Определение № 3764 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 868/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Б. П., [населено място], приподписана от адвокат Г. В., против въззивно решение № 3934 от 01.07.2024 г. по в.гр.д. № 76/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20026177 от 31.03.2022 г. по гр.д. № 59993/2020 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Г. Х. С. и А. И. С. осъдителни искове по чл. 59 ЗЗД и жалбоподателката е осъдена да заплати 22 155 лв. на Г. С. и 7385 лв. на А. С. – обезщетения, определени съобразно квотите им от правото на собственост, за лишаването им от ползване на собствения им имот, представляващ апартамент № ***, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 01.08.2016 г. до 31.01.2019 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 25.07.2019 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Г. Х. С. и А. И. С., [населено място], и двамата представлявани от адвокат С. Д., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а подадената жалба е по същество неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 28.02.2025 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 22 155 лв. на ищцата и сумата от 7 358 лв. на ищеца, представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на недвижим имот, находящ се в [населено място], за периода от 01.08.2016 г. до 31.01.2019 г. ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на вземането. Съдът е отхвърлил основния довод на ответницата, че ищците не са доказали, че са собственици на процесния недвижим имот. Приел е, че от съвкупния анализ на събрания по делото доказателствен материал, включително и от представения нотариален акт № * от ** г., е установено, че ищците са станали съсобственици на процесния недвижим имот на основание покупко-продажба, реализирано право на строеж и наследство при квоти 1/3 ид.ч. за ищцата и 1/4 ид.ч. за ищеца. За неоснователно е прието и възражението, че по делото не е доказано наличието на обедняване за ищците и обогатяване на ответницата за тяхна сметка. От събраните по делото доказателства – писмени, в това число и протоколите за въвод във владение на недвижим имот, и устни – свидетелските показания на ангажираните и от двете страни свидетели, оценени от съда като обективни, непротиворечиви и последователни - е установено, че през процесния период ответницата е ползвала имота без основание и е възпрепятствала възможността да бъде осъществен въвод в него в полза ищците, лишени от възможността да го ползват и да получават имуществени облаги чрез отдаването му по наемно правоотношение. Посоченото обосновава основателността на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2 ГПК и са формулирани следните въпроси:

1. Допустимо ли е да се обоснове извод за основателност на предявения иск по чл. 59 ЗЗД, изведен от едно предполагаемо право на собственост на ищците в процеса, с оглед факта, че ответницата е направила своите правозащитни възражения срещу липсата на обедняване и обогатяване, включително защото се касае за лишаване от право, имплицитно съдържащо се в правото на собственост, каквото ищците не са доказали по безспорен начин и което съдът не е изследвал в пълнота, но безспорно са черпели „имотни ползи“ чрез парични средства от наеми, усвоявани от тях извън допустимото?

2. Длъжен ли е въззивният съд при преценката си за допустимост и основателност на иска по чл. 59 ЗЗД да обсъди и съобрази наличието на фиктивни договори за наем, от които ищците са извличали имотни ползи, и доказано са се обогатили неоснователно чрез съставяне на договори с невярно съдържание, въз основа на които са заплащани парични средства в размер, равностоен на претендираното от тях обезщетение, присъдено от съда, без да са изследвани всички факти, обстоятелства и доказателства в тяхната съвкупност, което бездействие предполага абсолютно нарушение на съдопроизводствените правила и до колко този факт обуславя нищожността на решението?

3. Допустимо ли е за първоинстанционния съд по гр.д. № 59993/2020 г. да разглежда и да се произнася по предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, по който е допуснал увеличение на размера до обща сума от 29 500,00 лв., който размер надхвърля лимита от 25 000 лв. и определя родова подсъдност и компетентност на СГС, но въпреки възраженията на ответника, незаконно избраният съдия-докладчик постановява крайното си решение, върху което въззивният съд не е упражнил ефективен контрол, което предполага нищожност на акта като постановен от незаконен състав и недопустимост на акта като постановен извън родовата подсъдност, за което нарушение по чл. 104, т. 4 ГПК липсва преценка от страна на въззивния съд?

4. Допустимо ли е предявяване на иск по реда на чл. 59 ЗЗД между едни и същи страни и предмет при наличие на предходно съдебно производство, по което първоначално предявеният иск за присъждане на обезщетение е бил отхвърлен от СРС и от СГС като неоснователен и недоказан, но решенията им са отменени от ВКС в проведено касационно производство без надлежно уведомяване и участие на ответника в открития процес, с оглед аргумента на въззивния съд за разлика в периодите на осъждането, като по първото дело е за периода 2013/2016 г., а по в.гр.д. № 76/2023 г. обхваща периода 2016/2019 г., респективно до колко допустимостта на иска по чл. 59 ЗЗД се определя е зависи от периода на търсеното обезщетение или в конкретния случай злоупотребата с право за повторно заявена претенция, независимо от различните периоди се явява порочно и недопустимо действие, пренебрегнато от въззивния съд, което е в нарушение на чл. 299 ГПК?

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото.

Във връзка с релевираните основания жалбоподателката се е позовала единствено на противоречие с т. 10 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК и т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. във връзка с оплаквания за нередовност на исковата молба без обаче е формулиран въпрос в тази връзка и без да посочва други решения във връзка с поставените въпроси. В представеното изложение, както и с така поставените въпроси, се съдържат основно оплаквания, свързани с правилността на изводите на съда, както и евентуално допуснати от съда процесуални нарушения, поради което не могат да обусловят допускането на касационното обжалване. Твърденията на касаторката в първия въпрос преповтарят основния й защитен довод във връзка с установяването на собствеността на ищците, касаеща материалноправната им легитимация за предявяване на исковете. Съдът изрично е посочил, че собствеността на ищците върху имота е установена от представените по делото доказателства. Твърденията, съдържащи се в първия и втория въпрос, за наличието на договори за наем, от които ищците са извличали някакви ползи, се въвеждат за пръв път в изложението, поради което същите не са били предмет на производството до момента и въззивният съд не се е произнасял по тях, поради което не са от значение за изхода на делото. Единствените относими към дейността на въззивната инстанция доводи, съдържащи се първите два въпроса, са тези за задълженията на съда да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Въззивният не се е отклонил от съдебната практика, в която е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът е изпълнил задължението си, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и въз основа на тези твърдения.

Третият и четвъртият въпрос отново съдържат оплаквания, на които въззивният съд е дал отговор по съществото на спора. Въпросите изразяват несъгласието на касаторката с правните изводи на съда по наведените от нея възражения, но посоченото не е основание за допускането на касационното обжалване.

Не е наведена и аргументация във връзка с бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – нито е посочена противоречива, грешна или остаряла съдебна практика, нуждаеща се от изоставяне, коригиране или осъвременяване, нито конкретни правни норми, за които се поддържа, че са неясни или непълни, поради което съдът не следва да проверява за наличието му.

По отношение на самостоятелните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК също липсва конкретна обосновка, но следва да се посочи, че обжалваното решение не е нищожно, вероятно недопустимо или очевидно неправилно.

С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 1800 лв. въз основа на представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ уточнение, че адвокатското възнаграждение е платено в брой.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд