Определение № 50195 от 25.04.2023 г. на ВКС по д. № 3887/2021 г.

Възобновеното след приемане на тълкувателно решение по т.д. №3/20 г. на ВКС, ОСГТК производство е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допускането за разглеждане на касационната жалба на П. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №28/21 г.. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Държавата, чрез министерство на финансите, иск по чл.439 ГПК – за признаване, че ищецът не дължи на ответника сумата от общо 7 660,64 лв., платена от последния по посоченото изпълнително дело на осн. чл.152 СК и НРИДПИ от 2011 г.. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на ТР №2/26.06.15 г. ОСГТК по въпроса: От кой момент започва да тече погасителната давност за вземането на държавата като присъединен взискател в изпълнителното дело за издръжка – от датата на последното извършено плащане или от връчване на ПДИ на длъжника? Според касатора въззивното решение противоречи на ТР №12/22.03.71 г. на ОСГК по въпросите: Допустимо ли е прилагане по аналогия на ТР, когато се касае не за погасяване на правото на иск на държавата, платила издръжка вместо задълженото лице, а за погасяване правото на вземане при бездействието й като взискател да реализира правата си в хода на изпълнителното производство? Кога възниква изискуемостта на вземането на държавата, като платила издръжка вместо задълженото лице, съответно кога е началото на погасителната давност – от плащането на последната сума за издръжка, респ. навършването на пълнолетие на лицето, имащо право на издръжка или от поканата за плащане по чл.84, ал.2 ЗЗД до длъжника? Последният въпрос поставя и в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, заедно с още три въпроса: Вземането на държавата като присъединен взискател в изп. дело за издръжка, след навършване пълнолетие на лицето/ детето/, трансформира ли се в частно държавно вземане и ползва ли се от защитната процесуална норма на чл.433, ал.1,т.8 ГПК? ПДИ по изп. дело следва ли да се приравни към поканата за плащане по чл.84, ал.2 ЗЗД като материалноправна и процесуалноправна последица? Следва ли да се приеме, че поради бездействието на СИ за конституиране на държавата като взискател по изп. дело за издръжка, давностният срок за погасяване на вземането не тече? Значението на въпросите за точното прилагане на закона и развитието на правото обосновава с правилното прилагане на института на давността в изпълнителното производство и с уедняквяването на съдебната практика на първоинстанционните и въззивни съдилища по подобни казуси. Намира, че поставените въпроси сочат и на очевидна неправилност на въззивното решение. По допускане на обжалването ВКС намира следното: С тълкувателно решение №3/28.03.23 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Изпълнителното дело в случая е образувано през 2005 г. пред ДСИ – Варна и до 26.06.2015 г. давност за частното държавно вземане за платената издръжка / както го определят чл.152, ал.7 СК и чл.14, ал.1 НРИДПИ/ не тече. Искът по чл.439 ГПК е заведен от ищеца, сега касатор на 28.01.20 г. или преди изтичане на петгодишната давност, с която се погасява вземането за платената от държавата присъдена издръжка. В исковата си молба ищецът – сега касатор, се позовава на изтекла към момента на завеждане на иска погасителна давност, която според твърденията му е започнала да тече през м. март 2010 г., когато е направено последното плащане по изпълнителното дело от съзадължената държава и е изтекла през м. март 2015 г.. Липсва позоваване на изтекла в хода на производството по предявения ОУИ погасителна давност. Затова, само за пълнота на изложението следва да се посочи, че със завеждане на отрицателния установителен иск/ОУИ/ по чл.439 ГПК погасителната давност спира да тече на осн. чл.115, б.“ж“ ЗЗД – в този смисъл е р. по гр.д. №720/22 г. на четвърто г.о. на ВКС. В него е прието, че „ кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото право/вземането като се позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо. Дори когато кредиторът не е снабден с влязло в сила изпълнително основание и разполага с насрещен осъдителен иск, той може, но не е длъжен да то предяви. В общия случай по чл. 124, ал. 1 ГПК решението, с което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и да изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането. Това основание за спиране на погасителната давност не изисква други условия. Такива условия не произтичат и не могат да произтекат от процесуалните права на кредитора като ответник по ОУИ. Институтът на погасителната давност е материално-правен, а не процесуално-правен. Длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения ОУИ ( чл. 235, ал. 3 ГПК ), но този му довод е винаги неоснователен. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД се заличава с обратна сила, ако производството по ОУИ бъде прекратено.“ Крайният извод на въззивния съд за неоснователност на иска в случая съответства на тези съображения по тълкуване и прилагане на закона, изведени в по-новата практика на ВКС, с която се уеднаквява тази на въззивните и първоинстанционни съдилища за подобни с процесния случаи. Затова не са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК, на които се позовава касаторът. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и ВКС на РБ, трето гр. отделение