Определение № 847 от 20.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2198/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ВиДжиЕм“ЕООД против решение № 299/05.05.2022 г. по т.д.№ 893/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260997/20.06.2021г. по т.д.№ 157/2020 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от „ВиДжиЕм“ЕООД против „Имокристал„ЕООД иск, с правно основание чл. 99 вр. с чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 31 293, 28 лева / искът предявен като частичен от претенция за общо 125 173,12 лева /, подлежаща на връщане, като платена без основание от цедент „Кристъл Грил Хаус„ООД, в полза на ответника „Имокристал„ ЕООД, което вземане е цедирано на ищеца и настоящ касатор „ВиДжиЕм“ ЕООД. Същият оспорва правилността на въззивното решение на всички основания по чл. 281 т. 3 ГПК. Оспорва квалифицирането от въззивния съд на споразумението от 30.11.2016 г., към договор за наем от 20.11.2015 г., сключен между „Имокристал „ЕООД, в качеството на наемодател и „Кристъл Грил Хаус“ООД, в качеството на наемател, като обективна новация и като инкорпориращо спогодба, излагайки съображения за това. Поддържа тезата си, че уговореното в чл. 2 от споразумението от 30.11.2016 г. има качеството на неустойка, както и доводите си за нейната нищожност, поради противоречие с добрите нрави, тъй като няма присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, а единствено санкционна по отношение на наемателя, въпреки че не е налице неизпълнение на задължение на същия по прекратения със споразумението договор за наем, нито претърпени или предвидими в бъдеще вреди за наемодателя. За последното се позовава на сключен едновременно с прекратяването договор за наем на същите търговски обекти с нов наемател / същевременно и поръчител по задължението за заплащане на неустойка от предходния /, предвид което е осигурена непрекъсната доходност от обектите. Касаторът оспорва и квалификацията на договореното в чл. 2 от споразумението като обезщетение за вреди от предсрочното прекратяване на договора за наем. Дори да се приеме за такова, отново намира клаузата нищожна, тъй като към момента на сключването му няма реализирана и установена вреда. Акцентира на обстоятелството, че договорът за наем е прекратен по взаимно съгласие и независимо, че инициативата за това е била на наемателя, то следва да се съобрази ,че наемодателят се е съгласил с това прекратяване, без да е бил задължен да го приеме, ако е предвиждал увреждането си. Така касаторът намира, че договореното обезщетение има единствено санкционна за наемателя функция, неоправдано стимулирайки наемодателя към неполагане на дължимата грижа за ограничаване размера на вредите. Оспорва се отказа на съда да изследва действителността на неустоечната клауза в самия договор за наем / чл.14 /, като такава извън предмета на спора, макар да я е приел като основание за последващо преуреждане на правоотношението между страните. Дори да се приеме, че със споразумението е уговорено обезщетение / компенсация / за вреди от изгубеното за наемодателя преимущество на уговорения 3 год. срок за ползване на отдадените под наем обекти, то такива вреди не са настъпили, именно поради което и прекратяването на облигационната връзка е предприето по взаимно съгласие. Касаторът намира, че съдът, тълкувайки клаузите на сключеното споразумение, неправилно е отрекъл прекратяването на договора за наем по взаимно съгласие. Неправилно е отказал и служебно произнасяне по нищожността на неустоечната клауза в договора за наем. Ответната страна – „Имокристал„ ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, с обстойни съображения, взети предвид при произнасянето на състава. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „ВиДжиЕм“ООД се легитимира като цесионер, придобил вземане по договор за цесия от 03.09.2020 г. с цедент „ Кристъл Грил Хаус „ ООД, с правно основание на вземането чл. 55 ал. 1 пр. първо ЗЗД - подлежаща на връщане сума, като платена от цедента на ответника „Имокристал„ ЕООД, при начална липса на основание, поради нищожност на договорната клауза, въз основа която е заплатена – чл.2 от споразумение между „Имокристал„ЕООД, „Кристъл Грил Хаус„ ООД и „Кристъл Фууд„ ООД от 30.11.2016 г.. С това споразумение към договор за наем от 20.11.2015г., изрично визиращо желание на наемателя „Кристъл Грил Хаус„ООД да прекрати предсрочно сключения с „Имокристал„ ЕООД договор за наем / преамбюл, б.“Г“ / и желание на третото за наемното правоотношение лице - „Кристъл Фууд„ЕООД да наеме същите търговски обекти, страните по наемното правоотношение са постигнали съгласие за предсрочното му прекратяване / при изтекла едва 1/3 от предвидения в договора за наем тригодишен срок / при кумулативно уреждане на последиците от предсрочното прекратяване / преамбюл б.“Ж“./, като в чл. 2 са договорили, че наемателят ще дължи на наемодателя неустойка в размер на 120 000 евро, платима разсрочено в рамките на 30 месеца, съгласно погасителен план към споразумението. Ищецът твърди, че първоначално наемателят е заплащал уговорените вноски, до размера от 125 173,12 лева, след което, осъзнавайки нищожността на договорната клауза, е преустановил плащането. Навеждат се съображения за нищожност, поради противоречие с добрите нрави, предвид това, че задължението за неустойка не обезщетява неизпълнение на задължение на наемателя по договора – към момента на прекратяването му, съответно към момента на сключване на споразумението, същият не е в неизпълнение на изискуемо задължение, а прекратяването е по взаимно съгласие, за което е ирелевантно, че инициативата за същото изхожда от наемателя. Няма предвидими и бъдещи вреди, тъй като с прекратяването на наемното правоотношение наемодателят е встъпил в ново – с наемател „ Кристъл Фууд „ЕООД, т.е. осигурена е непрекъснатост в доходността от търговските обекти. Ответникът „Имокристал„ ЕООД оспорва иска, като твърди, че основанието на вземането е самото споразумение от 30.11.2016 г., с което по същество са преуредени последиците от предсрочното прекратяване на наемното правоотношение по инициатива на наемателя. Споразумението препраща към чл.14.3 от договора, в който е предвидено, че при предсрочно прекратяване на наемното правоотношение от наемателя, на основанията посочени в чл. 14.1 т. 3 / възпрепятствано от наемодателя свободно ползване на наетите помещения от наемателя /, наемодателят дължи на наемателя неустойка в пълния размер на наемната цена / 10 000 евро без ДДС на месец /, за остатъка от срока на договора. Същевременно, чл. 14.2 от договора за наем предвижда реципрочна отговорност на наемателя – при предсрочно прекратяване на договора от наемодателя, на основание неизпълнение на договорни задължения от страна на наемателя. Видно е, че никоя от двете клаузи не покрива настоящата хипотеза. Ответникът акцентира на обстоятелството, че при приблизителен остатък 2/3 от първоначалния тригодишен срок на договора за наем, със споразумението е уговорена „неустойка„, в размер на 120 000 евро / около половината от дължимата,съгласно чл. 14.2 и чл. 14.3 от договора за наем /, при уговорено разсрочено заплащане на месечни вноски / в рамките на 30 месеца, съгласно погасителен план към споразумението /. Същевременно твърди, че наемен договор с „Кристъл Фууд „ ЕООД е сключен едва на 15.05.2018 г., при значително по-ниска месечна наемна цена - 6 850 евро. Последното обстоятелство е оборено от ищеца, с представен и по-ранене наемен договор - от 30.11.2016 г. / датата на процесното споразумение /, но отново за по-ниска наемна цена - 6 000 евро. По същество се твърди, че договорената неустойка обезщетява пропуснати от наемодателя ползи от неспазване срока на наемния договор, независимо от сключването на ново наемно правоотношение, но при видно по-неизгодни за наемодателя условия. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че при съвместното тълкуване на клаузите на споразумението е изводима общата воля на страните да бъде преустановена облигационната връзка, без наличието на основанията по чл.14.1 т.3, към която препраща чл.14.3 от договора и самото споразумение. Приел е, че уговореният тригодишен срок на договора за наем не е съпътстван от предоставено на наемателя потестативно право за свободното му предсрочно прекратяване, освен при кумулативно задължаване да обезщети наемодателя за вреди от това предсрочно прекратяване. Изложил е доводи за действителност на клаузата на чл. 2 от споразумението, съобразно задължителните указания в ТР № 1/ 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, вкл. че прекомерността на неустойката, ако би била приета такава, не е от естество да обуслови нищожност в отношения между търговци. Във въззивната си жалба ищецът изразява несъгласие с невъзприемане тезата му, че облигационната връзка е прекратена по взаимно съгласие / нямало доказателства, че наемателят е инициирал прекратяването /, както и че няма настъпили от прекратяването вреди за наемодателя, предвид сключения непосредствено с прекратяването договор за наем с „Кристъл Фууд“ ЕООД. Релевира доводи за нищожност, независимо дали чл. 2 от споразумението ще се квалифицира като неустойка или като обезщетение за вреди от предсрочното прекратяване на договора, все поради липса на договорно задължение на наемателя, неизпълнението на което да се обезпечава и липса на вреди за наемодателя. За пръв път във въззивната жалба страната се позовава на нищожност на клаузата на чл. 14.2 от договора за наем, която, както се посочи по-горе, не урежда конкретната хипотеза, а отговорност на наемателя, при предсрочно прекратяване на наемното правоотношение от страна на наемодателя, поради виновно неизпълнение на договорни задължения от страна на наемателя / посочени в чл. 14.1 т.2 от договора за наем /. От нищожността на чл. 14.2 от договора за наем, обосновавана от страната съгласно цитирана в жалбата съдебна практика на касационна инстанция, се извежда нищожност и на чл. 2 от споразумението, визирайки връзка на обусловеност между двете и невъзможност с подписване на споразумението да се санира нищожността на неустоечната клауза в договора за наем. Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение, като е отказал да разглежда нищожността на клаузата на чл. 14.2 от договора за наем, тъй като излиза извън предмета на спора. Навежда съображения, че споразумението представлява обективна новация / договореното с третото лице „Кристъл Фууд„ ЕООД е извън обхвата й /. В пояснение на така възприетото, съдът е посочил, че споразумението достатъчно ясно визира / преамбюл б.“Ж“ / прекратяването на наемното правоотношение с действие занапред, но и кумулативно уреждане на правните последици от това предсрочно прекратяване. Отпаднали са занапред насрещните права и задължения на страните по договора за наем, вкл. тези във връзка с виновно неизпълнение задължения на наемателя. Прекратеното правоотношение е заместено от ново, съобразно което наемодателят се е съгласил да получи компенсация / обезщетение / за изгубване предимствата на срока по договора за наем, уговорен и в негова полза, а наемателят се е задължил да плати т.нар. „неустойка„. Основанието за дължимостта й, според съда, е самото споразумение и няма каквато и да било връзка и причинност с уговорените неустоечни клаузи в договора за наем. Предвид това, въззивният съд е счел, че не дължи произнасяне по действителността на същите, вкл. по действителността на чл. 2 от споразумението, макар че паралелно е споделил мотивите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението за нейната нищожност, поради противоречие с добрите нрави. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Законосъобразно/ допустимо ли е да се уговори неустойка без наличие на главно задължение, което да обезпечава ? Дължи ли се плащане на неустойка, когато не е налице неизпълнение на договорно задължение ? – допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решения по т.д.№ 324/2005 г. на ІІ т.о. ,т.д.№ 714/2008 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1545/2021г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Следва ли съдът да извършва тълкуване на договора или отделни негови клаузи, когато същите са ясни и еднозначни и не е налице изявена неяснота и/или двусмислие? Следва ли съдът, при тълкуване на договорите и отделни клаузи да търси и кредитира действително изявената воля на страните? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с решения по т.д.№ 761/2008 г. на І т.о., гр.д.№ 856/2009г. на ІV г.о. и гр.д.№ 777/2010 г. на І г.о. на ВКС; 3/ Възможно ли е постигането на спогодба / споразумение върху непозволен договор, съответно върху нищожна клауза ? – сочи се противоречие с приетото в решение по т.д.№ 700/2017г. на І т.о. на ВКС; 4/ Следва ли съдът служебно да следи за нищожност поради накърняване на добрите нрави и правна невъзможност на предмета на договора ? – твърди се противоречие на произнасянето от въззивния съд с приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС; 5/ Нищожна ли е клауза в договор за наем, в която е предвидена неустойка при разваляне, в размер на всички наемни вноски от развалянето до края на срока на договора ? – твърди се противоречие с приетото в решения по т.д.№ 1226/2015 г. на І т.о. и т.д.№ 395/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС; 6/ Следва ли съдът да изследва дали е налице намерение за новиране и у двете страни, за да се приеме, че е налице новация ? Допустимо ли е да се новира недействително вземане и следва ли съдът да установи дали старото и новото задължение са действителни ? Допустимо ли е да се новира задължение, което изначално не е възникнало ? – твърди се противоречие с решения по т.д.№ 1202/2015 г. на І т.о., т.д.№ 602/2016 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 2292/2001 г. на V г.о. и т.д.№ 2370/2019 г. на І т.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, обоснована с видимо вътрешно противоречие в мотивите на въззивния акт, поради което е неустановим вида на възприетото за нововъзникнало задължение на наемателя, сочено като „нетипична неустоечна клауза„, но и като произходящо от „различни правни фигури„ / очевидно визирайки коментираните от съда „спогодба“ и „обективна новация“ /. Очевидната неправилност се обосновава и с отказ на съда да извърши служебна проверка за нищожност на неустоечните клаузи в договора за наем. Дори възприето като компенсация за предсрочното прекратяване на договора за наем, уговореното обезщетение, според касатора, очевидно надхвърля търпими вреди и с това се явява в противоречие с добрите нрави. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния акт. Съдът не е приел, че въпреки недоказано неизпълнение на конкретно и изискуемо задължение по договора за наем, наемателят дължи процесната сума, а обосновал същата с прекратяването му и изрично уреждане на отговорността при едностранно прекратяване от наемателя. С оглед препращане към клаузи от договора за наем, от които е изводимо, че тригодишния срок на договора е уговорен в полза на всяка от страните / към които препраща и самото споразумение /, съдът по същество е приел, че предсрочното прекратяване по инициатива на наемателя предпоставя обезщетение за изгубване преимуществата му в смисъл на обезщетение за пропуснати ползи, каквото е уговорено в чл. 2 от споразумението. Предвид това, независимо от квалифицирането му като обективна новация, съдът по същество е съобразил, че се касае за нарочно споразумение за обезщетяване на вреди от предсрочно прекратяване на договора, за ползване на наетите обекти по който всяка от страните се е задължила в рамките на тригодишния срок. Вредата е извел от сключването на новия договор за наем при по-неблагоприятни за наемодателя условия, от тези по прекратения договор за наем, за оставащите 2/3 от срока му. Така формулиран, от една страна въпросът не включва специфичните за конкретната хипотеза обстоятелства, с които съдът е обосновал решението си / вкл. че не се касае за неустойка /. От друга страна, включените в същия предпоставки не са в съответствие с действително съобразената от съда фактическа обстановка. Видно от обосновката на втората група въпроси, касаторът счита, че въззивният съд е извършил тълкуване, без да са налице неясни или двусмислени клаузи, предвид което и достигнал до погрешни квалификации на сключеното споразумение, като обективна новация и спогодба. Макар да е навел съображения за „някои елементи на спогодба„, въззивният съд изрично е отрекъл споразумението да материализира договор за спогодба, поради липса на взаимни отстъпки. Квалификацията „обективна новация„ / абстрахирайки се доколко наведените мотиви обосновават предпоставките и съдържанието на такава / не почива на извършено от съда тълкуване на клаузи от споразумението и по начало няма значение за правния резултат, тъй като със същата не са обосновани значими правни последици. Напротив, въззивният съд изрично сочи, че целта и предмета на споразумението са ясно изводими от клаузите му / стр. 37 по номерацията на въззивното дело /– да се прекрати наемното правоотношение по желание на наемателя, с което наемодателят се е съгласил, но при изрично уреждане последиците от пресрочното прекратяване, с оглед интереса му. Именно от кумулативното уреждане на тези две последици е опровергана тезата на касатора – ищец, че се касае за прекратяване по взаимно съгласие. Въззивното решение не съдържа съображения за приложени каквито и да било методи и принципи на тълкуването и дори не упоменава този термин. Впрочем, двата въпроса от тази група, видно от обосноваването им, са в противоречие: първият се обосновава с липса на неясни и двусмислени клаузи, а вторият - с нужда да се изведе действителна воля на страните – цел на тълкуването като дейност, каквото въззивният съд бил отказал. Поради липса на действително извършена от съда тълкувателна дейност, в обосноваване на решаващите мотиви, тази група въпроси не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Аналогично не удовлетворява този селективен критерий и третия формулиран въпрос. Видно от обосноваването му от касатора, той е предпоставен от довода му, че споразумението се основава на клауза от договора за наем, предвиждаща неустойка в пълния размер на оставащите до края на срока му вноски от наемната цена, в който размер неустойката е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд не е приел, че се касае за договор за спогодба и изрично е изключил връзка между споразумението и в частност чл. 2 от същото и договора за наем, чието действие е прекратено със споразумението занапред. Нелогично е и обосноваването на такава връзка с клаузите на чл. 14 от договора за наем / 14.2 и 14.3 /, които уреждат различни от настоящата хипотези - отговорността при разваляне поради виновно неизпълнение на договорни задължения от всяка от страните и преди всичко – предвиждат напълно различен размер на дължима неустойка от приетия в споразумението / само половината от наемната цена, за оставащия срок на договора, при това дължима разсрочено от наемателя /. Именно поради това, въззивният съд е отказал да се произнася по действителността на неустоечните клаузи в договора за наем, като стоящи извън предмета на спора, тъй като при сключване на споразумението страните не са препратили към същите / освен с оглед извеждане договарянето на срока в полза на всяка от тях/. Но дори и тогава, обект на изследване би била конкретната клауза на чл.2 от споразумението със съдържанието й, изводимо от препращането. Нелогично третият въпрос, както и четвъртия във втората му част, визират „непозволен договор“, респ. „непозволен предмет„ на договора. Коментираното от съда споразумение не материализира договор, а договора за наем е извън предмета на спора. При това, предмет на договора за наем не е неустойката, представляваща отнапред уговорена между страните отговорност за неизпълнение предмета на договора, без доказване на вреди. Визирането на предпоставка „ непозволен договор „ / „непозволен предмет„ на договора е от естество да изключи релевантността на отговора на трети и четвърти въпроси / в тази му част / за правния резултат. Досежно първата част на четвъртия въпрос: не е налице хипотеза на необоснован отказ на съда служебно да се произнесе по нищожността на договорна клауза. Напротив, въпросът за действителността на чл. 2 от споразумението е изрично въведен от ответника и коментиран от въззивния съд, с препращане към мотивите на първоинстанционния, на основание чл. 272 ГПК. Въпросът за действителността на неустоечните клаузи в самия договор за наем въззивният съд е счел да е извън предмета на спора. Следователно и в тази си част четвъртият въпрос е в разрив с решаващите мотиви на въззивния акт и като такъв не удовдлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не се е произнасял по действителността на неустоечна клауза със съдържанието, въведено в пети въпрос, с което същият не удовлетворява изискването за правен, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът му не би бил от естество да промени правния резултат. Както вече се посочи, макар несъстоятелно да е квалифицирал споразумението като „обективна новация“, въззивният съд не е обосновал правния резултат с последици, различни от изводимите от споразумението с действителното му съдържание - като такова за потвърждаване прекратяването на договора за наем, по желание на наемателя, при изрично уреждане правните последици от предсрочното прекратяване, съобразно интереса на наемодателя и уговарянето на срока и в негов интерес, с обезщетяването му за пропуснати ползи. Впрочем, самата страна не обосновава значението на отговора на този въпрос, с изводими от квалификацията „обективна новация „ съображения и последици. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение