива фактическа власт от един от наследниците показва съвладение, сънаследник, който упражнява фактическа власт върху имота, владее своята част и се явява държател на частите на останалите, освен ако не е демонстрирал ясно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано от ответника преобръщане на владението чрез действия отблъскващи владението на останалите съсобственици и промяна в намерението му за своене на чуждите части, които да са достигнали до знанието на останалите съсобственици. В представеното изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, жалбоподателят излага доводи за неправилност на въззивното решение и противоречивото му разрешаване с посочени решения на ВКС, които жалбоподателят не представя: въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства по делото. Приел е, че е налице съвладение, но не е обсъдил останалите въпроси относно начален и краен момент на давността и вида владение; неправилно въззивният съд е приел, че касаторът не е осъществявал еднолично владение; неправилно е разпределена тежестта за доказване на владението. Настоящият състав намира, че твърденията представляват доводи за неправилност, предвидени в чл.281,т.3 ГПК, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване, предвидени в разпоредбите на чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК. Но доколкото от твърденията в изложението могат да бъдат уточнени правни въпроси съгласно приетото в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, то настоящият състав намира, че с тях не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване поради следното: Дали въззивният съд е следвало да изследва и съобрази редица обстоятелства, свързани с института на придобивната давност, които са посочени в решение № 95 от 10.06.2019 г. по гр.д. № 2609/2018 г. на ВКС, І г.о., като начален и краен момент на давността и вида владение – добросъвестно или недобросъвестно, кога настъпва ефектът на придобивната давност, дали давността е изтекла приживе на наследодателя или след неговата смърт? При изводи, че жалбоподателят не е установил владение върху целия процесен сънаследствен имот (наследодателят не му е предал владението и жалбоподателят не е преобърнал държането на идеалните части на ищците във владение), следва извод за неоснователност на възражението за придобивна давност, който не би могъл да бъде променен при обсъждане на останалите елементи от фактическия състав на придобивната давност, поради което съдът не е следвало да ги обсъжда. Поради това не е допуснато и противоречие с посоченото решение на ВКС по гр.д. № 2609 /2018 г. на ВКС, І г.о., в което съдът при отговор на въпроса: Какви обстоятелства трябва да бъдат изследвани от съда при оспорване на констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност (давност и наследство) е изброил релевантни факти в различни хипотези на придобивна давност, но не е приел, че в случай, че не бъде доказано установяване на владение, съдът следва да изложи мотиви по всички останали факти, относими към фактическия състав на придобивната давност. Дали въззивният съд не следваше да зачете безспорния факт, че имотът е завещан на жалбоподателя от неговия баща, макар и не в предвидената от закона форма? Въпросът не е обуславящ, без значение е дали жалбоподателят е имал желание или е изразил намерение да завещае на жалбоподателя процесния имот, доколкото не се твърди и не се доказва да го е направил в установената от закона форма. Обуславящ би бил въпросът: дали общият наследодател е предал владението на процесния имот единствено на жалбоподателя (ответника по иска). Такъв въпрос не е поставен. Отделно от това, този факт не е безспорен, а оспорван и както беше посочено по-горе, въззивният съд е приел, че не е доказан. Дали въззивният съд не е изместил тежестта на доказване (дали е приложил неправилно правилото за разпределение на доказателствената тежест), тъй като ищците не доказват да са осъществявали владение? Жалбоподателят сочи противоречие с решение от 2010 г. (отпреди ТР № 11 /2012 г. на ОСГК НА ВКС, с което практиката по въпроса е уеднаквена) т.р. и с определение от 2016 г. Въпросът за доказателствената тежест е обуславящ, но въззивният съд не е допуснал противоречие, а съответствие с ТР № 11 /21.03.2013 г. по т.д. № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС. В случая и двете страни по делото са разполагали с документи за собственост (ищците – със съдебно решение, с което процесния имот е поставен в дял на общия наследодател, а ответникът – с констативен нотариален акт), поради което и всяка една от тях е следвало да докаже придобивното си основание. А приетото от въззивния съд, че доколкото не е установено предаване на владението от общия наследодател на жалбоподателя, то е в негова тежест да докаже, че в конкретния случай, в който съсобствеността произтича от наследяване, той не само е установил фактическа власт върху процесния имот (с което е установил владение върху своята идеална част и държане върху идеалните части на останалите наследници), но и е превърнал с едностранни действия държането във владение и е отблъснал владението на останалите наследници, е в съответствие с приетото в ТР № 1 /06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС. Съответствието с приетото в тълкувателни решения, постановени при действащия ГПК, с които е уеднаквена съдебната практика, изключва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на насрещните страни за присъждане на направените по делото разноски е основателно за заплатените от О. М. Х. и Н. А. Н. 700 лева за процесуално представителство, чието уговаряне и заплащане е доказано с представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 24.02.2020 г. (л.14). Воден от изложеното настоящият състав