Определение № 320 от 17.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2957/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно дружество Евроинс“ АД против решение №1128/08.05.2018г. по в.т.д.№4429/2017г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение №1053 от 02.06.2017г., постановено по т.д.№1349/2016г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-6 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от „Бултрансспед“ ЕООД, [населено място], срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, кумулативно съединени искове, с правно основание чл.226 от КЗ/ отм./ и чл.86 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 46 196,73 лв., представляваща остатък до пълния размер на застрахователно обезщетение, съгласно застрахователен договор „Отговорност на превозвача", обективиран в застрахователна полица №00800100002378 от 14.11.2013г., сключен между ответника застраховател и „Формула -2“ ЕООД, за причинени от последното имуществени вреди при неизпълнение на договор за превоз, възложен със заявка - договор за международен превоз на товари, изх. №121701/09.07.2014г., изразяващи се в пълна повреда на превозваните стоки, както и обезщетение за забавеното му плащане за периода от 01.08.2014г. до 29.03.2015г. в размер на 2 765,11лв., вместо което „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е осъдено да заплати на „Бултрансспед“ ЕООД, [населено място], на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ сумата от 46 196,73 лв., представляваща остатък до пълен размер на застрахователно обезщетение, съгласно застрахователен договор „Отговорност на превозвача“, обективиран в застрахователна полица №00800100002378 от 14.11.2013г., сключен между „Застрахователно дружество Евроинс“ АД и „Формула -2“ ЕООД за причинени имуществени вреди при изпълнение на договор за превоз, възложен със заявка - договор за международен превоз на товари, изх.№121701/09.07.2014г., изразяващи се в пълна повреда на превозваните стоки, ведно със законната лихва върху сумата от 46 196,73 лв. от датата на завеждане на исковата молба /31.03.2015г./ до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 2 765,11лв., обезщетение в размер на законната лихва за неизпълнение на паричното задължение в размер на 46 196,73 лв., за периода от 27.08.2014г. до 29.03.2015г., а също и на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски за производството, както следва: сумата от 6 199,54 лв. за първоинстанционното производство и сумата от 3362,97 лв. за въззивното производство. Решението е постановено при участието на „Каменица“ АД като трето лице - помагач на страната на ищеца. В жалбата се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът счита за необоснован и неправилен извода на въззивния съд, че ищецът е действал като пореден превозвач по отношение на превоза, извършен от „Формула -2“ ЕООД в периода от 10.04.2014г. до 14.04.2014г. от Република Чехия до Република България. Поддържа, че въззивният съд е извършил и нарушение на процесуалните правила, като е позволил на ищеца извършването на допълнително доказване, което не е извършено пред първоинстанционния съд, без да са налице предпоставките за това. Прави оплаквания, че съдът е назначил съдебно – счетоводна експертиза във въззивното производство, позовавайки се на непълнота на извършения от първоинстанционния съд доклад по делото, каквато не е налице. Счита, че първоинстанционният съд ясно и точно е разпределил доказателствената тежест между страните. Поддържа, че съдът е определил дължимия размер на обезщетението за повредения товар в отклонение от разпоредбата на чл.23 пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.„Спедиторът по несъщински спедиционен договор има ли качеството на превозвач по смисъла на чл.37 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/?“; 2 „Спедиторът по несъщински спедиционен договор, има ли право да се суброгира в правата на получателя срещу превозвоча по международен договор за превоз и какви са основанията и предпоставките за това?“ 3. „Има ли право лице, което не е страна по международния договор, да предяви регрес срещу превозвача, съответно неговия застраховател по застраховка „Отговорност на превозвача“ за нанесени вреди на правоимащото лице от извършения превоз на стоки и на какви основания?“ 4. „Щом черпи права от договор за международен превоз на стоки, правата подчиняват ли се задължително на императивните норми, регулиращи международните превози, в частност на Конвенцията СМR, или се подчиняват на общите материалноправни правила? В този смисъл обезщетението и лихвата за забава на кой режим се подчиняват – на режима съгласно ЗЗД или на режима съгласно Конвенцията?“ 5. „Обезщетението съгласно чл.23 пар.1 от Конвенцията включва ли в себе си търговската печалба и отъждествява ли се с крайната цена на стоката?“ 6. „След като е разпределил доказателствената тежест съобразно разпоредбите на чл.146 ал.1 т.5 от ГПК, длъжен ли е съдът да укаже, че страната не сочи доказателства за конкретни обстоятелства, попадащи в обхвата на подлежащите на доказване факти, посочени при разпределението на доказателствената тежест? Нарушение ли е тази липса на конкретно посочване на принципите на служебното начало и равнопоставеност на страните в процеса?“ 7. „Обуславя ли липсата на конкретно посочване съгласно чл.146 ал.2 от ГПК допускането на доказателствено искане във второинстанционното производство въпреки, че подлежащият на доказване факт е попадал в обхвата на доказателствата, посочени в доклада на съда, съгласно чл.146 ал.1 т.5 от ГПК?“ По всички въпроси поддържа наличие на основанията по чл.280 ал.1 ал.1 и т.3 от ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът „Бултрансспед“ ЕООД, [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни доводи излага в писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски. Третото лице – помагач „Каменица“ АД, [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ал.1 от ГПК, от легитимирани да обжалват лица и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Допускането на касационното обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 от ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В случая първите три поставени от касатора въпроса не отговарят на общия критерий за достъп до касация, тъй като не съответстват на констатациите в мотивите на обжалваното решение и не са обусловили правните изводи на въззивния съд за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя по застраховка „Отговорност на превозвача". Въпросите са поставени с оглед твърдението на касатора, че при сключването на договора за превоз ищецът е действал като несъщински спедитор и съответно няма качеството на страна по сключения договор за превоз със застрахования превозвач „Формула -2“ ЕООД. Въззивният съд обаче не е приел, че ищцовото дружество е несъщински превозвач, напротив изрично е посочил, че на 09.07.2014г. „Бултрансспед“ ЕООД, [населено място], е възложил извършването на международен транспорт на процесните стоки на „Формула -2“ ЕООД с договор за международен превоз на товари. Следователно приемайки, че „Бултрансспед“ ЕООД, [населено място], е страна по договора за международен превоз на товари, въззивният съд го е счел за същински спедитор, който е сключил договора за превоз с превозвача от свое име, но за сметка на доверителя. Следователно поставените от касатора въпроси относно правата и задълженията на несъщинския спедитор не са обсъждани от въззивния съд и не са обуславящи за изхода на спора. Четвъртият въпрос относно приложимата нормативна уредба при определяне на обезщетението за вреди от неизпълнение на международен договор за автомобилен превоз на товари, е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на същия не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. С решение №48 от 12.06.2017г. по т.д.№408/2015г., на ВКС, ТК, IІ т. о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието че Конвенция CMR се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на товари с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така, както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна, независимо от седалището и националността на страните. Следователно, когато са налице условията за нейното прилагане, отношенията между страните по договора за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат задължително от Конвенция CMR, като страните не разполагат с възможност да уговарят други клаузи в противоречие с разпоредбите на конвенцията. Разпоредбите в Конвенция CMR, регламентиращи отговорността на превозвача и основанията за освобождаване от нея, са специални правни норми, поради което изключват приложението на чл.306 и чл.373 от ТЗ. В случая въззивният съд е приел, че отношенията между страните по процесния договор за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат от Конвенция CMR. Наличието на практика по значимите за делото правни въпроси, с която въззивното решение е съобразено изключва и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми. Петият въпрос относно начина на определяне на размера на дължимото от превозвача обезщетение при приложение на разпоредбата на чл.23 пар.1 от Конвенция СМR е свързан с предмета на спора, но същият не касае правните изводи на съда, а правилността на констатациите на заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Размерът на обезщетението е определен съобразно заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което не е било оспорено при приемането му в първоинстанционното производство. Вещото лице при определяне на размера на обезщетението за повредения товар се е позовало на разпоредбата на чл.23 пар.1 от Конвенция СМR, като нито във въззивната жалба, нито в отговора на същата има оплаквания за неяснота или необоснованост на заключението. Преценката на въззивния съд дали е налице необоснованост на заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза и дали вещото лице правилно е приложило критериите в приложимата правна норма, е част от дейността по обсъждане на събраните по делото доказателства и не подлежи на контрол в стадия по селекция на касационните жалби. Последните два въпроса са свързани с оплакването на касатора, че въззивният съд е допуснал изслушване на допълнителна съдебно – счетоводна експертиза във въззивното производство, без да са били налице допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото. В случая във въззивната жалба са направени оплаквания, че в изготвения от първоинстанционния съд доклад не е извършено разпределение на доказателствената тежест относно предявения иск и са били въведени оплаквания, че поради допуснатото процесуално нарушение на съда, въззивният жалбоподател е бил лишен от възможността да ангажира доказателства в подкрепа на твърдените от него факти, а именно изплащане на обезщетение на собственика на товара „Каменица“ АД. Въззивният съд е уважил искането за назначаването на съдебно – счетоводна експертиза по въпроси на въззивния жалбоподател свързани с основанието на вземанията по фактура №300000512 от 31.07.2014г. и фактура №[ЕГН] от 06.08.2014г. и осчетоводяването на тези фактури в счетоводствата на „Бултрансспед“ АД и „Каменица“ АД. Това обаче не е обусловило извода за основателност на предявения иск, доколкото в мотивите си съдът е формирал изводите си за изпълнение на задължението на ищеца като спедитор към доверителя „Каменица“ АД за заплащане на обезщетението за щетите на товара, въз основа на самите фактури и споразумението от 27.08.2014г. за прихващане с вземанията по двете фактури. Тези писмени доказателства са били представени своевременно в първоинстанционното производство. Съответно преценката на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл. 266 ал.3 от ГПК за събиране на нови доказателства във въззивното производство, не е обусловила крайния изход на спора, след като неговите фактически и правни констатации са формирани въз основа на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства. Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване по формулирания в изложението въпрос 4.2 относно претенцията за обезщетение за забава. Формулираният от касатора материалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е определил размера на дължимото обезщетение за забава на обезщетението за повредения товар по правилата на националното законодателство. По този въпрос е налице формирана по реда на чл.290 от ГПК задължителна практика на ВКС, служебно известна на настоящия състав, С решение №106 от 13.10.2010г. по т.д.№1094/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че след като приложимото право по отношение на главното правоотношение се обхваща от регламентацията на Конвенция СМR, то и произтичащите от него акцесорни правоотношения също следва да се обхващат от режима на тази нормативен акт. Така параметрите на специалните правни норми, каквито са тези от Конвенцията, съдържат изискване за точно определен начин на изчисляване и на лихвите, различен от този по ЗЗД, поради което лихвата е следвало да бъде определена като такава по СМR /чл. 27 от Конвенцията/, а не по правилата на националното законодателство /чл. 86, ал. 2 ЗЗД/. Последното би било приложимо, ако Конвенцията не съдържаше подобни правила. Следователно по отношение този въпрос са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Що се касае до законосъобразността на съдопроизводствените действия на въззивния съд и обосноваността на изводите му, то те не могат да бъдат проверявани в стадия по селекция на касационните жалби. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване на решение №1128/08.05.2018г. по в.т.д.№4429/2017г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №1053 от 02.06.2017г., постановено по т.д.№1349/2016г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-6 състав, „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е осъдено да заплати на „Бултрансспед“ ЕООД, [населено място], законната лихва върху сумата от 46 196,73 лв. от датата на завеждане на исковата молба /31.03.2015г./ до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 2 765,11 лв., обезщетение в размер на законната лихва за неизпълнение на паричното задължение от 46 196,73 лв., за периода от 27.08.2014г. до 29.03.2015г. следва да се допусне на основание чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса: Коя е приложимата нормативна уредба при определяне на размера на лихвата за забава на обезщетението по чл.25 вр. чл.23 пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/ - правилата на ЗЗД или тези на Конвенцията?“ Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 55,30 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд