Определение № 405 от 19.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 917/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 2479/16.12.2020 г. на Д. П., подадена чрез адв. Р. Ж. от АК – В. срещу въззивно решение № 97/11.11.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 323/2020 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е отменено решение № 18/31.01.2020 г., постановено по гр. дело № 168/2019 г. по описа на Районен съд – Дулово, и е отхвърлен предявеният иск по чл. 422 ГПК за заплащане на сумата от 6032,80 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор № 19175008/25.11.2010 г. и два броя анекси към него, от която главница в размер на 5280 лв. и лихва за забава в размер на 752,80 лв. за периода 27.11.2012 г. – 28.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2014 г., а първоинстанционното решение е потвърдено в частта за разноските. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1. „Съставлява ли отпуснатият на Д. Т. П. кредит вид помощ de minimis под формата на брутен еквивалент безвъзмездни средства, или под формата на безвъзмездни средства?“; 2. „Съставлява ли „референтният лихвен процент“, определен по методология на ДФ „Земеделие“ „пазарен лихвен процент“ по смисъла на Регламента, който пазарен лихвен процент се използва, съгласно посочения Регламент, за определяне на помощта de minimis във вид на „брутен еквивалент безвъзмездни средства“?“; 3. „Означава ли липсата на вписано задължение /получена помощ de minimis/ в Заявлението за отпускане на помощ de minimis, че отпуснатите средства по договора за кредит на Д. П. са безвъзмездни средства по смисъла на Регламент № 1535/2007 г.?“; 4. „Удовлетворяването вземането на ДФ „Земеделие“ по издадения от РС Дулово изпълнителен лист по ч.гр.д. 190/2014 г. чрез „прихващане“ вземания на Д. П. за субсидии на животновъдите за последващи години правомерно ли е?“. Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Ответникът по касация – Държавен фонд „Земеделие“, не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството по делото е образувано по предявени от Държавен фонд „Земеделие“ против Д. П. искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за заплащане на главница в размер на 5280 лв. по договор № 19175008/25.11.2010 г., анекс № 1/31.10.2011 г. и анекс № 2/25.02.2013 г. към него, лихва за забава в размер на 752,80 лв. за периода 27.11.2012 г. – 28.04.2014 г. и законна лихва върху главницата, считано от 29.04.2014 г., за което вземане е издадена заповед № 93/29.04.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 190/2014 г. на РС-Дулово. За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е сключен договор № 19175008/25.11.2010 г., съгласно който кредитополучателката се задължава да възстанови предоставения й кредит в срок до 25.11.2011 г. и да заплати на падежа лихва в размер на 3% годишно. С анекс № 1/31.10.2011 г. падежът е отсрочен за 26.11.2012 г., а съгласно т. 5 Д. П. има задължение да възстанови до 15.11.2011 г. дължимата лихва по кредита, което е направила. С анекс № 2/25.02.2013 г. падежът е променен на 29.11.2013 г., като с вносна бележка от 26.11.2012 г. са платени лихви по договора. Въззивния съд е счел, че не съществува правна конструкция, при която се плащат лихви по „безвъзмездно“ предоставени суми. Действително Регламент (ЕО) № 1535/2007 на Комисията от 20.12.2007 г. за прилагане на членове 87 и 88 от Договора за ЕО към помощите de minimis в сектора на производството на селскостопански продукти предвижда, че земеделските производители могат да получават държавни помощи, без това да нарушава разпоредбите на чл. 87 и чл. 88 от Договора за ЕО относно конкуренцията на Общия пазар, ако в рамките на три последователни данъчни години помощта не надхвърля 7500 евро. Според въззивния състав това обаче не води по необходимост до извода, че щом този лимит не е надвишен в периода 2008-2010 г., отпуснатата на жалбоподателката държавна помощ следва да се счита за безвъзмездно предоставена. Съгласно цитирания регламент предоставянето на помощи de minimis може да бъде под форма, различна от предоставянето на безвъзмездни средства – в настоящия случай под формата на заем, като помощта се изразява в по-ниския лихвен процент в сравнение с лихвения процент, при който заемополучателят би получил заем на свободния кредитен пазар от търговски банки или други кредитни институции. Въззивният състав е приел, че получените от жалбоподателката 5280 лв. не са държавна помощ, а заем, чието връщане се дължи. Тъй като до момента на предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК дългът е изцяло погасен чрез извършени прихващания от страна на Държавен фонд „Земеделие“, предявените искове са отхвърлени. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта за разноските с мотивите, че извънпроцесуалното и процесуалното поведение на жалбоподателката са дали повод за образуване на исковото производство, поради което тя дължи сторените от другата страна разноски. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Жалбоподателката не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите три въпроса не са свързани с конкретни правни разрешения на въззивния съд или оплаквания за неправомерно извършени действия от въззивната инстанция – материална или процесуална незаконосъобразност, каквато бланкетно се твърди в касационната жалба, а са привързани към въпроса основателни ли са заявените претенции. Отговорът и на трите въпроса изисква преценка на фактите по спора, каквато не може да бъде извършена в този стадий на производството. По естеството си тези въпроси са фактически, а не правни. Въпроси, свързани с фактите, макар и релевантни по спора са фактически, а не правни и не съставляват общо основание за достъп до касация. Вторият въпрос също не се отнася до правни разрешения на съда, а единствено до общо тълкуване на посочената методология на Държавен фонд „Земеделие“ и разпоредбите на Регламент (ЕО) № 1535/2007 и последваща съпоставка между тях. Въззивният съд не е давал правни разрешения в такава насока, които да обуславят решаващите му изводи. Четвъртият въпрос също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите на обжалваното решение е посочено, че законосъобразността на извършените от Държавен фонд „Земеделие“ прихващания е извън предмета на производството. В обобщение и четирите въпроса не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че и допълнителното основание не е налице. Основанието по т.3 на чл.280 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице. Касаторът се е позовал бланкетно и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, което в случая не е налице, тъй като обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. При този изход разноски на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива за настоящото производство. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,