Определение № 3016 от 14.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 222/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. Г. срещу решение №.4185/26.07.23 по г.д.№.6569/21 на СГС, Ів.б.с., с което, след частична отмяна на реш.№.20028199/30.01.21 по г.д.№.60288/15, на СРС, 92с., предявеният от касатора като насрещен иск с правно основание чл.59 ал.9 СК за изменение на постановените с реш. на СРС, 84с., от 5.03.15 по г.д.№.1717/14 мерки относно упражняването на родителските права спрямо малолетното дете А. А. Г. е отхвърлен, а определеният с горепосоченото решение режим на лични контакти е изменен както следва: б ащата има право да вижда и взима детето всеки първи и трети петък, събота и неделя на месеца от 18ч в петък (или след приключване на учебните занятия на детето) до 18ч. в неделя, един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката, всяка четна година за Коледните и Великденските празници от 9ч на първия ден до 18ч. на последния, всяка нечетна година през Новогодишните празници от 9ч. на първия ден до 18ч. на последния, всяка нечетна година от 9ч. на първия ден на есенната и междусрочната училищна ваканция на детето, определени от МОН, до 18ч на последния ден, всяка четна година през пролетната училищна ваканция на детето-от 9ч. на първия й ден до 19ч на последния, всяка четна година на рождения ден на детето-от 10ч (или след приключване на учебните занятия на детето, ако денят е учебен) до 20ч, и всяка година на рождения ден на бащата-от 10ч (или след приключване на учебните занятия на детето, ако денят е учебен) до 20ч. Ответната страна В. М. Х. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение е прието, че е настъпило единствено изменение на обстоятелствата по смисъла на чл.59 ал.9 СК и т.V ППВС №.1/12.11.74 по г.д.№.3/74, налагащо изменение на режима на лични отношения на бащата с детето, като местоживеенето на последното следва да бъде при майката, която да упражнява и родителските права. Посочено е, че съгласно разясненията, дадени в т.2 на ТР №. 1 / 03.07.17 по тълк.д.№. 1/16, ОСГК на ВКС, разпоредбата на чл.59 ал.2 СК изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигне споразумение по упражняването им. В разглежданата хипотеза майката разполага с подходящи жилищни условия и добри финансови възможности /работи като акушер-гинеколог/; може да разчита на подкрепата на своя пълнолетен син; между нея и А. има изградена емоционална връзка; освен това детето е момиче на възраст, на която майката се явява по-пригодна да му окаже подкрепа и съдействие в този период на съзряване (така т.II б.„е“ ППВС №.1/12.11.4 по г.д.№.3/74); детето все повече ще се нуждае от женския, майчинския модел на поведение в по-голяма степен, отколкото от бащиния. Родителският капацитет на майката страда от дефицити (установени със заключението на СПЕ), но това не е достатъчно, за да се приеме, че е налице новосъздадена обстановка, при която интересът на детето изисква ревизия на постановените мерки относно неговото местоживеене и упражняването на родителските права - още повече, че дефицити има и в родителския капацитет на бащата-т.е. и двамата родители имат еднакъв родителски капацитет. При тези обстоятелства не може да се заключи, че е в интерес на детето допускането на промяна на постановените мерки относно упражняването на родителските права. Интересът му следва да се преценява и с оглед желанието му, което внимателно се изследва именно в контекста на най-добрия му интерес. Предвид това, че е поставено в конфликт на лоялност, детето се нуждае от сигурност, за да преодолее тази криза. Емоционалното и психическото му оцеляване и неговата сигурност му дават постоянното място на живот и постоянни близки, които се грижат за него от години и към момента. В случая това е мястото на живеене на майката и самата майка. Съобразно това и желанието на детето да остане да живее при нея следва да бъде преценено именно с оглед на този най-добър интерес на детето от осигуряване на сигурност и спокойствие. Същевременно е намерено, че е установена промяна на обстоятелствата, които са били определящи за режима на лични отношения на бащата. Действащият такъв е бил фиксиран преди близо 8г. и половина-когато детето е било на ...г. и ...м. Понастоящем то е на ...т. и ...м. и не съществува разумна причина, поради която контактите му с бащата да не се осъществяват от петък след приключване на училищните занятия, още един уикенд в месеца, за половината от рождените дни на А. и по време на част от училищните ваканции. Следва да бъде определен по-разширен режим на лични контакти между баща и дъщеря за запазване на емоционална връзка на детето с него; бащата е способен да задоволи нуждите на дъщеря си, когато тя е на посещение при него. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Противоречи ли на най-добрия интерес на детето решение, с което съдът предоставя упражняването на родителските права на родител, за когото са събрани данни, че влияе зле на физическото и психическото здраве на детето и нормалното му развитие?“; 2. „При наличие на данни за наличието на родителско отчуждение или опасност от възникването на такова отчуждение у детето спрямо единия родител, причинено от действията на другия, следва ли съдът да предприеме превантивни мерки, които да ограничат вредното влияние на отчуждението, вкл. и като предостави родителските права за упражняване на отчуждения родител?“ /реш.№.111/28.05.18 по г.д.№.4185/17, ІV ГО, реш.№.98/2.05.19 по г.д.№.4628/18, реш.№.222/24.06.15 по г.д.№.6894/14, реш.№.244/15.07.15 по г.д.№.7234/14, реш.№.19/15.02.19 по г.д.№.2578/18, ІV ГО/, реш.№.254/ 21.01.20 по г.д.№.940/19, ІІІ ГО, реш.№.22/6.07.22 по г.д.№1241/21, ІV ГО/; 3. „Редно ли е да бъдат възложени за упражняване родителските права на единия родител само въз основа на признак „пол“, като бъдат изключени изцяло другите съществени основания, изброени в ППВС 1/74, когато и двамата родители са в равностойно положение относно материалните си възможности и притежаваните от тях родителски качества, а дори и в част от тях, когато другият родител има предимство?“ /опр.№.186/16.02.11 по г.д. №.1325/10, реш.№.215/21.06.11 по г.д.№.1325/10/; 4. „Следва ли разпоредбите на ППВС 1/74 в частта, касаеща критериите „пол и възраст“, да се считат за изгубили сила и мълчаливо отменени с влизането в сила на Конституцията на РБ от 1991г. СК от 2009?“; 5. „Следва ли родителят, който предлага споразумение за споделено родителство, да се счита, че притежава по-висок родителски капацитет от родителя, който отхвърля предложение за споразумение за споделено родителство - особено, когато не изтъква никакви конкретни мотиви за отказа си?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос предпоставя условие, което не е било прието от въззивната инстанция. Съдът не е приел, че майката, на която е предоставено упражняването на родителските права, влияе зле на физическото и психическото здраве на детето. Той е отчел комплексно както настъпилите промени с детето, което вече е и на по-голяма възраст, така и неговите нужди и потребности с оглед начина, по който е протичал живота му, и родителския капацитет на страните. Съобразил е от една страна както започналото през периода, в който е живеело при бащата, затваряне на детето с постоянни индикации за нервност, констатирано от изслушаната пред първата инстанция СППЕ, така и посоченото в приетата от въззивната инстанция СПЕ изоставане спрямо момичетата на неговата възраст в уменията за общуване и много високи нива на междуличностна тревожност, обяснено със склонността на майката да ограничава достъпа на детето до външни влияния. Отчел е обстоятелството, че А. продължително време е поставяна в конфликт на лоялност и че за да преодолее тази криза, се нуждае от сигурност, такава й дават постоянното място на живот и постоянни близки, които се грижат за нея от години и към момента - като това е мястото на живеене на майката и самата майка, обстоятелството, че детето, както сочи вещото лице, копнее за нея, обожава я, стреми се всячески да не я нарани, да не я разочарова и загуби отново /в резултат както на времето от около 3г. /2014-2017/, когато основно е било отглеждано от бабата и дядото по майчина линия в [населено място], така и на времето, през което впоследствие, до заживяването му при майката, е живеело с бащата и я е виждало само веднъж седмично в контактен център за ограничено време и при рестриктивни условия (срещите, видно от съставяните от присъстващия на същите специалист и приложени протоколи, са протичали изключително емоционално и сърдечно, детето ги е чакало с нетърпение, подготвяло се е за тях с подаръци за майката, било е много щастливо, но за него е било неясно защо не може да осъществява нормални контакти с нея, това е довело до обърканост, чувство на безпомощност, и съгласно заключението на приета от първоинстанционния съд експертиза в посочения период осъществяването на връзката с майката е било възпрепятствано от бащата, който не е съобразявал потребностите на детето да има редовен и пълноценен контакт с нея, противопоставил се е на практикуваното понякога по желание на детето провеждане на срещите чрез напускане на центъра със специалист и пребиваване на детски площадки, парк и др. подобни)/. Взел е предвид и недвусмислено изразеното от детето желание за запазване на настоящото положение и местоживеене при майката през седмицата и част от уикендите при възможност за контакти с бащата през уикендите, както и липсата на индикатори, които да сочат, че към момента има риск за задълбочаване на проблемите. От друга страна е съобразил и, че и двамата родители имат желание и възможност да отглеждат детето и задоволят потребностите му /от покрив, храна, облекло, здравни грижи, образование, емоционален комфорт - предвид социалните доклади, представени след съответно посещение на място от надлежно натоварени социални служби с компетентност в тази насока/, и двамата притежават родителски капацитет-но и съответни дефицити, факта, че бащата - според експерта, изготвил последната експертиза - е възприеман от А. като относително по-надеждната фигура /доколкото тя си позволява да показва липса на грижа за неговото благополучие, да му причинява дискомфорт без да се извинява и без да показва опити за репарации на техните отношения/ и най-значимата за нея от възрастните, но пък майката е била по-отсъстваща и копнежът по нея е по-силен - като същевременно детето е момиче на възраст, на която майката се явява по-пригодна да му окаже подкрепа и съдействие в този период на съзряване, все повече ще се нуждае от женския, майчинския модел на поведение /в по-голяма степен, отколкото от бащиния/, а в дома на майката ще има възможност и да общува с по-големия си брат, вече пълнолетен, с който също има силна връзка и на чиято подкрепа и майката разчита. Съдът не е обвързан само от едно от събраните доказателства, било то и съдебно-психологическа експертиза /която следва да се цени в частта й, касаеща поставените задачи и компетентността на вещото лице, и при абстрахиране от фактите, за чието изследване не е била възлагана задача (напр. да пие чай в дома на майката и бащата и да констатира как и с какви комплименти е бил поднесен), респективно за установяването им са налице други компетентни органи и средства (социални доклади, свидетели и т.н.)/, а има задължение за комплексно обсъждане, както и за отчитане не на отделните обстоятелства, а на съвкупността от тях. В случая той е направил такава преценка и е намерил, че с оглед най-добрия интерес на детето родителските права следва да останат на майката, като се разшири режима на контакти с бащата съобразно постановеното въззивно решение. Предвид изложеното и горното процедиране не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с втория въпрос практика родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определянето на режима на лични отношения да вземе адекватни (според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му) мерки за неговото преодоляване; затова в чл.59 ал.6 изр.2 СК законът, при наличието на данни за родителско отчуждение, задължава съда служебно да назначи експертиза и изслуша заключението на вещо лице - психолог; по принцип обстоятелството, че единият родител отчуждава детето от другия и го настройва срещу него и близките му, сочи на недостатъчни възпитателски и морални качества; съдът съобразява тези факти и с оглед обстоятелствата по делото може да реши, въпреки наличието им, да предостави упражняването на родителските права на родителя, настройващ негативно детето спрямо другия; това обаче предполага да са налице достатъчно основания за формиране на извод, че макар у този родител да е налице дефицит на възпитателски капацитет, все пак интересът на детето налага той да бъде предпочетен пред другия (било защото неговите качества са също недостатъчни, защото фактически не е в състояние да упражнява родителските права или по други подобни причини). В случая по делото са приемани няколко експертизи /съдебно-медицинска, съдебно психиатрична, комплексна съдебно-психиатрична и съдебно-психологична – пред СРС, и съдебно-психологична – пред СГС/, като с въпроса налице ли е родителско отчуждение са се занимавали две от тях, втората – допусната от въззивния съд. Експертите, изготвили СППЕ пред първата инстанция, са констатирали, че през периода, през който детето е живеело при бащата и е осъществявало срещи с майката само в контактен център, се наблюдава синдром на родителско отчуждение /СРО/ към майката, провокирано от поведението и начина на обгрижване на бащата, и те не намират причина детето да не бъде поверено на майката. В приетата пред въззива експертиза, изготвена когато детето живее при майката, се сочи, че поведението на А. покрива лека степен на СРО спрямо бащата /изявите на дистанциране и отчуждаване от него не са резултат на обичайните отчуждаващи стратегии, използвани от родителите при развод; рискът от задълбочаване на СРО не произтича от дисбаланса на времето, прекарано от детето с двамата родители и не може да бъде решен с увеличаване на времето на бащата/, а майката е склонна към поведение, характерно за средна степен на СРО - т.е. по делото са налице данни за отчуждаване лека степен както първоначално от майката така и впоследствие от бащата. При това положение въззивната инстанция, именно отчитайки - състоянието на връзката между всеки от родителите и детето /според последната експертиза характеризираща се с емоционална дистанция предвид обстоятелството, че двамата родители не са прекарвали достатъчно време с него, за да изгради всеки от тях силна емоционална връзка, каквато е редно да наблюдаваме у едно дете/, продължителното състояние на тревожност и на конфликт на лоялност, в който то е поставяно поради липсата на нормална комуникация между родителите /обстоятелство, чиято промяна в интерес на детето зависи единствено от тях/, потребностите му на етапа, на който се намира, от сигурност и спокойствие и запазване на изградения стереотип, възрастта и пола му и значението на майчината подкрепа и модел на поведение в процеса на съзряване и преход от дете към девойка, обстоятелството, че през дълги периоди от време не е могло да има пълноценен контакт с майката, явния копнеж да бъде с нея и страха да не я загуби - като е приела, че от значение са не отделните, а съвкупността от релевантните за случая обстоятелства и че в най-добър интерес на детето е да остане да живее при майката, като се разшири времето за контакт с бащата, не е процедирала в отклонение, а в съответствие с практиката на ВКС. С оглед на изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, респективно не са налице данни за накърняване на най-добрия интерес на детето, за който съдът следи и служебно. При евентуална промяна на обстоятелствата мерките за упражняване на родителските права могат да бъдат променени по инициатива на всеки от родителите, с оглед настъпилите нови обстоятелства. В най-добър интерес на детето ще бъде, обаче, подобряването на комуникацията между страните във връзка с отглеждането на детето, възстановяването на отношения на уважение и доверие, откритост на намеренията и сътрудничество /желанието на родителите, техните емоции и разбирания са от значение, но не са определящи/. Последното може да започне от коопериране по повод малки ангажименти /например осигуряване завеждане и връщане на детето на извънкласни мероприятия от бащата/ и да прерасне, при взаимно оправдано доверие и спазване на договореното, във възможност за контакти с него и извън установените със съдебното решение с цел даване на възможност на детето да развива отношенията си и с двамата родители - но в спокойна и необременена от напрежение, конфликти и злепоставяне атмосфера, с цел преодоляване на натрупаната тревожност и осигуряване на хармонично и балансирано в емоционален план ежедневие. Третият въпрос предпоставя условие което не е било прието от въззивния съд и не съответства на обстоятелствата по делото-поради което е неотносим. Съдът не е изключвал от съобразяване другите съществени основания по ППВС 1/74. Напротив, предвид и посоченото по-горе, решението за възлагане на родителските права и определянето на режима на контакти е взето въз основа на комплексна преценка на релевантните факти, отчетен е родителския капацитет и дефицита на родителите, но и останалите вече изброени по-горе обстоятелства, в това число начина, по който е протекъл до настоящия момент живота на детето, психологическото му състояние, емоционалните преживявания, през които е преминало, вкл. обусловени от недостатъчно пълноценния му контакт с майката и копнежа по нея, възможността да общува в дома й с по-големия си брат, с който също има силна връзка и на чиято помощ майката може да разчита, желанието му при кого да живее и пр. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият и петият въпроси също не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства/. Те са общотеоретични, не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Предвид изложеното не могат да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,