Определение № 749 от 26.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1331/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците С. К. В. и Н. М. В. срещу решение № 158 от 02.05.2023г. по в.т.д.№ 32/2023г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено решението по т.д.№ 775/2021г. на ОС Пловдив. С решението на първоинстанционния съд ответниците са осъдени да заплатят на основание чл.430, чл.432,ал.1 ТЗ във вр. с чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД солидарно на „Банка ДСК“ЕАД сумата 22 287.27лв. - главница, обявена за предсрочно изискуема на 30.11.2021г. с връчване на препис от исковата молба, дължима по договор за ипотечен кредит от 16.08.2006г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 03.11.2021г.; сумата 5 980.30лв. - просрочена падежирала главница за периода 28.12.2019г.- 28.10.2021г.; сумата 7 646.36 лв.- възнаградителна лихва върху главницата от 5 980.30лв. за периода 28.11.2018г. до 02.11.2021г.; сумата 573.50лв. - обезщетение за забава за периода 28.12.2019г. до 02.11.2021г.; и 145,74 лв. - заемни такси. В касационната жалба е въведен довод за частична недопустимост на обжалваното решение. Изложено е, че с предходно влязло в сила решение по в.т.д.№ 352/2019 на АС Пловдив, постановено по иск на банката въз основа на същия договор за кредит, на основание чл.422 ГПК е прието за установено съществуването на парично вземане към кредитополучателите С. и Н. В. за сумата 7 042.22лв. - изискуема главница към м. ноември 2019г. - моментът на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, като е уважен и искът по чл.422 ГПК за сумата 950 лв. възнаградителна редовна лихва за периода 28.05.2017г.-30.08.2017г. Касаторите поддържат, че с постановеното решение по настоящия спор е присъдена възнаградителна лихва, „която е част от присъдени вече падежирали вноски, поради което ответниците са осъдени за едно и също вземане два пъти“. Възразяват, че в настоящото производство банката претендира вноски или предсрочно изискуема главница за периода от 28.09.2017г., който включва „очевидно признатите“ вземания на банката до м. септември 2019г. Доводът за неправилност на обжалваното решение е обоснован с тезата за недействителност на договора за банков кредит и допълнителните споразумения към него като неотговарящи на императивните изисквания на ЗПК относно минимално необходимото съдържание на потребителския договор за кредит. Твърдението е, че вследствие на това потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, след приспадане на извършените от него плащания от същата чиста стойност. Поддържа се оплакване за необсъждане на възражението, че подписаните допълнителни споразумения представляват обективна новация, водеща до погасяване на задълженията по договора за кредит и възникване на нови такива. Според касаторите това обуславя неоснователност на исковете, защото ищецът претендира вземания, възникнали от договора за кредит, които са погасени поради обективна новация. Въведено е оплакване за необсъждане на възражението за липсата на виновно (забавено) изпълнение на вноските по договора за кредит, доколкото липсва погасителен план. От това се извежда, че до 20.04.2015г. - датата на подписване на допълнителното споразумение към договора, кредитополучателите не са изпаднали в забава и не дължат наказателни лихви. Поддържа се, че в резултат на първото водено между страните дело ответниците не са били в забава, нито са дължали изпълнение на погасителни вноски. С оглед на това касаторите считат, че крайният падеж на договора за кредит следва да се удължи с времето на разглеждане на този спор, в който кредитната институция без основание е отнела на кредитополучателите преимуществата на срока като е твърдяла надлежно обявена предсрочна изискуемост, отречена от съда за произвела действие. Наведено е твърдение, че уважаването на иска за присъждане на обезщетението за забава е резултат на прилагане на клауза за неустойка за забава, която е недействителна. Твърди се, че тя нарушава добрите нрави и е неравноправна по силата на чл.143 ЗЗП. Искането е за обезсилване, респ. отмяна на отмяна на решението и постановяване отхвърляне на исковете със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/Следва ли между страните да се прилагат допълнителни споразумения, в които е признато със сила на пресъдено нещо наличието на неравноправни клаузи? 2/Как биха се формирали задълженията на потребителя при наличие на установени в допълнителни споразумения към договор за кредит неравноправни клаузи относно начина на олихвяване на кредитната експозиция? 3/Допустимо ли е търговецът - кредитна институция при обявени неравноправни клаузи в допълнителни споразумения да приложи условията по първоначалния договор?; 4/Допустимо ли е заместването от страна на съда на неравноправните клаузи в допълнителни споразумения с първоначално уговорените условия по договор за кредит и следва ли националният съд да зачете най-благоприятните за потребителя условия; 5/Длъжен ли е националният съд да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи за него обявяването на недействителността на договора? Поставянето на въпросите е аргументирано с довода, че въззивната инстанция по съображенията, че с предходното съдебно решение е установен неравноправният характер на начина на формиране на лихвите по допълнителните споразумения, е приела, че допълнителните споразумения не следва да се прилагат, а следва приложение да намерят първоначалните уговорки в договора, но не е обсъдено възражението за наличие на забава на кредитора поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост. Касаторите въвеждат като допълнителна предпоставка твърдение за противоречие на обжалваното решение с решението на СЕС по дело С-6/22 по отношение задължението за неприлагане на неравноправни клаузи и невъзможност съдът да запълва съдържанието на договора При твърдения за необсъждане от въззивния съд на възражението на кредитополучателите-потребители е поставен въпросът: 6/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и даде отговор на всички направени от страните възражения, като в тази връзка подложи на оценка всички доказателства за установяване на релевантните за правилното приложение на материалната разпоредба факти? при въведена допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.1,предл. последно ГПК, обоснована с цитирана практика по чл.290 ГПК. Като материалноправни въпроси, „необсъдени“ от въззивния съд по приложението на чл.95 сл. ЗЗД и с позоваване на решението по дело С-6/22 на СЕС са поставени: 7/ Налице ли е забава на кредитора при олихвяване (формиране на задълженията на потребителя) на кредитната експозиция въз основа на неравноправни клаузи?; 8/Налице ли е забава на кредитора при твърдяна от кредитната институция предсрочна изискуемост, която с влязло в сила съдебно решение е установено, че не е налице? За периода на неоснователно твърдяната като надлежно обявена предсрочна изискуемост потребителят в забава ли е?; 9/При забава на кредитора - кредитна институция, съществува ли в нейна полза правото на обявяване на предсрочна изискуемост предвид разпоредбата на чл.96 предл. второ ЗЗД - забавата на кредитора освобождава длъжника от неговата забава, като обективна предпоставка за предсрочна изискуемост ? Изложени са съображенията, че в резултат на предходно воденото между страните дело, е установено със сила на пресъдено нещо противоправност от страна на кредитната институция при олихвяването на кредитната експозиция в резултат на неравноправни клаузи. Твърди се, че не е настъпила претендираната от банката предсрочна изискуемост на кредита. Посочва се, че през времето на воденото между страните производство, кредитната институция е считала задълженията за изцяло изискуеми, не приемайки частично (на вноски) изпълнение от страна на потребителите. По отношение на тях е било предприето и принудително изпълнение със запор на банковите им сметки, включително и обслужващите кредита такива, поради което даденият от въззивния съд отговор на горните въпроси е в противоречие с решението по дело С-6/22 на СЕС (коректният номер на делото е С-269/19) относно необходимостта националният съд да прикани страните да водят преговори за определянето на условията за изчисляване на лихвения процент. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. Не са претендирани разноски. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: При дължимата от настоящата инстанция служебна проверка отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо, включително и на въведеното от касаторите основание. Присъдената с обжалваното решение възнаградителна лихва в размер на 7 646.36 лв. за периода 28.11.2019г. - 02.11.2021г. е самостоятелно вземане на банката по чл.430,ал.2 ТЗ, а не част от „присъдени вече падежирали вноски“, както считат касаторите. С предходното влязло в сила решение по в.т.д.№ 352/2019г. на АС Пловдив, след като е отречена основателността на твърдението на банката за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, са приети за дължими суми само за изискуеми вноски за главница до момента на приключване на съдебното дирене - месец ноември 2019г. в размер на 7 042.22 лв. (819.77 лв. до 30.08.2017г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и 6 222.45 лв. за периода, изтекъл от месец септември 2017г. до месец ноември 2019г., когато е приключило съдебното дирене пред апелативния съд). С предходното решение сумите за възнаградителна лихва са присъдени само за претендирания период от 28.05.2017г. до 30.08.2017г. в размер на 950.08 лв. Видна е неоснователността на твърдението за повторно осъждане ответниците за заплатят едно и също задължение. С предходното решение е прието за дължимо вземане за вече падежирали редовно изискуеми и непогасени вноски по кредита за главница, а не за предсрочно изискуема главница, поради което в настоящото производство ищецът е претендирал договорната лихва по отношение на падежиралите вноски от главницата за период, следващ този по предходното дело. Не отговаря на данните по делото твърдението на касаторите, че банката в настоящия процес претендира вноски или предсрочно изискуема главница за периода от 28.09.2017г., който включва признатите вземания на банката до м. септември 2019г. С молба от 04.04.2022г. ищецът е уточнил, че първата изискуема падежирала вноска по таблицата в исковата молба е от 28.12.2019г ., а останалата част от главницата е дължима поради обявена с исковата молба предсрочна изискуемост на вземането по кредитния договор. Произнасянето от съдилищата е в съответствие с това уточнение - присъдена е сумата от 5 980.30лв. - просрочена падежирала главница за периода 28.12.2019г. - 28.10.2021г. и сумата 22 287.27лв. за предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба 03.11.2021г. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първата група въпроси №1-5 във връзка с подписаните между страните допълнителни споразумения произтича от обстоятелството, че въззивната инстанция е констатирала, че с влязлото в сила съдебно решение по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, са обявени за нищожни допълнителните споразумения към договора за кредит от 20.04.2015г. и от 01.02.2017г., тъй като с тях са предоговорени условията по кредита въз основа на приети за неравноправни клаузи, предвиждащи едностранно изменение на условията по договора на непредвидени основания относно базовия лихвен процент, определян от банката и представляващ компонент от възнаградителната лихва. По тези съображения в обжалвания акт е прието, че със сила на пресъдено нещо е изключено приложението между страните на допълнителните споразумения и обявените за нищожни клаузи от договора. Въззивната инстанция е констатирала и, че осъдителната претенция на банката не е основана на допълнителните споразумения към договора за кредит, банката не претендира и възнаградителна лихва при изменен лихвен процент, а търси първоначално уговорения между страните. Изрично е съставът е отчел, че клаузите на договора във връзка с изменение на първоначално определения лихвен процент, както и допълнителните споразумения, не са предмет на настоящото производство и не следва да се обсъждат, а същевременно са и признати за нищожни. В обжалваното решение е изведено, че договорът е действителен, породил е правното си действие при първоначалните си уговорки. Видно е, че поставените въпроси са извън предмета на произнасяне от въззивната инстанция при нейната изрична констатация, че те не са включени в пределите на спора, тъй като по отношение на тях е формирана сила на пресъдено нещо. Следователно, отсъства съществена предпоставка, характеризираща общото основание по чл.280,ал.1 ГПК - въпросът да е включен в предмета на спора и да е разрешен с обжалваното решение. Както се посочи, тези въпроси не са разрешавани с обжалвания акт, а в предходно постановеното решение по в.т.д. № 353/3029г. на АС Пловдив, недопуснато до касационно обжалване по т.д. № 449/2020г. на ВКС, Първо т.о. В тази хипотеза безпредметно е обсъждането на допълнителната предпоставка, въведена към въпроса, но за пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице твърдяното несъответствие на обжалваното решение с решението на СЕС по дело С-6/22, тъй като процесният договор не е обявен за недействителен, съответно след отстраняването на неравноправната клауза относно нарастването на лихвени процент при неясни и непредвидени условия, е приложен първоначално уговореният между страните лихвен процент. Отделно от изложеното, настоящият кредит е договорен, отпуснат и изплащан в лева, а в произнасянето на СЕС е в хипотеза на ипотечен кредит в местна валута, индексирана в чуждестранна валута - швейцарски франкове. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по останалите въпроси, свързани с приложението на чл.95 сл. ЗЗД, които са основани на довода, че е налице забава на кредитора - на банката, поради което отпада отговорността на кредитополучателите за забавено изпълнение на вноските по договора за кредит (въпроси № 6-9). В отговора на исковата молба и в допълнителния отговор ответниците не са навели такива възражения. Сега заявената правна конструкция, основана на разпоредбите на чл.95 сл. ЗЗД и въпросите № 6-9 „налице ли е забава на кредитора...“, съответно „при забава на кредитора...“, не е обсъждана от въззивната инстанция именно защото тя не е била надлежно сезирана с произнасяне в преклузивните срокове за депозиране на отговор и допълнителен отговор на исковата молба като възражение срещу основателността на исковете. Последиците от отсъствие на становище в този смисъл срещу основателността на исковете, са настъпването на преклузия, която касаторите не могат да преодолеят чрез заявяване на доводи за кредиторово бездействие и доводи за последиците от тази забава по отношение забавата на длъжника в касационната жалба и изложението към нея. Следователно, и тази група въпроси не са включени в предмета на спора, поради което отново не притежават съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния достъп до касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. При отсъствие на общото основание не следва да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол, тъй като същата е от значение само при наличие първото и в единство с него. Същевременно визираната от касаторите необходимост националният съд да прикани страните да водят преговори за определянето на условията за изчисляване на лихвения процент според решението на СЕС е налице, когато договорът не би могъл да се изпълни след премахването на съответните неравноправни клаузи, а обявяването на договора за недействителен би имало особено неблагоприятни последици за потребителя. Настоящата хипотеза не попада в тези рамки. При искането за допускане на касационното обжалване и позоваване на разпоредбите на Закона за потребителски кредит касаторите не държат сметка за обстоятелството, че с оглед момента на сключване на процесния договор, по отношение на тях като кредитополучатели, не са приложими разпоредбите на ЗПК от 2006г. (отменен 2010г.) по изричната разпоредба на чл.3,ал.5,т.1 от този закон, тъй като процесният договор за кредит е обезпечен с ипотека (разпоредба, възпроизведена и в ЗПК от 2010г.). От това следва, че тяхната защита се подчинява на правата, предоставени на потребителите по ЗЗП, в какъвто смисъл е и произнасянето в обжалваното решение. Разноски за производството не са претендирани от ответната страна и не се присъждат. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Първо т.о: