Определение № 6048 от 30.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3075/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. С решение № 230 от 24.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 79/2025 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, е отменено решение № 785/ 24.10.2024 г. по гр.д.№ 780/ 2024 г. на Районен съд- Благоевград и е постановено ново решение, с което изцяло е уважен предявеният иск от М. Т. Д. против Община Благоевград за установяване в техните отношения, че ищецът е собственик, на основание придобивна давност, на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], намиращ се в [населено място], местност „А.“ с площ от 951 кв. м. Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от Община Благоевргад, представлявана от юрисконсулт К., с оплакване за неправилност и посочени основания за отмяна по чл. 281, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства в цялост, че е ценил превратно и изолирано свидетелските показания и че неправилно е приел за установен по делото фактическия състав на придобивната давност. Поддържа, че по делото е установено, че процесните земи са такива по чл.19 от ЗСПЗЗ и не могат да бъдат придобити по давност. Моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл.280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, че се произнесъл по въпроси, имащи значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитие на правото, както и се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Формулира следните правни въпроси: 1.Длъжна ли е въззивната инстанция да обоснове извършената преценка относно кредитиране на част от събраните доказателства и некредитирането на друга част? 2.Длъжна ли е въззивната инстанция да извърши преценка на всички факти и доказателства, събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви относно това защо смята част от тях за установени, а други за неустановени? 3.С оглед наличието на доказателства по делото, че към 1997 г. процесният имот не е съществувал като самостоятелен правен обект, не е индивидуализиран с площ, граници и идентификатор, налице ли е възможност за придобиване на имота по давност? 4.С оглед наличие на нормативно установени забрани за придобиване по давност на земите от общински поземлен фонд, в това число и тази, регламентирана в чл. 7, ал. 1, пр. 2 от ЗОС, налице ли е възможност за придобиването им по давност? 5.Допустимо ли е за лице, което не може да се легитимира като собственик (или негов правоприемник) с признато или възстановено право на собственост върху имота или ползвател (или негов правоприемник), чието право на ползване да се е трансформирало в право на собственост на същия, да претендира възможност за придобиване на имот по давност? 6.Допустимо ли е лице, което е разполагало с правната възможност да обжалва решение на комисията по чл. 19, ал.2 от ЗСПЗЗ, одобрено със заповед на директора на ОД „Земеделие“ - Благоевград, да предяви иск за собственост за имот част от фонда по чл. 19, ал.1 от ЗСПЗЗ? 7.За да се приеме, че даден имот е бил внасян в ТКЗС, достатъчно ли е да се докаже, че същият е бил част от масив, внасян в ТКЗС? 8.При липса на други писмени доказателства, освен фактът, че даден имот е бил част от масив, внасян в ТКЗС, възможно ли е внасянето на конкретния имот да бъде доказано с косвени доказателства? По първите два въпроса жалбоподателят поддържа противоречие с тълкувателно решение № 1/2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о. на ВКС, решение № 618 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 4328/2023 г., IVг.о. на ВКС, решение № 210 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 4866/2022 г., Іг. о. на ВКС, решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ВКС, решение № 141 от 11.10.2019 г. на ВКС. По отношение на въпрос три поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС, решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009г. на ІІг. о. на ВКС, решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. №158472009г. на І г. о. на ВКС, решение № 196 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 2495/2495 на 1г. о. на ВКС. По останалите въпроси жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №203 от 18.10.2016 г. по гр. д. №1703/2016 г. на I г. о. на ВКС, решение №118 от 09.01.2020 г. по гр. д. №4115/2018 г., IIг.о. на ВКС, решение №100 от 23.07.2010 г. по гр. д. №3426/2008 г., IVг. о. на ВКС, решение № 547 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 660/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 59 от 27.05.2021 г. по гр. д. № 3042/2020 г., IIг. о. на ВКС, решение № 184 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 1012/2019 г. 1г. о. на ВКС и решение № 157 от 01.03.2010 г. по гр. д. № 5013/2008 г. на ВКС. В писмен отговор на касационната жалба ответникът М. Т. Д., представляван от адвокат Б., моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно. Счита, че в изложението към касационната жалба касаторът не е формулирал правен въпрос, по който въззивната инстанция да се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС. По същество поддържа, че въззивното решение е правилно, изводите на съда- обосновани и законосъобразни. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по иск за защита на право на собственост с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: При формиране на вътрешното си убеждение въззивната инстанция е съобразила, че с Акт за частна общинска собственост №2594 от 26.07.2013г., е актуван като общински процесния имот, на основание чл.56, ал.1 и чл.2, ал.1, т.7 от ЗОбС във вр. с чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, описан като поземлен имот с №***, с ЕКАТТЕ *** по картата на възстановената собственост на землище [населено място], [община], находящ се в местността „А.“, целият с площ 1 044кв.м. Приела е за установено още, че на 16.08.2006 г. ищецът закупил съседния на процесния имот. От заключението на изслушаната СТЕ съдът е установил, че картата на възстановената собственост на землище [населено място] е изработена в периода 1992-1999 г., че районът на експертизата попада в терен, в който собствеността е възстановявана в нови реални граници, т.е. с план за земеразделяне. Приел е за установено от заключението, че процесният имот до 2005 г. не е съществувал като самостоятелен, а е бил включен в границите на имот №***, нива с площ от 7.544 дка, м.“А.“, записана като земи по чл.19 от ЗСПЗЗ, стопанисвани от Общината. Вещото лице е дало заключение, че от прегледа на скицата е видно, че имот №*** е остатъчен поземлен фонд, останал след настаняване на всички заявени в местността имоти. През 2005 г. имот №*** е разделен на два имота, а именно №*** с площ от 6.500 дка, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на трето лице и нов имот- процесният №*** с площ от 1.044 дка. Така разделените имоти са нанесени в КВС на 27.05.2005 г., където новият имот №*** е записан като земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ. През 2008 г., на основание чл.19, ал.2 от ЗСПЗЗ, с Протоколно решение №3 от 25.07.2008 г. на комисия, определена и назначена със Заповед №РД-10-079 от 13.06.2008 г., изменена със Заповед №РД-10-111 от 25.07.2008 г. на Директора на ОД“З“ Благоевград, са определени по землища имотите по чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ, които да бъдат предадени в собственост на Община Благоевград. Това протоколно решение е одобрено със Заповед №РД-10-121 от 28.07.2008 г. на Директора на ОД“Земеделие“ Благоевград. В Приложение №1 към Раздел I, т.1 към решението, в частта за землище [населено място], присъства имот №***, нива от 1.044 дка, който имот като остатъчен поземлен фонд е предаден на Община Благоевград. Така предадените имоти са записани като общинска собственост в КВС на 16.11.2009 г. През 2012 г. по искане на Община Благоевград, на основание чл.19, ал.2 от ЗСПЗЗ, с ново Протоколно решение №1 от 10.05.2012 г. са определени по землища допълнителни имоти по чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ и в Приложение към решението в частта за землище [населено място] отново присъства имот №***, нива от 1.044 дка, който имот като остатъчен поземлен фонд е предаден на Община Благоевград. При действието на КВС на този етап е съставен Акт за частна общинска собственост №2594 от 26.07.2013 г. По одобрената със Заповед №РД-18-1352/26.07.2018 г. КККР на землище [населено място] имот №*** по КВС на [населено място], е идентичен на поземлен имот с идентификатор *** по КККР. Площта на имота е намалена от 1044 кв.м. на 951 кв.м., тъй като при изработване на КККР е била съобразена новоопределената землищна граница между [населено място] и [населено място], която пресича имот №*** и отнема част от него. В кадастралната карта формата, границите, начинът на трайно ползване, видът на собствеността не са променени. Съдът е кредитирал свидетелите, изслушани по делото, като е приел, че те установяват безпротиворечиво завладяване на имота от ищеца от 1995 г. При така установените факти съдът е направил изводи, че имотът, след влизане в сила на ЗСПЗЗ е подлежал на възстановяване и следователно по отношение на него не е било приложимо спирането на давността по силата на мораториума, въведен с §1 от ЗД на ЗС. Посочил е, че едва когато имотът е преминал в собственост на Общината е спряла да тече давността по отношение на него. Посочил е, че преди 2007 г., когато чл.19 от ЗСПЗЗ е изменен, ответната Община не е придобила собствеността върху имота, тъй като не го е стопанисвала, а той е бил владян от ищеца. От 22.11.1997 г., след влизане в сила на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ, в полза на ищеца е започнала да тече придобивна давност. След изменението на чл.19 от ЗСПЗЗ от 2007 г. останалата незаявена земеделска земя е станала общинска собственост от влизането в сила на Плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, което е станало в случая на 27.05.2005 г. При съобразяване на теклата в полза на ищеца давност от 22.11.1997 г. до устните състезания пред въззивния съд е направен извод, че давностният срок в полза на ищеца е изтекъл. Посочено е още, че тъй като ищецът е завладял чужд имот не се изисква уведомяване на собственика за своенето на имота. С оглед изложеното въззивната инстантция е приела, че ищецът е придобил имота по давност. С оглед различните изводи, до които е достигнал въззивният съд с обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение и въззивният съд е уважил предявеният иск за установяване на придобитото от ищеца право на собственост. При така изложените мотиви на въззивната инстанция и като съобрази установените по делото факти настоящият касационен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато да касация по следните съображения: Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението следва да бъде допуснато до касация по първите два поставени въпроса, касаещи правомощията на въззивната инстанция като такава по същество на делото, нейното задължение да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи обосновани от установените факти и от приложимите правни норми изводи по спора. Така поставените въпроси са обуславящи крайните изводи на съда, което покрива общата предпоставка за правен въпрос, въз основа на който може да бъде допусната касация на въззивно решение. В същото време по тези два въпроса решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС- както задължителна такава- тълкувателно решение № 1/2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, така и на казуалната, включително и на решенията посочени от касатора в изложението към касационната жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I г. о.