Определение № 1500 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 155/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Г. Д. С. и на К. В. Н. против съответни части на решение № 986/07.09.2023 г. по в.гр.д. № 1402/2022 г. на Бургаски окръжен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1304/20.06.2022 г. по гр.д. № 1072/2022 г. на Бургаски районен съд са осъдени К. В. Н. и Г. Д. С. /в качеството му на поръчител/ да заплатят на „Банка ДСК“АД, при условията на солидарна отговорност, сума в размер на 7406, 16 евро, представляващи главница, дължима по сключен Договор за текущо потребление от 26.09.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 22.01.2020г. до окончателното й изплащане. В касационните жалби се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Банка ДСК“АД е подал писмен отговор, в който оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и по същество касационните жалби. Настоящият състав на ВКС намира, че касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „Банка ДСК“ ЕАД в качеството му на кредитор и К. Н. в качеството му на кредитополучател е бил сключен Договор за текущо потребление от 26.09.2011г., като Банката е отпуснала кредит в размер на 12 500 евро със срок за издължаване на кредита от 120 месеца, считано от неговото усвояване – 26.09.2011 г. Банковият заем е бил обезпечен от касатора Г. С., който е поръчителствал за задължението на К. Н.. БОС е констатирал, че между страните се е развило заповедно и исково производство по гр. д. № 8000/2016г. по описа на РС-Бургас, приключило с Решение № 1694/25.10.2017г., влязло в сила на 14.11.2017г., с което са били отхвърлени исковете на „Банка ДСК” ЕАД за установяване спрямо същите ответници, че двамата дължат солидарно на ищеца по Договор за кредит за текущо потребление от 26.09.2011 г. и Договор за поръчителство към него поради настъпила предсрочна изискуемост, обявена от кредитодателя на следните суми: 8 920, 81 евро – изискуема главница, 682, 37 евро – редовна лихва за периода от 28.12.2015 г. до 02.06.2016 г., 104, 76 евро – лихва за забава за периода от 28.01.2016 г. до 02.06.2016 г., 60 евро – заемни такси, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното плащане, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 1738/06.06.2016 г. по ч. гр. дело № 3217/2016 г. по описа на Районен съд – Бургас. Въззивният съд изрично е съобразил мотивите на цитираното решение по гр. д. № 8000/2016г. по описа на Районен съд - Бургас, че предсрочната изискуемост не е настъпила, тъй като такава не е била обявена на главния длъжник преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение, а обявяването на предсрочната изискуемост по отношение на поръчителя не е породило действие, тъй като отговорността му е акцесорна и той не може да бъде поставен в по-лошо положение от главния длъжник. БОС е намерил, че с оглед влязлото в законна сила решение между страните е решен спорът за липсата на обявена предсрочна изискуемост на кредита към момента, към който се формира СПН на това предходно решение. Същият въпрос не би могъл да се пререшава и да се преразглеждат вече установени факти и да изграждат правни изводи въз основа на нова преценка на вече установени в друго производство факти. Констатирал е, че в новия процес се въвежда нов факт от ищеца-банка – за настъпила към нов момент /след момента, когато се е установила силата на пресъдено нещо по предходното съдебно решение/ предсрочна изискуемост, който може да бъде установен. Въз основа на доказателствата БОС е заключил, че кредитополучателят е спрял плащанията по сключения между страните Договор за кредит за текущо потребление и за Банката – кредитодател е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, като това изявление може да бъде отправено с исковата молба, а предсрочната изискуемост на вземането настъпва с получаване на препис от исковата молба от страна на длъжника – в конкретния случай – на 27.07.2020 г., когато е бил връчен препис от исковата молба на длъжника К. Н.. С оглед на заключението на вещото лице е установил и конкретинте размери на дължимите суми по процесния договор. Предвид така определения момент на настъпване на предсрочната изискуемост решаващият състав е заключил, че шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е започнал да тече от горепосочения момент, а не от момента на връчване на копие от исковата молба по предходното дело, приключило с влязло в сила решение, и задължението на поръчителя не е било погасено, а следва да бъде ангажирана неговата отговорност и да бъде осъден – при условията на солидарност с длъжника К. Н.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната си жалба касаторът Г. С. поставя следните правни въпроси: 1/Може ли обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено в хода на друго производство, образувано по реда на чл.415, ал.1 и чл.422 ГПК?; 2/ Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да бъдат подробно обсъдени и всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост /а не изолирано едни от други/, които имат значение за решението по делото? Следва ли въззивната инстанция при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първия въпрос твърди противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практика на ВКС, обективирана в решение № 50292/20.03.2023 г. по гр.д. № 73/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60048/20.08.2021 г. по т.д. № 2122/2020 г. на ВКС, I т.о. и др., а по втория въпрос - противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 189/14.01.2016 г. по т.д. № 3672/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че начинът по който е формулиран първият въпрос не обхваща конкретиката на казуса, по която се е произнесъл въззивният съд. БОС е изходил от мотивите на влязлото в сила решение по предходния процес между същите страни, в които е бил обсъден проблемът за обявяването или не на кредита за предсрочно изискуем и поставеното отхвърляне на иска по чл.422 ГПК е било именно на основание недоказване на настъпила предсрочна изискуемост на претендираното вземане. Поради което и решаващо за правните изводи на въззивната инстанция се явява произнасянето му по въпроса за СПН на влязлото при тези условия решение по предходен процес между страните и обхванатите от нея факти. Следва да се отбележи, че даденото от БОС разрешение – да не преразглежда въпроса за настъпила предсрочна изискуемост на дължимата по кредита сума към предходен момент, а само по отношение на въведените твърдения за нов, следващ влизането в сила на това решение, момент, е в съответствие със създадената съдебна практика. Така в решение № 118/11.12.2020 г. по т.д. № 2278/2019 г. на ВКС, I т.о. е прието, че правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице визираната в чл.299, ал.1 ГПК отрицателна процесуална пречка – същият правен спор вече е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор е пречка за съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело относно същото материално право. Меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или несъществува, е денят, когато са приключили устните състезания, след които решението е влязло в сила. На осн.чл.235, ал.3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени. На осн.чл.298, ал.1 ГПК обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право. Съдебната практика и правната теория приемат, че осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може да направи отвод за пресъдено нещо. Аналогично при отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, по който от ищеца е било наведено твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен, поради направен от съда извод за ненастъпила такава, последващият процес по иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. В последващия процес се въвежда нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявените вземания, и който факт се твърди, че е настъпил след момента, когато се установява СПН по предходното съдебно решение, т.е. не е обхванат от обективните й предели. Вторият въпрос касае задълженията на въззивния съд във връзка с мотивиране на постановеното от него решение. ВКС многократно е имал възможност да разясни, че стриктното приложение на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд. Последният е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. Отделно от това, съдът трябва да анализира събраните по делото доказателства, включително служебно да допусне и изслуша експертиза с цел установяване на релевантен факт, когато е сезиран с оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Обсъждането на защитните тези на двете страни по спора, събраните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти следва да бъдат подведени под счетената за приложима законова норма, като тези действия следва да намерят израз в мотивите на решението. Соченият извод следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Илюстрация на казаното е задължителната практика на касационната инстанция, обективирана ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило действие и след отмяна на ГПК/1952 г., ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната практика, намерила израз в цитираните от касатора решения и служебно известните на съда - решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ГК, IV г.о., решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015г. на ТК, I т.о. и мн. др. С оглед наведените от касатора доводи за обосноваване на правния въпрос в случая БОС не се е отклонил от тази практика. Въззивният съд е обсъдил доводите на касатора относно претендирания от него момент на настъпване на предсрочна изискуемост и ги е отхвърил като неоснователни поради вече изложените аргументи във връзка с влизане в сила на предходно съдебно решение между същите страни. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай са наведени доводи за явна необоснованост на решението. Проверка на изводите на БОС, че е налице настъпила предсрочна изискуемост едва с връчване на копие от исковата молба в новия процес между страните, не може да се извърши без преценка на обсъдените от съда доказателства за наличие на предходен процес, приключил с влязло в сила решение. При така коментирани доказателства не е налице явно нарушение на нормата на чл.299 ГПК относно формираната по това решение сила на пресъдено нещо и относно факта на ненастъпила по-рано предсрочна изискуемост. В изложението към касационната жалба на касатора К. Н. е формулиран само един въпрос при въвеждане на допълнително осднование по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - От кой момент следва да се счита, че е било налице валидно волеизявление на банката относно обявяване на предсрочната изискуемост на процесния кредит по отношение на главния длъжник – датата на връчване на нотариалната покана, датата на връчване на копие от исковата молба по предходния процес, или датата на връчване на препис от исковата молба по настоящия процес? Съставът на ВКС счита, че така поставен въпросът не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и първите са от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Отговорът на така формулирания въпрос е обусловен от обсъждане на конкретни доказателства по делото, поради което налага проверка по същество на касационната жалба, което не е правомощие на касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касационните жалби се дължат на осн. чл.78, ал.3 и ал. 8 ГПК сторените от него разноски в доказания размер от 300 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение