Определение № 204 от 18.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4017/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Община Айтос срещу решение № 5-121 от 24.07.2020г., постановено по в. гр. дело № 982/2020г. на Бургаски окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав, в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца В. Й. В., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 5 250 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП, реализирано на 26.07.2018г. в [населено място], на кръстовището на [улица], поради пропадане на управлявания велосипед в необезопасена улична шахта, ведно със законната лихва от 26.07.2018г. до окончателното изплащане. Касаторът - ответник счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен поради наличието на 100% съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия велосипедист. Претендира съдебно-деловодните разноски пред всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 9/1966г., съгласно която не възниква отговорност по чл. 49 ЗЗД, когато вредите са причинени при липса на виновно и противоправно поведение на лицето, на което е възложена работата“, по който сочи разрешаването му и в противоречие с решение № 47/24.06.2020г. по гр.д. № 3349/2019г. на ВКС; 2. „По приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт“, който счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС № 4/1968г.; решение № 212/11.01.2018г. по т.д. № 738/2017г. на Второ т.о.; решение № 179/29.01.2016г. по т.д. № 2143/2014г. на Първо т.о. и решение № 16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на Първо т.о., и 3. „Съдът следва да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба и да обсъди изложените от жалбоподателя основания за обжалване на първоинстанционното решение“, разрешен в противоречие с решение № 40/04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на Четвърто г.о.; решение № 47/19.06.2019г. по гр.д. № 1012/2018г. на Второ г.о., ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/27.12.1965г., ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и решение № 59/14.04.2015г. по гр.д. № 4190/2014г. на ВКС, Четвърто г.о.. Касаторът навежда и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „Изключва ли отговорността на общината и възлага ли в изключителна отговорност на пострадалото лице за настъпване на вредите, сигнализирането на препятствие посредством поставена маркировка на пътното платно, с която се въвежда забрана за пътните превозни средства да я пресичат и застъпват и която се използва при наличие на постоянни или временни препятствия на пътното платно, при положение, че увреденото лице е пълнолетно, съзнателно, придвижва се с пътно превозно средство и увреждането настъпва в зоната на маркировката?“, за който твърди неговата значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба –В. Й. В. не подава отговор на същата. Третото лице – помагач на Община Айтос – „ВИК“ ЕАД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000 лв. (20 000 лв.), т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел за установено по предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, че на 26.07.2018г., около 9.30ч., в [населено място], при пресичане на регулирано със светофар кръстовище с [улица], ищецът като водач на велосипед, движейки се в лява пътна лента, вместо в дясната част на дясна пътна лента, е пропаднал чрез предното колело на велосипеда, в необезопасена дъждоприемна шахта, чиито решетки са били разместени една от друга с около 2 см., намираща се в зоната на забранена за пътни превозни средства (ППС) маркировка М 15. От горепосоченото ПТП на ищеца са причинени неимуществени вреди от настъпилите при ПТП травматични увреждания: счупване на костите на носа, опериран на 27.07.2018г. с цел наместване на носните костици и обработване и зашиване на раните по гърба на носа и горната устна, както и загуба на горен десен зъб, довела до трайно затруднение на дъвченето, които според заключението на медицинската експертиза, прието по делото, са пряка и непосредствена последица от процесното ПТП. Според горепосоченото експертно заключение липсата на зъб може да се възстанови чрез поставяне на имплант или мост, но белегът – ръбец от рана на носа е груб, хлътнал под нивото на околната кожа и този на горната устна и ще остане за цял живот, а този траен белег променя и загрозява лицето на пострадалия. Възражението за липса на пасивна материалноправна легитимация на ответната община, Бургаски окръжен съд е намерил за неоснователно. Посочил е, че уличната мрежа, част от която е местопроизшествието, е публична общинска собственост. Съгласно споразумителен протокол от 05.09.2017г., сключен между Община Айтос и Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез Областното пътно управление – Бургас, организирането, възлагането и контрола на дейностите по поддържането на републиканските пътища в границите на града се извършва от общината, а процесното ПТП е настъпило през периода на неговото действие (01.01.2018г.-31.12.2018г.). Поради това съдът е заключил, че именно ответната община е била длъжна чрез своите служители да организира, възлага и контролира дейностите по поддържането на пътното платно, на което е осъществено процесното ПТП, включващо и увреждащата дъждоприемна шахта. Посочил е също, че задължението на Община Айтос да поддържа в изправност уличната инфраструктура в очертанията на града, част от която е и процесната канализационна шахта, произтича от пар. 7, т. 7 ЗМСМА, тъй като общината е собственик на съоръженията от уличната инфраструктура. Доводът за липса на виновно противоправно поведение на служителите на ответника, при и по повод изпълнение на възложената им работа по поддържане на пътното платно и безопасността на движението по него – основание за освобождаване от отговорност по чл. 49 ЗЗД, е счел за недоказан от носещия тежестта за доказване ответник. При осъществен фактически състав на отговорността на ответната община по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е съобразил при определяне справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди следните конкретни обстоятелства: броя и вида на уврежданията с претърпяната оперативна интервенция; характера, интензивността и продължителността на физическото страдание; сравнително краткият възстановителен период от 20-25 дни; загубата на зъб и трайният белег вследствие счупването на носа, който ще остане до края на живота на ищеца и променя и загрозява лицето му, което при сравнително младата му възраст (38 г.) е особено травмиращо за психиката; негативните емоционални изживявания, изразяващи се в затварянето в себе си поради трайното загрозяване на лицето и настъпилата раздяла с приятелката поради това психо-физиологично състояние; социално-икономическите условия в страната и обичайната съдебна практика. Преценявайки горепосочените обстоятелства в контекста на разясненията в ППВС № 4/23.12.1968г., Бургаски окръжен съд е определил обезщетение в размер на 15 000 лв. като справедливо и съответстващо на претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесния деликт. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 511 ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е счел за основателно, тъй като с неоспореното заключение на автотехническата експертиза по делото, се установява, че необезопасената дъждовна шахта с разместени една от друга метални решетки попада в зоната на маркировка М 15, която е извън лентите за движение и представлява коси успоредни линии, означаващи площ, забранена за движение на ППС (чл. 65, т. 6 ППЗДвП). Велосипедистът се е движел неправомерно в лявата пътна лента, вместо в дясната част на дясната пътна лента, като е навлязъл в зоната на маркировка М 15 в самото кръстовище, при което съпричиняващото му виновно поведение е определено от решаващия съд на 65%. Определеното по справедливост обезщетение за процесните неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. е намалено с 65%, след което е присъден размер на претендираното обезщетение по чл. 49 ЗЗД, при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, от 5 250 лв.. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Поставените от касатора въпроси, ако въобще могат да бъдат възприети като въпроси, не удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като касаят правилността на въззивното решение и са формулирани по начин, непозволяващ на касационния съд да изведе въпрос от значение за приложимото право, обусловил правните изводи в атакуваното решение. Изложените единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба – предмет на настоящото производство. Първият въпрос, дори да беше формулиран като такъв, не може да е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд. Според тях бездействието на служителите на ответната община по поддържането на пътното платно в очертанията на [населено място], върху което е и процесната шахта, е противоправно и виновно, поради което съставлява осъществен елемент от кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на деликта по чл. 49 ЗЗД. Само при отсъствие на виновно и противоправно поведение на служители на субекта на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, последният може да бъде освободен от отговорност. А такова не е установено в процеса от носещия тежестта на доказване, твърдящ този благоприятен за себе си факт, ответник. Вторият и третият въпроси, ако въобще могат да бъдат квалифицирани като въпроси и то правни такива, са разрешени от въззивния съд изцяло в съответствие с практиката на ВС и ВКС, вкл. цитираната от касатора, т.е. не би било осъществено и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК спрямо тях. По правния въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД и за обстоятелствата, от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, е формирана многобройна безпротиворечива практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като броя и вида на травматичните увреждания; характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху физиката и психиката на ищеца; възрастта на пострадалия; продължителността на лечебно-възстановителния процес и трайния остатъчен загрозяващ белег върху лицето на 38 годишния мъж, сериозно травмиращ психиката му и накърняващ самочувствието му, както и икономическата конюктура в страната, с които конкретни обстоятелства съставът на Бургаски окръжен съд изцяло се е съобразил, обсъждайки ги подробно в мотивите на съдебното решение. По процесуалноправия въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към спора доказателства, възражения и доводи на страните, дори когато препраща на основание чл. 272 ГПК към фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, има безпротиворечива практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., вкл. цитираните от касатора). Според нея въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора от въззивния съд е гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса, а Бургаски окръжен съд е изпълнил изцяло това свое задължение, вкл. досежно приложението на чл. 52 ЗЗД, относно довода на ответника за изключителна вина на пострадалия и досежно наведеното възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поставеният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за правен въпрос, тъй като е фактически (касае конкретните факти по делото), а не дадените от въззивния съд правни разрешения. Дори да можеше да бъде квалифициран като правен въпрос, той не би удовлетворил соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съдебната практика по чл. 49 ЗЗД е безпротиворечива и не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, а нормите на чл. 49 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД са достатъчно ясни. Задълженият субект по чл. 49 ЗЗД може да бъде освободен от отговорност, ако поведението на служителите му не е виновно и противоправно (ППВС № 7/29.12.1958г.). По настоящото дело Бургаски окръжен съд е приел, че съгласно разпоредбите на § 7 ЗМСМА, процесната шахта е собственост на общината, за която е съществувало задължение да я поддържа обезопасена чрез своите служители. Поради това, че шахтата не е отговаряла на условията за безопасност (металните решетки, които е следвало да я затварят, са били раздалечени една от друга на 2 см., разстояние достатъчно, за да влезе колело на велосипед), независимо че се е намирала в забранена за ППС маркирана зона М 15, е счел за налично противоправно виновно бездействие от страна на служители на ответника по отношение на причиняването на процесния деликт. Относно съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, което като правен институт е несъвместимо с израза „изключителна вина на пострадалия“, е определен съпричиняващ принос на ищеца в размер на 65% с оглед собственото му противоправно поведение. Следва да бъде посочено, че според съдебната практика и правна теория, за разлика от договорната отговорност, при деликтната отговорност законът не изключва последната, дори когато приносът на увредения за настъпването на вредите е значителен (аргумент от сравнителен анализ на чл. 51, ал. 2 и чл. 83 ЗЗД). Поради това е без значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото да се отговаря на подобен въпрос. Съобразно гореизложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение