Определение № 105 от 23.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2080/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. П., приподписана от адв. Т.П. против решение № 315/05.03.2020 г. по в.гр.д. № 1378/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 2145/29.06.2017 г. по гр.д. № 764/2017 г. по описа на Районен съд Пловдив, е уважен предявения от В. К. М. и Т. К. Я. против А. Т. П.-Т. и К. И. Т., иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на право на собственост върху имот с идентификатор **** по КР и КК на П., обективиран в нотариален акт № 196, том 64, дело № 16991/1993 г. срещу задължение за предоставяне на издръжка и гледане, до размер от 1/4 ид.ч. от имота за всеки един от ищците, поради неизпълнение. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторката обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите за нарушение на материалния закон са свързани с поддържаното становище, че с процесния договор собствеността на имота е прехвърлена срещу задължение за гледане и издръжка на две лица – В. П. и Т. П., поради което ако не е уговорено друго, се счита, че половината от прехвърленото е за гледане и издръжка на едното лице, а другата половина – за гледане и издръжка на второто лице и неизпълнението по отношение на единия от правоимащите е основание за разваляне на договора за половината от прехвърленото. Въз основа на това си становище, което не държи сметка, че само В. П. се явява прехвърлител по договора, се поддържа, че последната като кредитор и уговарящ по договора, не може да иска разваляне на целия договор след смъртта на Т. П. - трето ползващо се лице, за неизпълнение на договора спрямо нея, респективно нейните наследници имат право да искат разваляне на договора съобразно наследствените си квоти от наследството на В. П. само по отношение на нейната 1/2 ид. част от предмета на договора или до размера от 1/8 ид.ч. за всеки от ищците. На следващо място се твърди необоснованост на изводите на въззивния съд, че полаганите от ответницата – касатор грижи и издръжка не са съответствали на нуждите на майка й, най-вече след 2010 г., тъй като същите не почиват на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства. От данните по делото не можело да се направи обоснован извод за разминаване между очакваното и полученото от прехвърлителката В. П. обгрижване от страна на длъжника - А. П.. Престираното от последната е било прието като достатъчно от кредитора, който е бил удовлетворен, поради което неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Изложени са и доводи за допуснати от съда процесуални нарушения при обсъждане и кредитиране на част от писмените доказателства, събрани по делото - дневника на В. П., квитанциите, установяващи заплащане на консумативи за жилището, в което е живяла В. П. и пълномощното, дадено от последната на ищцата – нейна внучка. По отношение на направеното от ответника К. Т. признание на иска, поддържа, че ако последният има качеството на солидарен длъжник, то той може да признава само собственото си неизпълнение, но не и това на другия длъжник, а ако няма качеството длъжник по договора - не може въобще да признава неизпълнение на договора, вкл. и за себе си, защото той не е носител на задълженията по договора. И в двата случая признанието му на иска не следва да се цени от съда. На следващо място се поддържа, че въпреки указанията на ВКС, дадени в отменителното му решение, при новото разглеждане на делото въззивният съд отново не е приел представените от ответницата веществени доказателства-надписани снимки на ответниците с В. П. и съпругът й Т. П. в [населено място] и други места, както и запис на разговор по мобилен телефон между В. П. и ответницата А. П., както и писмото на В. П. до лицето Б., като неправилно се е позовал на разпоредбата на чл.266 ГПК. С оглед изложеното касаторката иска да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение и вместо него Върховният касационен съд да постанови друго, с което да отхвърли исковете с правно основание чл.87, ал.3 ГПК. Направено е и искане за допускане и събиране на доказателствените средства, за които въззивният съд неправилно е отказал събирането им. Претендира разноски за настоящото производство. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по множество процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие със задължителна и съдебна практика на ВС и ВКС. Първата група въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да допусне събирането на релевантни за спора доказателствени средства, при направени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция; до ограниченията по чл.266 ГПК при въведено за първи път във въззивната жалба искане за приобщаване на веществени доказателствени средства; до задължението на въззивния съд при връщане на делото от ВКС да се съобрази със задължителните указания по приложението на закона и извършване на съдопроизводствените действия, вкл. събиране на доказателства, като по отношение на тях се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено в т.3 от ТР №1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с това, дадено в решение № 182/08.11.2013 г. по гр.д. № 1959/2013 г. на II г.о., решение № 193/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2009 г. на IV г.о. на ВКС. Втората група процесуалноправни въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да анализира и обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към спора, да изследва подробно свидетелските показания, като ги съпостави в съвкупност, без да пренебрегва или подменя доказани по спора обстоятелства и като се опира на логическите, научните и опитните правила, да се произнесе по надлежно въведените от ответницата възражения и оплаквания във въззивната жалба, за отразяване в мотивите на конкретната преценка по доказателствата и посочване от кое конкретно доказателство е извлечен даден извод, като се поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в следните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г., IV г.о., № 21/14.08.2012 г. по гр.д. № 16/2011 г., IV г.о., № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г., IV г.о., № 248/07.01.2020 г. по гр.д. № 4193/2018 г., IV г.о., № 98/12.07.2017 г. по гр.д. № 3871/2016 г., IV г.о., № 159/10.08.2015 г. по гр.д. № 4124/2014 г., IV г.о., № 197/29.01.2020 г. по гр.д. № 1047/2019 г., I г.о., № 7/08.02.2012 г. по гр.д. № 510/2011 г., II г.о., № 382/21.01.2016 г. по гр.д. 2056/2015 г., IV г.о., № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. и № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г., IV г.о., както и със задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС №1/1953 г. Повдигнати са и въпросите влизат ли в предмета на доказване факти, непосочени в доклада по делото и за които няма указания за представяне на доказателства и може ли съдът да приема факти и да основава на тях правните си изводи, ако те не са били включени в предмета на доказване и може ли съдът да преценява осъществяването на факт, който не е бил спорен между страните и не е бил въведен в делото и обвързан ли е съдът от посочените от страните факти и твърдения и може ли да обсъжда и прави доказателствени изводи от факти, чиито правни последици не се претендират от ищците. Твърди се, че по тези въпроси е налице произнасяне, което е в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в следните решения: № 305/11.01.2013 г. по гр.д. № 674/2012 г., II г.о., № 361/25.09.2012 г. по гр.д. № 1626/2011 г., IV г.о., №58/12.05.2014 г. по гр.д. № 7025/2013 г., II г.о., № 264/21.03.2017 г. по гр.д. № 2060/2016 г., IV г.о. и № 554/08.02.3012 г. по гр.д. № 1163/2010 г., IV г.о. Поставените материалноправни въпроси са следните: Може ли кредиторът и уговарящ по договор за прехвърляне на право на собственост върху имот срещу задължение за гледане и издръжка /съответно наследниците му/ да иска разваляне на целия договор след смъртта на бенефициера при неизпълнение на задължението само по отношение на кредитора-прехвърлител; Засяга ли прекратителното действие на договора за гледане и издръжка, настъпило след смъртта на бенефициера, неделимостта на задължението по отношение на двамата правоимащи и до каква част може да се развали договора след това, като се твърди произнасяне в противоречие със задължителната практика на ВС – ТР №30/1981 г. по гр.д. № 2/81 г. на ОСГК, както и с решение № 70/2.02.2010 г. по гр.д. №41/2009 г., III г.о. По въпроса налице ли е неизпълнение към прехвърлителя по алеаторен договор, ако освен приобретателят и други роднини на прехвърлителя са се грижили за него и необходимо ли е всички роднини да са изолирани от тази грижа, за да е налице пълно и точно изпълнение от страна на приобретателя и длъжен ли е кредиторът да приеме инцидентни услуги от трето за договора лице и води ли това до неизправност на длъжника, касаторката твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: № 20/22.07.2015 г. по гр.д. № 1853/2014 г., IV г.о., № 382/21.01.2016 г. по гр.д. № 2056/2015 г., IV г.о., № 203/22.10.2014 г. по гр.д. № 1376/2014 г., III г.о., № 196/20.06.2013 г. по гр.д. № 787/2012 г., IV г.о. и № 20/13.03.2019 г. по гр.д. № 2298/2018 г., IV г.о., според която полаганите грижи и издръжка от други роднини на прехвърлителя на влияе на пълното изпълнение на длъжника и не може да е основание за разваляне на договора. По въпросите: може ли длъжникът по договор за издръжка и гледане да изпълнява чрез трети лица или да бъде подпомаган от тях и длъжен ли е съдът да зачете грижите и издръжката, предоставени от низходящи на длъжника на прехвърлителя по волята и съгласието на страните по договора или когато са били приемани изрично или мълчаливо от кредитора; освобождават ли длъжника престираните от негов низходящ грижи и издръжка на кредитора, ако са били приемани от последния и той е бил съгласен да ги получава или мълчаливо ги е приемал, знаейки че те са предоставени в изпълнение задължението на длъжника, се поддържа, че произнасянето е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения №№ 21/14.08.2012 г. по гр.д. № 16/2011 г., IV г.о. и № 863/22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г., IV г.о., както и на разясненията, дадени в ТР № 30/1981 г. по гр.д. № 2/81 г. на ОСГК на ВС. По отношение на останалите формулирани въпроси: длъжен ли е длъжникът по договор за гледане и издръжка да предоставя суми на кредитора от наема на прехвърления недвижим имот, за да се счита, че длъжникът е изправен и е изпълнил точно и пълно задължението си; солидарен длъжник ли е съпругът на страна по договор за гледане и издръжка, който не е страна по договора и не е поел задължение по него; могат ли наследниците на починалия кредитор по договор за гледане и издръжка да искат разваляне на договора и съдът да го развали, ако кредиторът е приемал като достатъчни полаганите грижи и издръжка и се е задоволявал с тях; ако по делото няма доказателства, че прехвърлителят е имал нужда и от други грижи и издръжка, различни от престираните от длъжника-лично или чрез трето лице, счита ли се, че изпълнението е съобразно уговореното и за прехвърлителя са положени толкова грижи и е давана такава издръжка, от каквато той самият е смятал, че има нужда; длъжен ли е съдът да вземе предвид и да прецени субективното отношение на кредитора към изпълнението на длъжника и признанието му, че е получавал адекватни грижи и издръжка, както и да съобрази обема на полаганите от длъжника грижи с възрастта, физическото и здравословното състояние и възможността за самообслужване на кредитора; част ли е от съдържанието на алеаторния договор, задължението на длъжника да престира издръжка с пари, получени от наем на процесния имот, ако това не уговорено в договора; какъв е обемът на задълженията по алеаторния договор и дължимата издръжка и трябва ли да се разходва наема от имота за нея или да се предава на кредитора, за да бъде изпълнението точно и пълно, също се твърди противоречие със задължителната практика на ВС – ТР № 96/28.06.1966 г. на ОСГК и съдебната практика на ВКС, обективирана в следните решения: № 20/22.07.2015 г. по гр.д. № 1853/2014 г., IV г.о.; № 121/23.03.2012 г. по гр.д. № 1428/2011 г., IV г.о.; № 82/05.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г., IV г.о.; № 863/22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г., IV г.о.; № 494/16.11.2011 г. по гр.д. № 642/2011 г., IV г.о.; № 15/11.02.2010 г. по гр.д. № 46/2009г., III г.о.; № 196/20.06.2013 г. по гр.д. № 787/2012 г., IV г.о..; № 210/19.09.2016 г. по гр.д. № 891/2016 г., IV г.о.; № 20/13.03.2019 г. по гр.д. № 2298/2018 г., IV г.о. По отношение на част от въпросите се поддържа и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК при условията на евентуалност, ако не се възприеме твърдението за наличие на допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответните страни по жалбата – В. К. М. и Т. К. Я., чрез пълномощниците си, в писмен отговор изразяват становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По същество поддържат, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. С решение от 19.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1463/2018 г. е прието, че касационната жалба на касатора А. П. срещу въззивното решение е основателна по следните съображения: посочено е, че заключението на въззивния съд за осъществено от страна на длъжницата частично изпълнение на поетото с договора задължение за грижи и издръжка – полаганите грижи не са били ежедневни, непосредствени и непрекъснати, закупувани са храна и медикаменти от време на време, както и че грижи и издръжка за прехвърлителката са полагани и от ищцата - нейна внучка, се основава на преценка на свидетелските показания и писмените доказателства, представени от ищцата, установяващи заплащане на консумативни разходи. В отговор на подробно изложените във въззивната жалба доводи за неправилна преценка на свидетелските показания, въззивният съд е приел да кредитира както показанията на свидетелите на ищците, така и на ответната страна и при това положение, независимо от заявеното, че е сторена съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, заключението на съда за неизпълнение на задължението, поето по договора, се основава на представени от ищцата доказателства за грижата и издръжката на наследодателката, удостоверяващи заплащането на консумативни разходи. Прието е също така, че въззивният съд е ограничил правото на касаторката да представи доказателства в подкрепа на твърденията си за осъществено от нейна страна пълно изпълнение на договора, респективно – за отричане на твърденията на ищцата за полагани от нейна страна грижи и за дадени нейни средства за задоволяване на нуждите на прехвърлителката от грижи и издръжка, и то след надлежно посочени във въззивната жалба оплаквания за допуснато нарушение при събирането на доказателства по спора. При тези съображения, съставът на ВКС е отменил въззивното решение и е върнал делото за новото му разглеждане от друг състав, който след извършване на необходимите съдопроизводствени действия, включително преценка на исканията на страните за приемане на нови доказателства, да постанови решението си след съвкупна преценка на всички доводи на страните и доказателствата по делото. При новото разглеждане на делото от въззивния съд, след изслушване на въззивницата за причините поради които поисканите с въззивната жалба доказателства, не са ангажирани пред първата инстанция, както и че тя се снабдила с тях много отдавна – още преди процеса, съдът е приел, че доколкото от въззивницата не се сочат обстоятелства по чл.266, ал.1 и ал.2 ГПК, последните не следва да бъдат допускани и приемани във въззивното производство. Единствено по отношение на исканото от въззивницата удостоверение за снабдяване с извлечение от банковата сметка на прехвърлителката В. П. и на представените с въззивната жалба писмени документи, които са били в държане на трето лице – свидетелят Т., е приел, че са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и е допуснал събирането им. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е посочил, че след цялостен анализ на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема, че ответниците не са установили точното изпълнение на договора, като не са доказали, че са престирали грижи и издръжка на прехвърлителката непосредствено, ежедневно и непрекъснато след смъртта на съпруга й през 2002 г. и най-вече през периода от 2010 г. до смъртта й през 2014 г., когато е била с влошено здравословно състояние след прекарани инсулти. Приел е, че през този период са полагани частични, непълни и непостоянни грижи, които с оглед възрастта и състоянието й, не са били от естество да й осигурят спокойно и нормално съществуване. За да достигне до този извод съдът е кредитирал, както показанията на свидетеля И. Т.-син на ответницата, така и показанията на доведените от ищците свидетели М. Г. - съседка на прехвърлителката и И. М. - съпруг на ищцата, като непосредствени и обективни и кореспондиращи с писмените доказателства по делото. Отчел е обстоятелството, че от 2011 г. до смъртта на В. П., именно ответницата – нейна внучка, която е имала пълномощно да тегли суми от банковата й сметка, е заплащала с тях сметките й за консумативи. Взел е предвид и направеното признание на иска от втория ответник – бивш съпруг на касаторката, данните, съдържащи се в дневника на прехвърлителката, както и обстоятелството, че процесният имот е бил отдаван под наем от ответницата на трети лица, при запазено пожизнено право на ползване за прехвърлителката и третото ползващо се лице по алеаторния договор, но няма данни получавания наем да е предоставян на прехвърлителката или да е разходван за нейната издръжка. Съдът е посочил, че действително прехвърлителката е приемала грижите на дъщеря си, като няма и данни самата тя да е искала да развали алеаторния договор, но това според съдебният състав само по себе си не обуславяло извод, че нуждите й са били задоволени в необходимия обем. При съобразяване на посочените по-горе доказателствени средства, въззивният съд е приел че е налице неизпълнение на договора, което е съществено и обуславя възможността да бъде развален до размера на наследствените права на ищците от наследството на В. П.. Изложени са съображения защо в конкретния случай неизпълнението не е незначително по смисъла на чл.87, ал.4 ЗЗД – до 2010 г. полаганите от ответницата грижи да са били адекватни на нуждите на родителите й, по през последните години от живота на майка й, последната се е нуждаела от по-нтензивни и постоянни грижи и от повече средства за издръжка и лекарства, тъй като спестяванията й са намалели, а здравословното й състояние се е влошило, търсела е помощ от внучката си – ищца по делото и от съседи. Настоящият състав на ВКС намира, че част от формулираните в изложението процесуалноправни и материалноправни въпроси осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, като по отношение на тях е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС – посочена и приложена към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Настоящият състав приема, че следва да допусне касационно обжалване на решението по въпросите за задължението на въззивния съд при връщане на делото от ВКС, да се съобрази със задължителните указания по приложението на закона и за извършване на конкретни съдопроизводствени действия, в т.ч. да постанови решението си след съвкупна преценка на всички доводи на страните и на всички доказателства по делото, както и по материалноправния въпрос длъжен ли е съдът да вземе предвид и да прецени субективното отношение на кредитора към изпълнението на длъжника, както и да съобрази обема на полаганите грижи с възрастта, физическото и здравословно състояние и възможността за самообслужване на кредитора. Част от останалите подигнати от касаторката въпроси не осъществяват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изхода на спора, а друга част от тях касаят преценка на съответните доказателства, поради което на тях ще бъде даден отговор при разглеждане на жалбата по същество. За касационното обжалване касаторката дължи държавна такса в размер на 328,66 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.