Определение № 379 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5058/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №281983/21.07.2023г. на С. Т. А., А. С. Х. – В. и М. С. Х. срещу въззивно решение №260761/26.05.2023г., постановено по [населено място] №1833/2021г. по описа на СГС. Жалбоподателите считат р ешението за незаконосъобразно, необосновано и неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърдят, че съдът неоснователно и в противоречие с цитираната от него практика приема, че процесното завещание не е мотивирано единствено и само с оглед очакванията на завещателя да бъде гледан и издържан от племенницата си и съпруга й до края на живота му, а и от втория мотив съдържащ се в завещанието: „и ме погребат по подходящ християнски обичай“. На тази база и в противоречие със задължителната съдебна практика решаващият състав приема, че при наличието на два мотива за извършване на завещателното разпореждане, то е достатъчно единият да не противоречи на закона, морала и обществения ред. Излагат, че за да стигне до това свое заключение съдът неправилно е тълкувал, както волята на завещателя, така и разпоредбите на чл.17 и чл.42, б.”в” от ЗН, като е разширил техния смисъл и е променил волята на завещателя. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като при произнасянето си, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния Касационен Съд, като е постановил едно неправилно и необосновано решение, приемайки, че при наличието на два мотива, съдържащи се в завещателното разпореждане, е достатъчно единият - „ и ме погребат по подходящ християнски обичай“ да не противоречи на закона, морала и обществения ред. Според жалбоподателите този мотив не е достатъчен да санира възмездния смисъл на процесното завещателно разпореждане, изразяващ се във възлагане на задължения на лицата в чиято полза е завещанието, за полагане на грижи и издръжка за завещателя приживе. Считат, че и допълнителната клауза в завещанието отново създава задължения за лицата, в чиято полза е направено, макар и след смъртта на завещателя. На основание чл.288 от ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване по въпроса: „Съдът при постановяване на въззивното решение правилно ли е тълкувал съдържанието на завещанието и волята на завещателя изразена в него, както и за последиците от наличието на възмездна клауза в него и дали решението не противоречи на задължителната съдебна практика?“. Твърдят, че при постановяване на обжалваното решение, въззивната инстанция не се е съобразила с разпоредбите на материалния закон и при нарушение на процесуалния закон, е постановила решение, което изцяло противоречи на практиката на Върховния касационен съд, като същото е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Ответниците, чрез депозирания писмен отговор на касационната жалба, излагат становище за нейната недопустимост и неоснователност. Считат, че не са налице основанията на чл.280 от ГПК за допускането ѝ до касационно разглеждане. Твърдят, че в изложението не се сочат основания в съответствие с разпоредбите на чл. 280 от ГПК за да бъде допусната до разглеждане от ВКС. Поставеният въпрос касае изводите на съда при постановяване на решението, но не е въпрос, който да сочи допустимост на касационната жалба, с оглед разпоредбата на чл.280 от ГПК. Излага се, че в конкретния случай не е въведено общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на решението на СГС до касационно обжалване, тъй като въпросът не е съобразен с мотивите на съда, а единствено със становището на касаторите. Предвид изложеното молят да не бъде допускано касационно обжалване. Независимо от горното, считат жалбата и за неоснователна, тъй като обжалваното решение е допустимо, правилно, законосъобразно и надлежно обосновано, постановено при липса на каквито и да било нарушения на съдопроизводствените правила. В заключение се моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, като им бъдат присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Ищците М. С. Х., А. С. Х.- В. и С. Т. А. предявяват срещу В. Н. В., Е. Г. В., Т. Г. В. и Н. Г. В.- Б. иск за нищожност на основание чл.42, б.“в“ от Закона за наследството на саморъчно завещание от 03.04.1958г. оставено от общия наследодател на страните Д. В. К., починал на 15.11.1958 г. в полза на Надежда В. В. и К. С. В.. Установява се по делото, че със саморъчно завещание от 03.04.1958 г., Д. В. К. е завещал на племенницата си Надежда В. по мъж К. В. и на съпруга й К. С. В. конкретно посочени недвижими имоти/ „всичките си полски имоти, състоящи се от ниви и ливади“/, като изрично е посочил, че завещанието прави при тежест на наследниците споменати по-горе „за да ме гледат и издържат до края на живота грижливо и внимателно, и ме погребат по подходящ християнски обичай“. Завещанието е обявено на 18.11.1958 г. по нот.