Определение № 993 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2492/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищцата Н. А. Т., чрез адв. Е. Ф. и ответника Прокуратура на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура Варна, против решение № 33/11.03.2024 г. по в.гр.д. № 462/2023г. на Апелативен съд Варна, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е присъдена на ищцата, на основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата от 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г.( преобразувано в ДП № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП 011- 048/1999г.) за периода от образуване на делото през м.януари 1991г. до 27.11.2022г., ведно със законната лихва от 27.11.2022г. до окончателното изплащане, и искът е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., както и за заплащане на законната лихва върху главницата от 12 000 лв. за периода от 28.11.2019г. до 27.11.2022г. Касаторът – ищец обжалва решението в частта, с която иска по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., както и искането за заплащане на законната лихва върху главницата от 12 000 лв. за периода от 28.11.2019 г. до 27.11.2022г. Заявява и обосновава всички основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС ? В частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл.2б ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл.74, ал.1 НПК или такова по чл.74, ал.2 НПК по забавеното наказателно производство? 2/ Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и включен в предмета на доказване? 3/ Може ли във въззивното производство да се събират доказателства за съществуване на които страната твърди, че е узнала след подаване на въззивната жалба? Може ли въззивният съд да откаже събирането им с бланкетния мотив, че са преклудирани, без да събере доказателствата, представени в подкрепа на твърдението за узнаване съществуването на значим факт за делото след подаване на въззивната жалба? 4/ Има ли значение за приложението на чл.2б ЗОДОВ и за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС дали пострадалият по едно забавено досъдебно производство е проявявал активност, каква по вид и честота активност, и какво е значението на тези обстоятелства? В частност как се мери активността на пострадалия? 5/ Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението? 6/ Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им? 7/ Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? 8/ Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл.6 §1 от Конвенцията така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело? 9/ Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му? 10/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото? 11/ От коя дата се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.6 §1 ЕКЗПЧОС? И тук 280 т.3 евентуално 12/ Кои правила за разноските са приложими по дела за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС – националните правила или тези, установени в практиката на ЕСПЧ ? По въпроси с №№ 6, 8,11 и 12 се сочи при условията на евентуалност и допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по въпрос №1 – основанието на чл.280, ал.2, предл.3то ГПК – очевидна необоснованост. Касаторът – ответник Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е уважен за сумата от 12 000 лева, ведно със законната лихва от 27.11.2022 г. до окончателното изплащане. Поддържа, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, и е необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се излагат доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Необходимо ли е да е налице причинно-следствена връзка между срока на приключване на наказателното производство и причинените вреди? и 2/ Длъжен ли е съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД?. По първия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на разясненията, дадени в т. 11 от ТР №3/2004г., а по втория – на т.11 ППВС №4/68г. Ответникът се позовава и на основанието на чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност, без да го обосновава. Съдът намира за допустими касационните жалби, а по исканията за допускане на касационно обжалване, съобрази следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявения от ищцата Н. А. Т. – един от наследниците на А. А. Ф., поч. на 31.07.2010 г., който е пряко пострадал от деянията на т.нар. възродителен процес - предмет на разследване по неприключилото сл.д. №1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 12 000 лв., въззивният съд е възприел установена от първата инстанция и безспорна фактическа обстановка, съгласно която: Наследодателят на ищцата - А. А. Ф., починал на 31.07.2010г., е етнически турчин, който е пострадал от осъществената през 1984г. - 1989г. насилствена асимилация. Бил е задържан и лишен от свобода в затвора на остров Б. за периода 28.02.1985г. - 16.04.1986г.; принудителното заселен в [населено място] за времето от 16.04.1986г. до края на 1988 г. и изведен през границата в Република Турция в края на м.май 1989г. Съгласно копие от удостоверение изх.№17778/26.08.2004г. на Дирекция „Информация и архив“ при Министерство на вътрешните работи А. А. Ф. е бил въдворен по политически причини в лагер ТВО „Б.“. Със заповед за прилагане на превантивна административна мярка по чл.39 ал.1 т.1 от Закона за народната милиция на 15.02.1985г. е бил изселен в Б., за срок от три години. С постановление за вземане на мярка за неотклонение от 31.05.1985г. на следовател от Окръжно управление на МВР - [населено място] /сега [населено място]/ по отношение на бащата на ищцата е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Съгласно служебна бележка от затвора на остров Б., А. А. Ф. е бил освободен от затвора на 16.04.1986г. Oт тази дата до края на 1988г. същият е бил заселен в [населено място], като след завръщането си в [населено място] бил поставен под постоянно наблюдение. През м.май 1989г. бил принуден да се изсели в Турция. На 30.01.1991г. е образувано следствено дело №1/1991г. на Прокуратурата на Въоръжените сили по повдигнато обвинение срещу пет лица за извършено престъпление по чл.162 ал.1 вр.чл.20 ал.2 НК, които са били обвинени, че през периода 1984-1989г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993г. на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1, чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984-1989 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Обвиняемите са били предадени на съд с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993г., но образуваното съдебно производство е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 9.02.1995г. След проведено разследване делото отново е внесено в съда на 19.12.1997г. и съдебното производство отново е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 28.04.1998 г. Делото е било преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП София. Поради настъпила смърт на двама от обвиняемите, производството частично е било прекратено, като е продължило срещу един от обвиняемите. Последният е бил разпитан на 7.12.2012г., като е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност. След връщане на делото от съда на Прокуратурата са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани. Разпитани са били 369 от тях. По делото са възложени няколко съдебни поръчки за разпит на пострадали лица с местоживеене в Република Турция. На 19.05.2001 г. е изпратена следствена поръчка до Република Турция за разпит на 152 лица. След връщане на поръчката се установява, че са разпитани само 26 лица, а за останалите следствените органи в Турция не са установили адреси за призоваване. На 14.07.2003 г. е изпратена втора молба за правна помощ до Република Турция за разпит на 134 лица в качеството им на свидетели. На 15.12.2003 г. материалите са върнати, без да изпълнена съдебната поръчка. На 18.03.2004 г. е изпратена трета съдебна поръчка до Република Турция. На 10.10.2006 г. е постъпило само частично изпълнение, тъй като не са установени актуални адреси на част от лицата. Впоследствие са постъпили няколко частични изпълнения. Извършени са издирвателни действия относно 68 лица, за които е установено, че след напускане на пределите на Република България няма регистрирано влизане в страната. На 10 21.02.2002 г. А. А. Ф. – баща на ищцата, е бил разпитан по сл.дело № II-049/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София. Същият е посочил данни за контакт - телефон за връзка в България, представил е писмени доказателства и писмена хронология на събитията, както и граждански иск за обезщетение за материални и морални щети лично на него и на семейството му. По повод жалба на А. А. Ф. с вх.№1092/22.02.2006г. по описа на Прокуратурата на РБ, Главен прокурор, във Военно окръжна прокуратура – София, е била образувана преписка вх.№ 390/2006г. С постановление от 21.03.2006г. на прокурор от Военно-окръжна прокуратура София материалите по тази преписка са присъединени към сл.дело № ІІ048/1999г. по описа на ВОП – София, по съображения, че жалбоподателят има качеството на пострадал по следственото дело. А. А. Ф. е починал на 31.07.2010г. и е оставил за наследници по закон – съпругата Н. З. Ф. и двете си деца - ищцата и нейната сестра Н. А. К.. На 19.03.2018г. група лица, сред които и Н. З. Ф. /майка на ищцата/, като наследник на А. А. Ф., са отправили искане до Софийски военен съд за определяне на мерки за ускоряване на наказателното производство. Образуваното ч.н.д. №115/2018г. е прекратено поради неподсъдност, а делото изпратено на Софийски градски съд. С определения от 19.07.2018г., постановени по частни наказателни дела от №3173 до №3176/2018г. и от 03.09.2018г. по н.ч.д. №3650/2018г. по описа на СГС /цитирани в определение № 4819/06.11.2018г. по н.ч.д.№ 4697/2018г. на СГС/ съдът е определял едномесечен срок на ВОП – София за произнасяне от прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 от НПК. Вместо това с постановление от 04.10.2018г. прокурорът спрял наказателното производство. Жалбите срещу постановлението за спиране на производството така и не били надлежно администрирани и разгледани от съда. С определения от 30.11.2021г., постановени по н.ч.д. № 2966/2021г. и №2932/2021г., двете по описа на СГС, е констатирано необосновано забавяне в досъдебното производство и са определени конкретни мерки за неговото ускоряване, които да бъдат предприети от прокурора в двумесечен срок. На 15.01.2022г. наследниците на A. А. Ф., сред които е и ищцата, са подали искане до Военно – окръжна прокуратура София относно промяна на правната квалификация на обвинението и издирването и установяването на други съучастници. Ищцата е проявявала активност да следи развитието на процеса. Освен искането за промяна на правната квалификация и установяването на други съучастници, заедно с другите наследници на Ф., ищцата е подала жалба срещу постановлението от 2018г. за спиране на производството по ДП №II-048/1999 г. по описа на СВОП /л.189-191/. Освен това съвместно с тях е обжалвала и постановлението за прекратяване на досъдебното производство по същото дело. Основан на тези факти, изводът на първоинстанционният съд, че в случая е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията за разглеждане на делото в разумен срок, е бил безспорен пред въззивната инстанция. Спорни са били легитимацията на ищцата да получи обезщетение за осъществения специален деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, подлежащите на обезщетяване по този ред вреди, размерът на обезщетението и началния момент на лихвата за забава върху обезщетението. По тези въпроси в обжалваното решение е прието следното: Ищцата обосновава претенцията си както с качеството си на наследник на А. А. Ф., така и с личното си качество на пострадала от "възродителния процес". Предявеният иск, основан на твърдения за вреди, понесени от ищцата като наследник на баща й, който е пострадал в наказателното производство, а тя е конституирана на негово място в наказателния процес, е допустим. От друга страна, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл.6 §1 от КЗПЧОС попадат както страните в едно наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството, а процесното досъдебно производство, неприключило и към момента, е водено за престъпления по чл.387, ал.2, вр. с, ал.1 от НК, засягащи основни човешки права на лицата, спрямо които са били предприети ограничителните мерки, ищцата е и лично пострадала от проведения в периода от 11.01.1985г. до изселването в Република Турция през 1989 г. възродителен процес, тъй като спрямо нея и семейството й са били извършени действия, при злоупотреба с власт, поради което и в собствено качество тя има право да претендира обезщетение от продължителността на производството. Позовавайки се на цитираната практика на ЕСПЧ и на касационната инстанция, въззивният съд е заключил, че ищцата е процесуално и материалноправно легитимирана да получи едно общо обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство, която е близо 31 години, начиная от 30.01.1991г. Въззивният съд е изяснил, че на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност причинява такива. Тези вреди са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. Позовавайки се на разпоредбата на чл.4 ал.1 от ЗОДОВ и практиката на ВКС, въззивният съд е определил като подлежащи на обезщетяване вредите, които са пряка и непосредствена последица от забавянето на разглеждането и решаването на делата над разумния срок, но не и вредите от самото престъпление, изтъквайки че обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ е за нарушаване на правото на приключване на делото в разумен срок /при съобразяване на значението на делото за пострадалия/, а не е за присъждане на обезщетение на причинените преки вреди в резултат на деянието по чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1 НПК, чиято "жертва" е ищцата. Посочил е, че вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за значението /залога/, което делото е имало за пострадалия. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е приел, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от наследодателя на ищцата и от нея в продължителен период от време, поради което справедливият по смисъла на чл.52 от ЗЗД размер на обезщетението за репарирането на им възлиза на сумата от 12 000 лева. При определянето на този размер съдът е отчел, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла, поради което същото безспорно подлежи на прекратяване. С оглед на това и легитимното очакване на ищцата да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените от пряко пострадалия й наследодател вреди в рамките на наказателния процес е осуетено. За относимо към определяне на справедливия размер на обезщетението е изтъкнато обстоятелството, че с поведението си, както наследодателят й, така и ищцата, не са допринесли за забавяне на производството; проявената и от двамата заинтересованост по делото датира към периода след 2002г., когато А. Ф. е бил разпитан като свидетел; обществено-икономическото развитие в страната. Въззивният съд не е споделил доводите на ищцата за изчисление на претендирания размер съобразно установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията, застъпвайки тезата, че от значение са конкретиките на отделните случаи и унифициране е невъзможно. В тази връзка не е споделен и довода на ищцата, че й се дължи обезщетение от 30 000 лева, каквото е присъждано в сходни случаи, доколкото ищцата е само един от наследниците, заместили починалия в хода на наказателното производство неин баща, а целта на обезщетението е да възмезди пострадалия в най-пълна степен за вредите от накърнените му нематериални блага, но без същото да води до неоснователно обогатяване. За да определи за начален момент на лихвата за забава върху обезщетението от 12000 лева подаването на исковата молба, въззивният съд е изтъкнал деликтния характер на отговорността на държавата в случая, но отчитайки факта, че при предявяване на иска наказателното производство не е приключило, е споделил съществуващата съдебна практика на ВКС, според която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба, защото претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият въпрос на касатора ищец изпълва общия критерий на чл. 280, ал.1 ГПК, но е разрешен в съответствие със сочената от касатора съдебна практика, а не в противоречие с нея. Въззивният съд изрично е определил ищцата като пострадала от „възродителния процес“ и в лично качество, независимо че в това качество не е била страна в наказателното производство до смъртта на баща й, и я е признал за легитимирана да търси обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ за целия период на наказателното производство. За да формира този извод, въззивният съд по същество е приел, че с промяната на имената и принуждаването да напусне територията на Р България са засегнати граждански права на ищцата, върху които изходът на наказателното производство ще се отрази. Правилността на този извод не е предмет на обследване в настоящото производство. От значение е, че за определящо легитимацията на ищцата не е изведено процесуалното й качество на страна в наказателното производство, респ. наследник на страна в наказателното производство. Така разрешението на въззивния съд изцяло съответства на това в цитираното от касатора –ищец решение № 306/22.10.2019г. по гр.д.№ 4482/2017г., ВКС, ІVГО, според което процесуалното качество на страната по забавеното дело е ирелевантно. Не е налице и заявеното при условията на евентуалност по този въпрос основание чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК –от прочита на решението няма видно противоречие в приетото относно активната легитимация на ищцата, доколкото е ясно и не се оспорва от ищцата, че предявеният иск по чл.2б ЗОДОВ е един. Вторият и третият въпрос на касатора ищец са поставени в контекста на оплакванията по касационната жалба, че конкретни факти - колко и кои са лицата, пострадали от престъпленията, разследвани по забавеното производство; сред тях ли е ищцата; бащата на ищцата сред подателите ли е на жалбата от 1996г.; бил ли е член на сдружението на пострадалите бащата на ищцата; проявявала ли е ищцата активност по делото преди 2022г. - не са били отделени за спорни в доклада по делото на първоинстанционния съд и за тях не е била разпределена доказателствена тежест, а доказателства за първото обстоятелство не са събрани от въззивния съд в нарушение на съдопроизводствените правила. В този контекст въпросите нямат значение за решаващите изводи на въззивния съд, доколкото, както се посочи по – горе, той е приел ( за разлика от първоинстанционния съд), че ищцата и в лично качество е пострадала от престъпленията, разследвани по забавеното наказателно производство. Ето защо, вторият и третият въпрос на касатора – ищец не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. Поставените от касатора ищец четвърти и пети въпроси (без подвъпросите – „как се мери активността на пострадалия“ и „как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението“) се отнасят до обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при преценката има ли нарушение на правото по чл.6, §1 КЗПЧОС. Въпросите са относими, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие със сочената от касатора ищец практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 4038/2021 г. на III г.о., решение по гр.д. № 4227/2022 г. на III г.о.,решение по гр.д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 4482/2017 г. на IV г.о. и решение по гр.д. № 339/2021 г. на III г.о. В първото от тях е прието, че посоченото в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ поведение на страните, като едно от обстоятелствата, съобразими за преценката разумен ли е срокът на проведено разследване, не включва активност от пострадалия за ускоряване на делото и за провеждане на ефективно разследване, защото той не разполага нито с властови ресурс за това, нито със законоустановени правомощия за предприемане на подобни действия. Въззивният съд е отчел, че с поведението си както наследодателят, така и ищцата не са допринесли за забавяне на производството, както и че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла. Въззивният съд не е давал разрешение, че активността на ищцата/наследодателят й е един от критериите по чл.2б ЗОДОВ, а единствено е посочил моментът, от който те са проявили заинтересованост по досъдебното производство. Дали този момент е правилно определен ( за което ищцата е възразила в касационната жалба) е без значение, след като въпросната активност не е отчетена като обстоятелство от значение за иска по чл. 2б ЗОДОВ. Противно на твърденията на ищцата, каузалната практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, не определя размера на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ като функция на времевата продължителност на забавянето. От значение са всички посочени в чл. 2б, ал.2 ЗОДОВ обстоятелства, а относителната им тежест при определяне размера на обезщетението се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по него факти. По формулираните от касатора подвъпроси към четвърти и пети въпрос въззивният съд не е давал разрешение, поради което те нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Даденият в обжалваното решение отговор на шестия поставен от касатора ищец въпрос – за значението на вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ - е изцяло съобразен с посочената от касатора практика на ВКС. Според същата, вредите от престъплението не се обезщетяват по реда на чл.2б ЗОДОВ, те са относими единствено за преценката на значението /залога/, което делото е имало за пострадалия, а той / залога/, от своя страна, е сред обстоятелствата по чл. 2б, ал.2 ЗОДОВ. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по въпроса, съобразена с практиката на ЕСПЧ, според която в приложното поле на чл.6, §1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство, изключва наличието и на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Седмият и осмият въпроси касаят критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и в частност дали сред тях е изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи, така щото при еднаква обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело, обезщетенията по чл. 2б ЗОДОВ да са еквивалентни. Тези въпроси са намерили във въззивното решение разрешение, което е съобразено с практиката на ВКС по сходни случаи. В сходни хипотези - по предявени от наследници на пострадали от престъплението по чл.387 НК лица по време на т.нар. „възродителен процес“, искове по чл.2б ЗОДОВ, различни състави на ВКС са приемали, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на производството по ДП № II - 048/1999 г., е в размери между 10 000 лв. и 15 000 лв. – с определение по гр.д. № 2661/2022 г. на IV г.о. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с което на наследник на пострадало лице е определено обезщетение в размер на 12 000 лв.; с решение по гр.д. № 3356/2021 г. на III г.о. на наследник-дъщеря на пострадало лице е присъдено обезщетение в размер 12 000 лв.; с решение по гр.д.№ 4037/2021 г. на III г.о. на тримата наследници на пострадало от престъплението лице, предявили съвместно иск по чл.2б ЗОДОВ са присъдени общо 30 000 лв., с решение по гр.д. № 4581/2023 г. на съпруга на пострадалото лице е присъдено обезщетение в размер на 15 000 лв.; с определение по гр.д. № 2188/2024г. по описа на ВКС, ІV ГО не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с което на сестрата на настоящата ищца ( също наследник на А. Ф.) е присъдено обезщетение в размер на 12 000 лв. Липсата на допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК обуславя извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси. Не е налице и евентуално поддържания допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по осмия въпрос, тъй като по приложението на нормите на чл.2б ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, като същевременно нормите са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. Деветият въпрос - как се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му, е поставен в контекста на оплакването, че въззивният съд не е отчел следните обстоятелства, определящи по – висок размер на обезщетението: изключителната продължителност на разследването без аналог в съдебната практика; значително превишение на срока на абсолютната давност за престъпленията, липсата на ефективни вътрешноправни средства за ускоряване на делото; залога на делото за ищцата; изтичането на абсолютната давност; целенасоченото бавене на досъдебното производство от прокуратурата; спиране на делото, заради несъществуващи обстоятелства; липсата на разследване на деянията по текстове на НК за противозаконно лишаване от свобода; неразследването на длъжностни лица от прокуратурата, взели участие в реализирането на т.нар възродителен процес; изпращането на лишени от смисъл съдебни поръчки; фактът, че ищцата не е имала достъп по делото; предубедеността на прокурора, изготвил обвинителните актове; фактът, че ищцата е трайно установена в Германия, където жизненият стандарт е по –висок от този в Р България; конкретни обстоятелства относно личността на ищцата – образование, реализация и т.н.; фактът, че бащата на ищцата е починал през 2010г.; съществената промяна в икономическите показатели и жизнения стандарт в страната за периода 2020-2023г. Така поставен, въпросът не е изцяло съобразен с характеристиката на претендираното обезщетение, което е такова за вреди от забавено правосъдие по конкретно дело. Извън предмета на спора са обстоятелствата бездействала ли е държавата да разследва други престъпления и други лица във връзка с „възродителния процес“, къде живее ищцата, образованието й, обществените й активности и подобни, както и сам по себе си фактът, че бащата на ищцата е починал през 2010г. Не е била предмет на делото (отговорността по чл. 2б ЗОДОВ е обективна) и съответно не е установена злоумишленост при провеждане на разследването. В практиката си ВКС многократно е имал случаи да преутвърди постановките на ППВС № 4/1968 г. относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл.52 ЗЗД, приемайки че той се определя от преценката на конкретно установени по съответното дело обстоятелства, които при иск по чл.2б ЗОДОВ са тези, свързани с неизчерпателно изброените в ал.2 критерии - общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус, поведението на страната в производството, значението на делото за страната, поведението на компетентните органи. Въззивният съд изцяло се е съобразил с разрешенията на задължителната практика на ВКС и формираната в нейно приложение каузална такава по чл. 52 ЗЗД, като е отчел всички установени по делото обстоятелства от значение за определяне справедливия размер на обезщетението за неспазен разумен срок на разследването. На плоскостта на общата продължителност са отчетени и абсолютната стойност на срока на разследването и превишаването на срока на абсолютната давност; отчетен е залога на делото за ищцата, включително невъзможността поради изтичане на абсолютната давност да упражни права за обезщетяване на вредите от престъпните деяния; съобразена е обществено икономическата обстановка в страната към датата на деликта. Поведението на компетентните органи е изследвано в пълнота - както извършването на конкретни процесуални действията, така и бездействието такива да бъдат извършени. Не е прието ищцата да е проявила поведение от значение за забавяне на разследването. Несъгласието на ищцата с относителната тежест на всяко едно от установените обстоятелства от значение за размера на обезщетението е оплакване за неправилност на въззивното решение, което не подлежи на разглеждане в производство по селектиране на касационната жалба. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертан с въззивните жалби на ищеца и на ответника, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Така въззивният съд е процедирал съобразно задължителна и каузална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Единадесетият въпрос на касатора ищец - за момента, от който се дължи законна лихва за забава върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, е разрешен с обжалваното решение в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1088/2023 г. на III г.о. и решение по гр.д. № 785/2022 г. на IV г.о. Според същата, самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, се установяват от съда в производството по иска по чл.2б ЗОДОВ, а паричното обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл.2б ЗОДОВ се дължи за целия установен в производството период на забавяне, поради което, макар да не е необходима покана за изпадането на ответника в забава за плащането, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо, вземането за лихви за забава върху обезщетението по чл.2б ЗОДОВ започва да тече от момента на предявяване на иска, а не от датата на образуване на неприключилото наказателно производство. Посоченото от касатора решение по гр.д. № 5914/2015 г. на IV г.о. на ВКС е постановено по иск с правно основание чл.49 ЗЗД, поради което не обосновава противоречие с относима практика на ВКС. Не е налице и допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е формирана непротиворечива практика на ВКС, нужда от чиято промяна ищецът не обосновава. Последният въпрос на касатора-ищец няма връзка с изводите на съда по съществото на спора. В частта на разноските решението има характер на определение. В тази част не е искано изменение по чл.248 ГПК, съответно липсва подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд по въпроса.Въпреки това, съдът намира за нужно да отбележи, че именно процесуалните правила на чл.10, ал.2 и ал.3 ЗОДОВ и чл.78 ГПК и задължителното им тълкуване по т.1 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложимите при разглеждане на уреден в националното ни законодателство иск, а обстоятелството, че последният е регламентиран от българския законодател в изпълнение на решение на ЕСПЧ, е без значение за случая. Първият поставен от касатора –ответник въпрос (за причинната връзка между неразумната продължителност на разследването и вредите ) е получил своя отговор в обжалваното решение в съответствие практиката на ВКС, според която съществува силна, макар оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок, поради което по начало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като напр. притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото и подобни. Вторият въпрос – за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, е зададен произволно, без да се сочи кои са конкретните факти от значение за спазване критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, които не са били отчетени от въззивния съд. Така, същият не изпълва общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. В заключение, липсва основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по двете жалби. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.