Определение № 167 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4608/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №319 от 23.07.2019г. по гр.д. № 190/2019г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 23 от 21.03.2019г. по гр.д.№ 416/2017г. на Мадански районен съд за допускане на съдебна делба на търговски обект с площ 46 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор **** с адрес: [населено място], [улица], ет.1 между Д. М. П. и И. Д. К. при равни квоти. Касационната жалба е подадена от съделителя Д. М. П. чрез пълномощника адв.О.. Поддържа се недопустимост на съдебния акт и евентуално - неправилност. Недопустимостта е обоснована с доводи, че по делото липсва индивидуализиран такъв обект - търговски обект с площ 46 кв.м. и за неговото съществуване не са приложени надлежни документи. Във връзка с тези доводи се иска допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, като същевременно е формулиран и правния въпрос: допустимо ли е съдебно решение постановено по нередовна искова молба, която не съдържа индивидуализация на имота и такава индивидуализация не е извършена и в съдебния акт. Поставен е и процесуален въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК. Претендира се допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: включването на недвижим имот в амортизационен план на едно търговско предприятие, доказва ли включването на имота в предприятието на търговеца. Ответникът И. Д. К. в писмения си отговор, изготвен от пълномощника адв. З., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Страните са бивши съпрузи - бракът им е сключен през 1984г. и е прекратен през 2012г. Исковата молба е предявена от съпругата и тя е за делба на жилище - апартамент в [населено място]. Делбата на този имот е допусната и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. По искане на ответника К. в делбата е включен и втори недвижим имот - търговски обект /кафе-аперитив/ с площ 46 кв.м., построен по време на брака в УПИ *-* в кв.19а по плана на Р. въз основа на отстъпено право на строеж от родителите на ищцата. Понастоящем поземленият имот, в който е построена сградата представлява ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта, а сградата е обект с идентификатор **** с предназначение сграда за търговия; като според скицата площта на сградата е 22 кв.м. Искът за делба на тази сграда е оспорен от ищцата с твърдение, че постройката следва да се счита нейна собственост, тъй като правото на строеж е отстъпено безвъзмездно - чл.13, ал.2 СК от 1968г./който е действал към момента на учредяването на правото на строеж/ и чл. 20, ал.1 СК от 1985г. Наред с това сочи, по време на брака е учредила ЕТ “Ривиера-Дафинка Карабаротева“, който е извършвал търговска дейност в обекта, поради което на основание чл.22, ал.3 СК /2009г./ имуществото е нейна лична собственост. Установява се, че със заявление от 26.09.1995г. по чл.15в ЗС, с нотариална заверка на подписите, вписано в книгите за вписвания, М. П. и Б. П. са учредили на дъщеря си Д. П.-К. правото да построи в парцел *-* в кв.19а жилищна сграда, застроена на 46 кв.м., по одобрен архитектурен проект. Същият ден е заверена и декларация на учредителите, че правото на строеж за двуетажна жилищна сграда на 46 кв.м. се отстъпва безвъзмездно. През 1992г. Д. М. П.-К. е регистрирана като едноличен търговец с фирма “Р.-Д. К.“. Приетата счетоводна експертиза сочи, че инвентарна книга на търговеца не е представена; представен е само амортизационен план на основните средства за 1993г. където под №1 е вписана масивна постройка с балансова стойност 46500лв. Вещото лице не може да отговори дали имотът е включен в баланса на предприятието, тъй като от единствения представен счетоводен документ не следва такъв извод. Същевременно, изхождайки от правилото, че всеки актив в баланса на предприятието, следва да бъде включен в амортизационния план с балансовата му стойност, прави предположение, че масивната постройка е била заведена по баланса на едноличния търговец. Събрани са свидетелски показания относно изграждането на сградата и експлоатацията й. Според свидетелите сградата представлява малка стаичка с плоча; първоначално, около година, обектът работил като кафе-бар, а след това няколко години като обущарница, в която работел И.; после го изоставили. Свидетелите сочат, че строежът е извършен от двамата съпрузи с техни средства. Единствено свидетелката П., сестра на ищцата, заявява, че родителите им дали 3000лв. Установява се, че от дълги години ищцата Д. живее и работи в Гърция. При тези фактически обстоятелства съдът е заключил, че постройката представлява съпружеска имуществена общност, тъй като е изградена по време на брака, независимо, че правото на строеж е отстъпено само на съпругата безвъзмездно. Възраженията, че сградата е лична собственост на ищцата като част от търговското предприятие на едноличния търговец съдът е намерил за недоказани. Не е установено сградата да е построена със средства от търговската дейност на едноличния търговец, нито да служи за тази дейност. Съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 2/2001г. на ОСГК и е счел, че презумпцията за съвместен принос не е оборена, щом като придобитото не е резултат на упражняваната търговска дейност. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Първо, по доводите за недопустимост. Според жалбоподателката претенцията за делба е недопустима, тъй като обектът на делба не е индивидуализиран от предявилия искането и за неговото съществуване не са приложени надлежни документи; а съдът, в постановения диспозитив по допускане на делбата, е пренесъл тази недопустимост. Видно, че в отговора на исковата молба ответникът е поискал да се допусне до делба търговски обект от 46 кв.м., за който е учредено право на строеж през 1995г. и който представлява УПИ с идентификатор **** с адрес: [населено място], [улица]. За установяване собствеността и съществуването на обекта е представено заявлението за учредяване право на строеж, надлежно вписано; справка по партидата на Д. П. от Службата по вписванията; скица на поземления имот с идентификатор ***, от която е видно, че имотът е застроен с три сгради: сграда 1 - жилищна сграда на 67 кв.м., сграда 2 - постройка на допълващо застрояване на 14 кв.м. и сграда 3 - сграда за търговия с площ 22 кв.м.; приложена е и скица на сграда № 3, в която е отразено, че тя е собственост на Д. П. въз основа на декларацията за учредяване право на строеж. От страна на ищцата не е заявено оспорване досежно съществуването на сградата или индивидуализацията й. Първоинстанционният съд при допускане на делбата е описал имота по същия начин както в молбата на ответника - търговски обект с площ 46 кв.м., представяващ УПИ с идентификатор ****, без да вземе предвид индивидуализацията, произтичаща от приложените скици. С оглед на това е вярно, че описанието на имота не е твърде прецизно /използвано е съкращението УПИ, което се отнася за поземлен имот, а е написан идентификатора на сградата/. В крайна сметка идентификаторът на сградата съдържа и идентификатора на позмления имот, така че не остава съмнение кой е допуснатия до делба имот. А и както се посочи, такъв спор между страните не е съществува. Що се отнася до площта на сградата, тя не е определящ индивидуализиращ признак. Ето защо, въпреки известните неточности при описанието на имота, предметът на делбата е ясен и не е налице съмнение за допустимостта на съдебното решение. След като няма спор кой е допуснатият до делба имот, то пълно описание на сградата може да се извърши във втората фаза на делбата от експертизата за оценка и поделяемост. Вторият правен въпрос е процесуален и касае задължението на въззивния съд да изложи обсъди релевираните оплаквания във въззивната жалба, защитните доводи и възражения на страните, както задължението му да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК /в края на изложението въпросът е формулиран по друг начин: допустимо ли е съдът да не изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, когато дори не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК/. Въпросът е обоснован с оплакванията, че окръжният съд не се е произнесъл по доводите за неправилност на изводите на районния съд за недоказаност твърденията, че имотът е включен в търовското предприятие на едноличния търговец. Въззивният съд не е извършвал препращане към мотивите на първата инстанция, а решението съдържа мотиви относно всички спорни проблеми по делото, включително по поддържаните от ищцата възражения срещу включването на имота в делбената маса и приемането му за съпружеска имуществена общност. Несъгласието на жалбоподателката с тези изводи не може да обоснове достъп до касационен контрол. Претендира се допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: включването на недвижим имот в амортизационен план на едно търговско предприятие, доказва ли включването на имота в предприятието на търговеца. Въпросът касае конкретните факти по спора и не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът е изходил от указанията в Тълкувателно решение № 2/2001г. на ОСГК, според които презумпцията за съвместен принос се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност. Преценявайки събраните доказателства, съдът е приел, че в случая не е доказано нито, че сградата е придобита от търговската дейност, нито че е включена в предприятието на едноличния търговец, тъй като единственото доказателство, представено на вещото лице - амортизационен план за 1993г., не е достатъчно за формиране на такъв извод. Явно е, че в случая от страна на едноличния търговец не е водена надлежна счетоводстводна отчетност - няма заприходяване на активите, липсва инвентарна книга, не са съставени баланси. Именно това препятства установяването, че имотът е включен в предприятието на търговеца и поради това съдът е приел твърдението за недоказано. Според практиката по Решение № 90 от 18.04.2013г. по гр. д. № 571/2012г. на I г.о. включването на вещните права в имуществото на предприятието се определя от това дали имуществото е отразено като придобиване в счетоводните книги на ЕТ; ако се касае за реализиране на строителство дали след приемане на сградата тя е заприходена, начисляват се амортизационни отчисления, заплаща се данък сгради и др. След като в случая доказването на такива обстоятелства не е извършено, то презумпцията за съвместен принос не може да се счита за оборена. При горните изводи следва да се откаже достъп до касационен контрол. В полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.