Определение № 3419 от 08.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1381/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Т., чрез адв.В. О., срещу въззивно решение № 71/16.01.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 121/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 22/11.11.2021 г. по т. д. № 140/2020 г. на Софийския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ - отм. за разликата над 70 000 лв. до предявения размер от 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – преживени физически и психически болки и страдания в резултат на ПТП от 21.11.2015 г., ведно със законната лихва върху обезщетението от 16.09.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е уважен за сумата 70 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) за задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия; 2) следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/1968 г., а по отношение на втория въпрос се сочи противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 4/08.03.2021 г. по т. д. № 2940/2019 г. на ВКС, II т. о. Ответното дружество „Застрахователна Компания Лев Инс” АД, представлявано от юрисконсулт К. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 21.11.2015 г. около 19 ч. в [населено място], на Т-образно кръстовище, е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Рено Лагуна“, управляван от Г. Т. и лек автомобил „Ауди 80“, управляван от С. Г. П., при което е пострадал ищецът - водач на първия автомобил. Безспорно е установено, че вина за настъпилото ПТП има С. П., като с влязла в сила присъда № 9/26.04.2021 г. по нохд № 186/2019 г. на Районен съд – Елин Пелин той е признат за виновен в това, че на 21.11.2015 г. е управлявал МПС под въздействието на алкохол в кръвта от 1,6 промила и при сблъсъка на двете МПС е причинил телесни повреди на ищеца. Съдът е посочил, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Не е спорно, че съгласно застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за отговорността на водача С. П. за причинени вреди при управлението на процесното МПС е налице валидно сключен застрахователен договор с ответното дружество. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетите по делото експертизи (съдебномедицински и автотехническа), апелативният съд е посочил, че от процесното ПТП на ищеца са причинени: черепно - мозъчна травма, изразяваща се в мозъчна контузия средна степен на тежест, двустранно линейно счупване на тилната кост парамедиално, лек мозъчен едем, счупване на основата на черепа в средната черепна ямка в дясно, разкъсно - контузна рана в областта на дясната ушна мида, голяма по тип скалп обилно кървяща разкъсно - контузна рана на тилната област на главата с разкъсване на тилната артерия; и травма на гръдния кош със счупване на осмо и девето ребро в дясно, без развитие на хемо- или пневмоторакс и дихателна недостатъчност. Черепно-мозъчната травма е довела до временно разстройство на здравето опасно за живота, като възстановителният период от тази травма е продължил една година. Контузията на гръдния кош не е била животозастрашаваща. Счупените ребра са зараснали за период от 30 дни. При извършения личен преглед на ищеца, вещото лице е констатирало, че жалбоподателят е в добро общо състояние, контактен, адекватен, с нормален говор, всестранно ориентиран с нормален неврологичен статус и без данни за отпадна неврологична симптоматика. При формиране на преценката си за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е отчел, че към момента на инцидента пострадалият е бил на 48 години; лекуван е в болница 4 дни; след изписването му за около два – три месеца се е нуждаел от чужда помощ; травматичните увреждания са му създали дискомфорт в битово отношение, като това е било съпроводено с болки и страдания; с оглед претърпяната черепно-мозъчна травма ищецът трябвало да избягва употребата на кофеин и алкохолни напитки; да се пази от шум, силна музика, ярка светлина; да се въздържа от натоварвания, свързани с активна умствена дейност. Болките от травмите са били най-интензивни в първите дни след произшествието, след което постепенно са намалели, като ищецът се е възстановил напълно и няма негативни физически и психически последици за здравословното му състояние. С оглед възрастта на лицето, вида и степента на увредите, интензитета на преживените болки, страдания, стрес и дискомфорт, продължителността на възстановителния период и социално-икономическия стандарт на живот в страната към момента на настъпване на ПТП, съдът е приел, че справедливата и достатъчна компенсация за претърпените морални вреди възлиза на сумата от 70 000 лв., до който размер е уважен искът. При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд намира, че поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Въпросите в изложението са релевантни, но нямат претендираното от касатора значение. Критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съда при приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД по тази категория искове, са изяснени в задължителната и установена съдебна практика на ВС и ВКС (вкл. и посочената в изложението). Принципът на „справедливостта” не се извежда абстрактно, а предпоставя преценка на съда на обективно съществуващите конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид при определяне на дължимото обезщетение. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадало от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, обстоятелствата, при които е получено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, степента на възстановяване, отражение върху работоспособността, медицинските прогнози за здравословното състояние и възрастта на пострадалия (вж. - ППВС № 4/1968 г., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., II т.о., решение № 130/ 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г., II т.о., решение № 354/23.01.2019 г. по т.д. № 840/2018 г., II т.о. и др.). От значение са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент – момента на настъпване на увреждането. Безпротиворечиво се приема, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент. В посочения смисъл са цитираните от касатора актове на ВКС, както и известните на настоящия състав - решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о. и др. В случая, въззивният съд е съобразил тези правни разрешения – преценката за справедливата парична компенсация за претърпените неимуществени вреди е изведена след анализ и обсъждане на всички събрани по делото доказателства, като са отчетени възрастта на ищеца, броя, вида и тежестта на телесните увреждания и начина на получаването им, проведеното лечение и продължителността на възстановителния период, интензитета на преживените болки, стрес и страдания, липсата на негативни последици за физическото и психическо здраве на лицето, както и социално-икономическите условия в страната към датата на деликта. Съобразяването на възприетите от задължителната и установена практика на ВС и ВКС критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, изключва достъпа до касация на поддържаното основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с оценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, респ. изложените в тази връзка доводи не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Поради това, не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационния контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 150 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение