Определение № 571 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 476/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. М. срещу решение на Софийски апелативен съд по отношение на отхвърлената – за разликата над уважения размер от 20000 лв. до размер от 30100 лв. - част от предявения срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от пътно-транспортно произшествие, предизвикано от водач със застрахована при ответника гражданска отговорност. Ответникът оспорва жалбата. За да постанови по жалба на ответника решението си, въззивният съд е приел за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от 20000 лв. Извода си е обосновал с приетите за установени обстоятелства, че към момента на произшествието през м. юни 2016 г. ищецът е бил на възраст от 4 г. 10 м., като 15 дни по-рано е претърпял друга злополука, причинила фрактура на бедрената кост, идентична с настъпилата в резултат на произшествието повторна фрактура. Във връзка с първата фактура е претърпял операция за поставяне на остеосинтезна плака, отстранена хирургически през м. октомври 2016 г. Лечението на процесната фрактура било проведено посредством открито наместване и гипсова имобилизация. В резултат ищецът търпял трайно затруднение на движението на десния крак за повече от 30 дни, като общият възстановителен период продължил 4-5 месеца. Въззивният съд е отчел и по-сериозните негативни последици върху психиката на ищеца от повторността на процесната травма, настъпила кратко време след първата, както и произтеклите от травмата затруднения в ежедневието за периода на възстановяване. За да намали обаче присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетението, съдът е приел, че не е доказано да е настъпило в резултат на травмата скъсяване на крака с отражение върху походката, както и продължаващо усещане за болка при промяна на времето. Приел е също, че с оглед ниската възраст на ищеца е била обичайна необходимостта от чужда помощ в ежедневието, поради което от увреждането не е произтекъл допълнителен дискомфорт в това отношение. Освен това е отчел и обстоятелството, че не е налице причинна връзка между процесната травма и последната хирургическа интервенция, доколкото отстранената с нея остеосинтезна плака е била поставена при първата фрактура. За допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържайки да е налице противоречие със задължителната практика по ППВС № 4/68 на изводите на въззивния съд относно липсата на произтекли неимуществени вреди (допълнителен дискомфорт) от необходимостта от чужда помощ в ежедневието предвид възрастта на ищеца. Касационно обжалване не следва да се допуска. Достатъчно основание за отказ да се допусне касационното обжалване е липсата на надлежно формулиран съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК правен въпрос. В действителност изложените твърдения представляват оплаквания за неправилност на извода, че чуждата помощ, от която ищецът е имал нужда, не е била необичайна и не му е донесла дискомфорт, а не формулиране на правен въпрос като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което е задължение на жалбоподателя. Дори и от посочените доводи и оплаквания да е възможно да бъде извлечен правен въпрос (макар и това да е извън правомощията на касационната инстанция – т. 1 от ТР № 1/2009), същият би бил в смисъл дали необходимостта от чужда помощ при травматично увреждане е критерий, който следва да бъде съобразен при определянето на справедливия по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди. Правните изводи на въззивния съд в това отношение обаче са съобразени с установената задължителна практика, тъй като съдът не е отрекъл принципно правната значимост на необходимостта от чужда помощ и произтичащите от това негативни преживявания като критерий за справедливост на размера на обезщетението. В това отношение следва да се подчертае, че в конкретния случай решаващият извод на въззивния съд е от фактически, а не правен характер, а именно, че след като с оглед възрастта е обичайно получаването на чужда помощ в ежедневното обслужване, за ищеца не са настъпили негативни психически преживявания, които да са последица именно от травмата, т. е. че в конкретния случай не е налице такъв вид вреда, респ. причинна връзка. Предвид фактическия си характер този решаващ извод, чиято правилност от друга страна е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, не може да обоснове допускане на касационно обжалване сам по себе си, при липсата на надлежно поставен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд при установяване на фактите по делото. За пълнота следва да се отбележи, че значимият в конкретния случай въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е относно правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, а именно за възможността съдът да основе решението си на факти, различни от установените от първата инстанция, когато не е налице съответно оплакване в жалбата, респ. в отговора. Така във въззивната жалба на ответника са изложени единствено оплаквания за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД с доводи, че първоинстанционният съд не е отчел икономическата конюнктура в страната, степента на развитие на обществото и средния финансов статус на гражданите, поради което присъденият размер е завишен с оглед принципа за справедливост. Не са изложени каквито и да било оплаквания в насока дефицит в походката, причинна връзка между произшествието и последната оперативна интервенция за отстраняване на остеосинтезната плака и наличието, респ. липсата, на допълнителен дискомфорт в резултат на необходимостта от чужда помощ, поставени от въззивния съд в основата на решаващия извод относно размера на обезщетението. Процесуален въпрос в този смисъл обаче от страна на жалбоподателя не е формулиран. С тези мотиви съдът