дело № 149/1958 г. на Служба по вписванията- [населено място]. От приетото удостоверение за наследници с изх. № 170/25.04.2018г., се установява, че Д. В. К. е починал на 15.11.1958 г., неженен, без деца, като са посочени наследниците му по закон. Установява се, че Надежда В. В., ЕГН [ЕГН]/починала, като вдовица на 22.09.2016 г./ е дъщеря на брат на Д. В. К.- В. В. Т.-К./ починал на 08.09.1943г./. След смъртта си, настъпила на 22.09.2016г., Надежда В. В. е оставила следните наследници по закон: Г. К. В., ЕГН [ЕГН]- син, починал на 28.03.2018 г., оставил от своя страна, следните наследници по закон- ответницата В. Н. В., преживяла съпруга, ответниците Е. Г. В. и Т. Г. В.- синове. Установява се, че Надежда В. В. е имала и син Г. К. В., който е починал преди нея на 27.10.2007 г. и е оставил от своя страна, като единствен наследник по закон ответницата Н. Г. В.-Б.- дъщеря. От представеното удостоверение за наследници се установява, че ищците М. С. Х., А. С. Х.-В. и С. Т. А. са наследници по закон на Б. В. К. /починал на 16.04.1973г./, брат на Д. В. К.. Въззивният съд е изложил, че волята на завещателя Д. В. К. е ясно и точно изразена в саморъчното му завещание от 03.04.1958г., като мотивите му за извършване на завещателното разпореждане са изразени точно и категорично в процесното саморъчно завещание: „настоящото ми завещание правя при тяжест на наследниците споменати по-горе, за да ме гледат и издържат до края на живота грижливо и внимателно, и ме погребат по подходящ християнски обичай“. Приел е, че в случая мотивите за извършване на завещателното разпореждане са два: първият е изразен категорично и той е да се вменят задължения на племенницата му Надежда В. и на съпруга й К. С. В. да гледат и издържат завещателя Д. В. К. до края на живота му грижливо и внимателно. От съдържанието на завещанието не следва, че то е направено в израз на благодарност или други морални причини, а волеизявлението на завещателя досежно първия му мотив се прави при една очаквана бъдеща възмездна престация, насочена към грижи за него до края на живота му, които са с материален израз. Т.е. волята на завещателя е изразена ясно и недвусмислено и тя е, че той завещава на племенницата си Надежда В. и на съпруга й К. С. В. цялото си имущество срещу насрещното задължение от тяхна страна да го гледат и издържат до края на живота му грижливо и внимателно, което задължение безусловно има възмезден характер. В тази връзка е изложил, че не може да се направи обоснован извод, че се касае до действително завещателно разпореждане, направено с тежест по смисъла на чл.17 ЗН, тъй като завещание под условие или тежест по смисъла на посочената разпоредба изисква и условието и тежестта да се изпълнят след смъртта на завещателя, а не приживе, какъвто е настоящия случай- гледане и издръжка на завещателя до края на живота му. Нещо повече, с „тежестта” по смисъла на чл.17 ЗН завещателят вменява на бенефициера да извърши някакво действие след смъртта му като правната същност на вмененото в тежест действие трябва да се преценява конкретно. В случая задължението „за да ме гледат и издържат до края на живота грижливо и внимателно“ безспорно има имуществен характер и представлява една неопределена във времето имуществена престация. От друга страна, съдът е приел, че процесното завещание не е мотивирано единствено и само с оглед очакванията на завещателя да бъде гледан и издържан от племенницата си Надежда В. и съпруга й К. С. В. до края на живота му. Завещанието съдържа и втори мотив: „и ме погребат по подходящ християнски обичай“, т.е. процесното завещание е мотивирано с оглед очакванията на завещателя да бъде погребан от племенницата си Надежда В. по подходящ християнски обичай. Този мотив е изразен от завещателя също категорично и ясно, и същият не противоречи на закона и морала. Предвид което е направен извод, че волята на завещателя Д. В. К. е мотивирана от желанието му да бъде погребан по подходящ християнски обичай. Развити са съображения, че разпоредбата на чл.42, б.”в”ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. Ако в завещанието обаче са изложени няколко мотива, то е достатъчно един от тях да съответства на закона и морала, за да породи завещанието действие. Според въззивния съд, случаят е именно такъв, тъй като в процесното саморъчно завещание са изразени по категоричен начин няколко мотива за извършеното завещателно разпореждане, като мотивът „и ме погребат по подходящ християнски обичай“ не противоречи на закона, на обществения ред и на добрите нрави. След като е приел, че порокът в мотива на завещанието относно „за да ме гледат и издържат до края на живота грижливо и внимателно“ не се отразява на действителността на завещанието, съдът е счел, че процесното саморъчно завещание не е нищожно и е породило действие. При така изразените мотиви в процесното саморъчно завещание, дори и да се приеме, че очакването на завещателя за бъдещо гледане и издръжка представлява възлагане на задължение за облагодетелстваните лица, то завещанието не е недействително /нищожно/, защото не е изпълнено законовото изискване да е съставено поради единствен мотив, който противоречи на закона. При така установената фактическа и правна обстановка въззивният съд е счел, че предявеният иск за нищожност на завещанието на основание чл.42, б.“в“ ЗН следва да се отхвърли като неоснователен. Предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, като съображенията за това са следните: Безспорно е, че според константната и непротиворечива съдебна практика на ВС и ВКС, една от хипотезите за нищожност на завещателното разпореждане на основание чл. 42, б. "в" от Закона за наследството е, когато мотивът, формирал волята на завещателя, е той да бъде гледан и издържан от лицето, на което завещава. В този случай завещанието се прави с оглед на бъдеща имуществена облага, която не е била дадена от ползващия се от завещанието до момента на съставяне на завещанието, т. е. вменява се задължение за гледане и издържане на завещателя за времето след съставянето на завещанието. Възлагането на такива задължения с материален еквивалент води до изгубване на безвъзмездния характер на завещанието и до неговата недействителност като противно на закона. С тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като включително е цитирал многобройни решения в този смисъл - както по съдържание, така и по номера на дела. Изводът, че завещанието не е нищожно, е направен предвид наличието на втори мотив –„и ме погребат по подходящ християнски обичай“, който съдът е счел, че не противоречи на закона, на обществения ред и на добрите нрави. Следва да се посочи, че обременяването на завещанието с тежест, каквато съставлява обективираната воля на завещателя след смъртта му да бъде погребан по подходящ начин не води до нищожност на завещателното разпореждане, тъй като съгласно чл. 17, ал. 1 ЗНсл завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест. Поставеният от касаторите въпрос „Съдът при постановяване на въззивното решение правилно ли е тълкувал съдържанието на завещанието и волята на завещателя изразена в него, както и за последиците от наличието на възмездна клауза в него и дали решението не противоречи на задължителната съдебна практика?“ не отговаря изискването за допустимост по чл. 280, ал.1, т.1. ГПК във връзка с разясненията, съдържащи се ТР №1/19.02.2010. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение ( чл. 280, ал. 2 ГПК ). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Така формулираният въпрос е част от предмета на спора, тъй като съдът е тълкувал волята на завещателя. Следва да се посочи обаче, че съображенията на съда досежно наличието на възмездна клауза, водеща до нищожност на завещателното разпореждане по отношение на този мотив са развити не в противоречие, а в съответствие с непротиворечивата съдебна практика. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е съобразил наличието на втори мотив, който не противоречи на закона, на обществения ред и на добрите нрави, поради което е направил извод, че завещанието не е недействително по см. на чл. 42, ал.1, б.“в“ ЗН. Доколкото така поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значения за изхода на конкретното дело от твърдението на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, то не са налице основания за допускане до касационно обжалване поради липса на предпоставката по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, заявили такова искане, следва да се присъдят разноски за производството във Върховния касационен съд в общ размер на 800 лева съобразно представения договор за правна защита и съдействие, и списък на разноските. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.