Определение № 5775 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4486/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 428/05.09.2024 г. по ч.гр.д. № 373/2024 г., с което Апелативен съд – Бургас е потвърдил разпореждане № 1786/08.07.2024 г. по гр.д. № 472/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, неточно именувано „определение“, за прекратяване на производството по иска на Р. С. Г. за унищожаване поради заплашване на припознаването на детето К. Р. Г., предявен и срещу майката на детето Р. З. Л., като предявен след 1-годишния срок по чл. 67, пр. 3 СК. Определението се обжалва от Р. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпроса за приоритета на принципа на стабилност на произхода пред принципа за истинност на биологичната връзка между родителя и детето с оглед възможността за унищожаване поради заплашване на припознаването в 1-годишния срок по чл. 67 СК. Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, към която препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, и твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на чл. 8 КЗПЧОС и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд не е съобразил приетото с решение на Европейския съд по правата на човека от 05.04.2018 г. по жалба № 15074/08 по дело „Докторов срещу България“, като противоречието с практиката на ЕСПЧ не е сред допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. По същество се оплаква, че при зачитане на прякото действие на чл. 8 КЗПЧОС в смисъла, разяснен с решението на ЕСПЧ, въззивният съд е бил длъжен да отчете особеностите на конкретния случай и да се произнесе по съществото на предявените искове. Ответниците К. Г. и Р. Л. възразяват, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а определението е правилно. Претендират разноските и в касационното производство. Обстоятелствата, които въззивният съд е приел да имат значение, са следните: Ищецът е предявил иск за унищожаване поради заплашване на припознаване на дете/на ответника К. Р. Г., родено на 09.08.2009 г. В исковата молба по образуваното гр.д. № 472/2024 г. пред Окръжен съд – Бургас, ищецът е твърдял, че през 2011 г. с ответницата/с майката са заживели на съпружески начала; че тогава детето К. е било около 3-годишно и е било заченато от друг мъж, когото майката е изгонила преди да заживеят с ищеца; че месец след раждането на детето Д., което е било заченато от ищеца, и непосредствено преди да го припознае ищецът е бил заплашен, че ответницата няма да му позволи контакти със сина си, ако не припознае и първия й син К. от предишната й връзка; че само поради заплахата на 22.10.2014 г. ищецът го е припознал с припознаването на сина си Д.; че на 16.09.2016 г. са сключили брак, но са във фактическа раздяла от 2019 г. и впоследствие бракът е бил прекратен с развод. С разпореждането по чл. 130 ГПК първостепенният съд е приел, че съгласно чл. 67, пр. 3 СК искът за унищожаване на припознаване поради заплашване трябва да се предяви в 1-годишен срок от прекратяване на заплашването. Намерил е, че срокът е започнал да тече на 22.10.2014 г., на 16.09.2016 г. или от 2019 г. Първата хипотеза е намерил за възможна, защото на 22.10.2014 г. ответницата е постигнала целта си – ищецът с припознаването на сина си е припознал и нейния син К.; втората е възможна, защото след брака страните са продължили да живеят заедно, и третата е възможна, защото с фактическата раздяла и заплашването е преустановено. Във всеки случай/възможна хипотеза към 27.03.2024 г., когато делото е образувано, преклузивният срок е изтекъл, а предявените искове са недопустими. С определението, което се обжалва пред касационната инстанция, въззивният съд е потвърдил разпореждането по чл. 130 ГПК при същите мотиви. Настоящият състав приема, че имат запазено значение постановките в т. 5 ППлВС № 5/21.02.1979 г., които разясняват, че извън хипотезите на иска по чл. 67 СК са фактите и обстоятелствата за грешка, въвеждане в заблуждение/измама или заплашване, когато не касаят биологичния произход на детето, т.е. когато преди припознаването припознаващият е наясно, че то не произхожда от него. При действието и на трите Семейни кодекса – от 1968 г., от 1985 г. и от 2009 г., стремежът на законодателя е да проведе справедлив баланс в интересите на двете страни в производството по исковете за установяване и оспорване на произход, предвидени в СК, а в гранични случаи да предпочете интереса на детето. Всеки Семеен кодекс е предвиждал и действащият също предвижда, че припознаването на дете с неустановен произход поражда правно действие и когато не съвпада с кръвния произход. В съответствие с принципа за стабилност на гражданското състояние/с обществения интерес никой Семеен кодекс не е предвиждал и действащият също не предвижда, иск за нищожност на припознаването поради несъвпадение на кръвния произход. Поради това е недопустим иск за унищожаване на припознаване, когато припознаващият твърди грешка, въвеждане в заблуждение и заплашване при факти и обстоятелства, които не касаят биологичния произход на детето, но заявява, че към припознаването е знаел, че детето не произхожда от него. Случаят е точно такъв. Поради това повдигнатият въпрос не е обуславящ. При твърдения в исковата молба, както са описани в определението, че към припознаването ищецът е бил наясно, че детето К. е било заченато от друга връзка на майката/на ответницата, предявеният иск за унищожаване на припознаването е недопустим при зачитане на запазеното/задължително действие на обсъдените разяснения в т. 5 ППлВС № 5/21.02.1979 г. (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Изключена е общата, но и допълнителната предпоставки за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, към които препраща чл. 274, ал. 3 ГПК. При този изход и съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК касаторът/ищецът следва да репарира разноските, направени и в настоящото производство. Те се изразяват в уговореното от ответницата и изплатено адвокатско възнаграждение по писмения отговор на частната касационна жалба. При тези мотиви, съдът